17.04.2024 г., 15:17 ч.

Пепелѝна 

  Проза » Разкази
139 0 6
22 мин за четене

Теофан

 

     Имало едно време спокойно и китно селце…

     Но моята история не започва така. Аз съм монах, на гърба си нямам дори расо, но в един вързоп нося малка библия, която ми е скъп подарък от отец Паисий, парче мухлясало сирене и къшей корав хляб. Не съм спирал да вървя от дни, не сещам краката си и търся къде да се подслоня и заземя. Самотната ми душа копнее да намери обител, в която да получи покой срещу труд и молитва.

     Казвам се Траян, а когато се замонаших, приех името Теофан. Отец Паисий дълго време беше мой баща и брат, майка и сестра, след като загубих своите, когато бях малко дете. На него дължа живота си, своята вяра и доброто сърце. Когато отчето се пресели при Господ, бях прокуден от другите монаси и така тръгнах на път. Видях много затръшнати врати, погледи, преливащи с ненавист, но и такива, изпълнени със съчувствие. Видях безброй усмивки, споделях по мегданите мълчанието на влюбени, наблюдавах птици и пеперуди, криех се под стрехи от дъждове, докато не ме изгонят, с гладни очи поглъщах парещи залъци от хляба, току изпечен в хлебопекарните. Видях и огромната самота вътре в себе си, настанила се като демон в сърцето ми, могъщ и господстващ над всичко. Търсех нещо, в което да се вкопча, за да продължа напред. Един път това беше някоя подхвърлена ябълка, друг път жива твар, дошла съвсем близо до мен. Имаше и дни, в които нямаше за какво да се хвана. Че какво можеше да остане в душата на човек, който е загубил всичко на тоя свят? Нямах рамо, на което да се облегна или стена, пред която да застана уверен и спокоен. 

     Един ден, не зная как, се бях озовал в една прастара църква. Не бях чувал нищо за нея. Грохнал от мъка и умора, коленичих пред олтара и се молих. Колко дълго съм стоял, не помня. Помня само, че през сълзи казах на Бог, че няма да падна духом, че ще продължа пътя си, за да намеря своето място, колкото и самотата да яде душата ми. Помня и как в тоя миг, когато изрекох своята клетва, един слънчев лъч - уверен и топъл - се устреми току пред лицето ми и над рамото ми проби през прашинките до стената зад мен. А там на една закачалка, която не бях видял, когато влязох, беше окачено монашеско расо. И в този момент, още коленичил, осъзнах, че молитвата ми е чута и знаех какво трябва да направя. Прекръстих се и благодарих дълбоко, изправих се и отидох до расото. Беше захабено и разпокъсано. Взех го и го облякох. Затворих вратата отвън, а слънчевият лъч, Господният показалец, се разтвори в приглушената светлина на църквата.

 

Отец Богомил

     Когато се почука на портата на църковните двери, се стреснах. Бях задрямал. Сънувах странен сън. Един лъч светлина огря толкова ярко, почти ослепително храма, а сетне се спря в мъж с разпокъсано расо. От него струеше някаква сила и тайнственост и бързо осъзнах, че лъчът светлина от него е идвал. Тъкмо да видя лицето му, когато чух тропането. Запътих се към портите. Радвах се, че който и да беше отпред, не настояваше, а търпеливо изчакваше някой да отвори. Хората, които идват тук, си личат още от вратата - тези, които тропат настойчиво и викат нетърпеливо, не търсят тук покой и молитва, а искат нещо за себе си. А тези, които пристъпват в храма с чиста душа, тропат само по веднъж и чакат. Един час да се забавя, сигурен съм, че те ще чакат пред вратата, а след туй ще заговорят с усмивка. Вече знаех, че добър човек е дошъл.

 

Теофан

     Когато почуках на църковните порти, въобще не очаквах да чуя скърцането на пантите им, тъй като напоследък пред мен имаше само затворени врати. Това, обаче, не ме сломяваше. Ако човек имаше голямо сърце, щеше да го отвори, дори и пред непознат. 

