Срути се. Избледня. Изсъхна. Колко жалко! Венчелистчетата падат заедно с моите сълзи. Едри, закипели от горест, гняв и... щастие. Може би съм луда. Но не съм. Животът ме научи да търся себе си и красотата във всичко наоколо. Защо тогава точно ти не си научи урока? Не разбра ли какво му причини? Не осъзна ли колко болка бе принудено да погълне цветето? Заради теб и твоята гордост.
Не трябваше да се случи, но ти го направи. И вече го няма. Не съществува. Не го виждам. Няма я онази пъстрота, свежест, сияние. Ала в твоите безразлични очи има всичко друго, но не и красота. Остави цветето без грижа, без внимание, без любов. Но защо? Просто ми кажи, за да се успокои съзнанието ми. Заземи се! Моля те! Вземи да разбереш, че ти си хаосът в моя космос. Затова се радвам, че сега не си до мен. Щастлива съм! Не успя да нараниш мен, но успя с цветето. Помниш ли, когато те помолих да го пазиш с цената на живота си? И ти ми обеща. Празни приказки!
Онази сутрин се събудих. Отворих очите си и видях котеш ...