Оказах се възправен срещу дребен човечец, който, като ме видя, за миг се ококори, но сетне бързо овладя нахлулата емоция и доби каменно изражение, придружено с пронизващ поглед.

- Дал Бог добро, монахо! - изрече със спокоен глас той.

 

Отец Богомил

     Едва овладял се, след така бързо сбъдналия се сън, изрекох с възможно най-спокойния си и непоколебим глас. Отдавна не бях имал пророчески съновидения и се чудех защо ли Бог праща този странник при мен. Скоро щях да науча историята му, да го оставя да пренощува, а на другия ден той щеше да продължи по пътя си. 

- Отде идеш? - подех разговора отдалече аз, като отстъпих назад и му дадох знак да влезе. 

Той пристъпи безшумно вътре. Видът му показваше, че е вървял дни наред - покрит с прах, с похабено и разпокъсано от тръните расо, а влезе така, сякаш беше понесен на облак. Ходилата му навярно носеха множество следи от пътищата, по които бяха вървели, но не личеше по нищо умора, а на лицето му не пробягваше сянка от болка. Чуден беше този странник, с извисена над тялото душа.

- Отдалеко - отговори кротко монахът. - По пътя се молих дългите пътища да ме отведат там, където съм нужен. 

- Как те казват, монахо?

- Теофан.

- Добре дошъл, Теофане. Можеш да се помолиш в църквата за праведния си път, а сетне да пренощуваш в една стаичка до магерницата. А утре, каквото Господ е рекъл. 

     Като че някакво огромно облекчение усетих в монаха, дори погледът му сякаш стана по-светъл и лек. Оставих го да се помоли в църквата, а в стаята му оставих малко храна. После се отправих към своята, уморен от дългия ден.

     Станах на зазоряване. Мъгла се стелеше по отсрещния хълм, а наоколо всичко се измъкваше от хладната хватка на нощта за живот. Обичах много тези мигове, когато тишината малко по малко биваше прекъсвана от най-различни шумове - бръмчене на пчела, птичите песни, а понякога ми се струваше, че чувам как цветята разтварят нежните си камбани под топлите лъчи на слънцето. 

     Не видях монаха. След няколко часа също. Свъсих вежди. Нима още спеше? Накрая се реших да почукам на вратата на стаята му. Вчера той почука на портите на манастира, а ето, че днес аз бях този, който чука на неговата врата.  

     Никой не отговори. Почуках пак. Отново нищо. Натиснах дръжката на вратата и леко я отворих. В тъмнината вътре видях монахът проснат на леглото. Целият се тресеше. Отидох бързо до него. Имаше треска. 

     Лекувах го точно четиридесет дни.

 

Теофан

     Възстановявах се бавно от болестта. За първи път се чувствах слаб, но то е, защото в мига, в който прекрачих в двора на манастира, почувствах, че тук е моето място. Такова облекчение ме връхлетя, така се отпуснах, че при душата ми, докато ликуваше от радост, дойде болестта. Пред очите ми дни наред играеха светлини и сенки, сещах ту хлад, ту огън на челото си. Смътно си спомням как отец Богомил ме повдигаше внимателно, за да отпия глътка от лечебна отвара. И един ден треската спря. 

     Първоначално успявах да седна в леглото, а сетне започнах да излизам за кратко навън. Малко по малко се включвах в ежедневната работа. Бях благодарен за грижите и покрива над главата ми.

     Така заживях в манастира на отец Богомил.

 

Баба Мара

     Когато отидох в църквата да се моля за моя дядо, скрила дългите безсънни нощи зад забрадката ми, срещнах един монах. Не го бях виждала досега, навярно нов беше, дошъл кой знае откъде. Мълчалив беше, не се натрапваше на хората. Знаеше кога да дойде до тебе, за да ти каже някоя блага дума, знаеше и кога да си тръгне. Таман искаш да го питаш още нещо и него вече го няма. Сякаш се разтваряше във въздуха. Думите му, бях забелязала, ковяха по веднъж и на място. Откъде знаеше за погиналото дете на Неновата жена, та да ѝ каже, че догодина по жетва ще имат още едни ръце за нивата? Откъде знаеше, че Станковата щерка е легнала болна от любов, та пъхна в ръцете на майка ѝ сноп билки и ѝ каза да бърза чай да направи от тях? Как разбра, че момчето на Добри спря да говори, след като змия го уплаши, та му даде фиданка да засадят заедно с детето? След като я засадиха, детето проговори. Станковата щерка пи три дни от чая и взе, че стана, започна пак да пее песни на полето и да се смее. А Неновата жена скоро зачена и роди здраво дете, което точно след година тичаше между нея и Нено на нивата…

     Чуден човек беше този монах. Чудесата се случваха ден след ден около него. Мене друго ми не требваше. Нито исках да знам от де е, нито какво му се е случило. Стигаше ми да знам, че е тука. 

 

Стоядин

     Време беше да отида в манастира и да поискам земите му. Отдавна се канех да го направя, но в крайна сметка реших да го оставя за накрая, като десерт на пищна трапеза. Земите му бяха богати, кладенецът му все беше пълен до горе с чиста планинска вода, а се говореше и че нейде там е скрито голямо имане. “Пари при пари отиват”, са казали людете и знаех, че манастирските блага са отредени за мен. Всички земи в околията вече бяха мои - всеки си има цена или някоя тайна, която не иска другите да научат. И отец Богомил щеше бързо да склони и да напусне обителта. А след това щях да съборя всичко до основи! Пък нещастните селяни щяха да ходят да се молят в някоя друга църква или да си построят, където искат, нова. Дори можеше да им даря малко средства за градежа.

     Доволно потрих ръце и реших да тръгна на сутринта, а по пладне вече да бъда пред портите на манастира. 

  

Отец Богомил

     По пладне се почука силно на портите. След това се почука още веднъж. Накрая някакъв мъжки глас се развика, а хлопането не спря. Някаква тежест се настани в сърцето ми, а по вените ми плъзна вълна на неприятно очакване. Въпреки това, както винаги, се отправих с бавни крачки към портите. Едва ги отворих, когато вътре пристъпи едър мъж, чието тяло като канара застана много близо до мен. Веднага разпознах Стоядин. Той беше от хората, които идваха само, когато искаха някаква облага. Сега щеше да коленичи, да ме погледне, а аз трябваше да подам ръката си, за да я целуне. 

 

Стоядин

     Както правех винаги, когато исках нещо, първо трябваше да предразположа човека, от когото зависеше всичко. Днес това беше отец Богомил. Коленичих пред него и го погледнах право в очите. Той подаде ръка, а аз я целунах - малка цена за това, което щях аз да получа в края на разговора ни. Изправих се и с най-благия си глас заговорих:

- Дал Бог добро, отче!

 

Отец Богомил

     Прости, Боже, твоето чадо, което споменава името ти с помисли черни! Помислих си и с поглед внимателно направих кръстния знак.

 

Стоядин

- Отдавна не бях идвал насам и дойдох, защото това място още първия път ми стана близко на сърцето. Идвам да поискам благословията ти.

В този момент някакъв монах със съдрано расо се мярна пред погледа ми. Не помня да го бях виждал преди. Присъствието му някак ми пречеше. Да, този човек определено не ми харесваше. Не исках никой да чуе какво имам да казвам, затова сниших тон.

- Благосло… - точно в този момент онзи парцалив монах започна да удря с чук някакъв камък. Стори ми се, че усмивка пробягна по лицето на отец Богомил.  - Може ли някъде, където е тихо, да говорим? - попитах аз и тръгнахме към магерницата.

 

Църквата

     Такива богохулни думи се изрекоха в двора ми, че ми настръхнаха тревите и посевите, свещите надигнаха пламъци, а иконите ми до една вторачиха погледи в магерницата. 

- Отче, дошел съм да откупя църквата и земите ѝ - поде направо Стоядин.

- Не мога да продам църквата. Тя е свещено място.

- Разбирам те отче, но с парите ще можеш да построиш нова църква другаде.

- Църквата не е просто сграда с ограден двор, тя е символ на нашата вяра и ценности. Продадем ли я, все едно сме продали душите си - отец Богомил свъси вежди. Ето какво е искал!

- Хайде, отче, не бъди наивен - продължи да настоява Стоядин. - С парите ще можеш да живееш добре до края на живота си.

- Не ми е потребен богат живот. Тук имам всичко, от което се нуждая - дом, вяра и семейство.

- Виждам, че няма да отстъпиш. Но ще те попитам следното - що ще правиш, ако използвам влиянието си и с един замах те изгоня оттук, ако използвам всички средства, за да получа това, което искам?

Отец Богомил пристъпи една крачка към Стоядин, погледна го строго и остро в очите и с леден глас му отговори:

- Не се страхувам от твоите заплахи. Вярвам в Божията закрила.

- Ти си смел човек, отче. Но не разбираш силата, която притежавам.

- Разбирам силата и знам, че истинската идва отвътре, от силата на характера и добротата на сърцето. Може да имаш богатство и влияние, но ти липсва едно нещо, което наистина има значение - почтеност.

След кратка пауза Стоядин изрече:

- Мъдър човек си, отче, но и упорит. Надявам се да преосмислиш предложението ми.

- Решението ми е окончателно. Няма да продам църквата.

- Е, отче, надявам се, че ще си спомниш нашия разговор, когато се сблъскаш с трудностите.

- Ще си спомня. И ще се моля за теб. Нека Бог те води по пътя на правдата и добротата.

- Благодаря, отче, ще го имам предвид - засмя се Стоядин, след което излезе.

Върна се при коня си, който го чакаше на сянка под едно дърво, кротко пасейки, потупа един от вързопите на седлото му и се усмихна лукаво. Много скоро сеното, което носеше там, щеше да свърши чудесна работа.

     Отец Богомил излезе от магерницата и с бързи крачки се насочи към мен, където падна на колене пред олтара ми и изрече:

- Господи, пази ни от зло, защити ни и ни напътствай да правим това, що е правилно. Амин!

     Така Стоядин най-безсрамно поиска да ме откупи. Сякаш можеше да се купи душа, мир и изцеление. Сякаш някой можеше да вземе ехото на хилядите стъпки, отекващи между стените ми, а в олтара ми, свидетел на толкова радости и мъки, да забие железен чук! 

     Пепел да яде!

 

Отец Богомил

     Една нощ ни събуди гъст дим. Всички изскочихме от стаите и се заоглеждахме неразбиращо наоколо - беше лумнал пожар и всички сгради до една горяха. Спогледахме се и се затичахме към кладенеца. Пръснахме се на посоки с менци и грънци, пълни с вода и цяла нощ се борихме да спасим църквата. Притекоха се и добри хора от близките села, но въпреки помощта им, огънят ни отне почти всичко.

Посрещнахме утрото сред остатъчен дим и купчини пепел. Някои бяха приседнали на почернената земя за кратка почивка, други събираха на купчини останки от сградите, а Теофан смиташе и прибираше в някакъв вързоп пепел от църквата. В мислите ми отекваха думите на богаташа: “Надявам се, че ще си спомниш нашия разговор, когато се сблъскаш с трудностите”.

 

Теофан

     Цяла нощ гасихме огъня, нямаше незасегната сграда. Отец Богомил ми беше разказал за срещата си със Стоядин и изречените от него закани. Знаех много добре кой е причинил пожара и през цялото време, докато се мъчихме да спасим повече от нашия дом, кроях планове какво да направя. Бях сигурен, че този човек ще се върне. 

     Накрая събрах пепел в един вързоп и скришом от другите омесих погача от нея - пепелѝна. Пекох я сред последните тлеещи въглени, след което ги залях с вода от кладенеца. Тази клета душа трябваше да разбере, че ние тук ще възкръснем и от пепелта и че нищо не може да ни сломи. Пепелѝната, замесена с моите наричания за изцеление щеше да разтвори стореното зло в светлината им. 

 

Стоядин

     Върнах се при отломките и изгорелите остатъци от църквата след няколко дни. Като ме видяха, монасите се наежиха. Така, така, предупредих ги. Тази земя ще бъде моя. 

     Добих съчувствено изражение, което примесих с огромна почуда от това, което виждам, запристъпвах наоколо, като се въртях напосоки и когато видях отец Богомил, тръгнах към него.

- Дал Бог добро, отче! Какво е станало тук?

Отецът ме погледна и с глас, пропит с умора, отговори:

- Една нощ лумна пожар. Угасихме туй, що можахме. Сетне с молитви се опитахме да угасим и злините, родени в човешките сърца. 

- Е, след като вече всичко е в руини и сега ще трябва да градите всичко отново, позволи ми да откупя имота и върви по пътя си по живо, по здраво.

Отец Богомил понечи да ми отговори, но внезапно отнякъде се появи онзи непознат монах, който ме караше да се чувствам не на място. Той носеше един вързоп в ръцете си:

- Стоядине, омесих тази пепелѝна в памет на сполетялото ни нещастие. Пожарът тук угасна, но духът на вярата - не. Сега вземи пепелѝната и си тръгни. Върни се след три дни и тогава ще ти дадем нашия отговор. - Изрече спокойно и благо той.

- Три дни, речено-сторено - отвърнах, взех вързопа и си тръгнах.

 

Отец Богомил

     Оставих Теофан да говори. Нещо беше наумил, но не знаех какво. След като Стоядин си тръгна, монахът ме погледна и се усмихна.

- Той няма да се върне повече - издума и се запъти по дневните си дела.

 

Стоядин

     Е, щом трябва, ще почакам още три дни. След това монасите ще си тръгнат. Усмихнах се на себе си, доволен, че най-сетне имотите на църквата ще бъдат мои. Погледнах вързопа в ръцете ми и си помислих колко са наивни, че и храна да ми дават. Наистина ли не се бяха досетили, че аз лично с двете си ръце подпалих всичко? 

     Отвързах вързопа и ококорих очи от почуда - каква беше тая пепелѝна - черна, та черна? Отчупих парче, поогледах го и започнах да ям. Едва що преглътнах, усетих някакъв странен прилив на сили. Изведнъж захвърлих всичко и хукнах да тичам.

   

Полето

     Както се протягах лениво под лъчите на слънцето, а вятърът галеше нежно тревите ми, изведнъж се появи някакъв човек. Ударите на стъпките му по земята подплашиха живите ми твари - бръмбари, гущери и щурчета се покриха в дупките си на сигурно място. Напрегнах се и пръстта ми се напука - суха и гола. Както вървеше, така изведнъж започна да тича, сякаш щръклицата го беше хванала. Ту тичаше напред, сетне спираше и се връщаше назад, ту се претъркулваше, като малко дете, а после пак започваше странноватия си бяг. Съзрях лудостта в очите му, която го водеше право към високата скала…

     Той изпусна нещо тъмно на земята. Вятърът ми каза, че това е пепелѝна и тогава разбрах, че този човек трябва да е сторил голям грях, за да я е заслужил. 

 

Църквата

     След пожара лека по лека възкръснах. При мен повече не стъпи крак на човек, носещ зло в сърцето си. Мълвата за полуделия Стоядин се разнесе по-бързо и от тази за любовта на Момчил и Божана. 

     От тази случка на този ден монасите започнаха да приготвят пепелѝна - хлябът от пепел, наречен за страж срещу злото. Монахът Теофан изучи всички как да я правят, а отец Богомил описа подробно това свещенодеяние за идните поколения. 

     Оттогава свещите ми весело пламтят. Точно както чистите души.

© Камелия Виденова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Хлябът - сила за живот »

8 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Привет! Скитница, г-жо Йотова, благодаря Ви!
    Г-н Димитров, благодаря и на Вас. Ще помисля за друг изказ.
    Хубав следобед!
  • Харесах! За мен е интересен и написан по нестандартен начин разказ! Пожелавам ти успех!
  • Аз разбирам какво искате да кажете, но след това, че Паисий бил освен баща и брат и майка и сестра на Теофан спрях да чета. Може би съм прекалено претенциозен. Има и други начини да се каже същото, и то така, че да не звучи смешно. Понякога простите изречения са по-добри от идиомите, сравненията, алегориите и алюзиите. 👍
  • Здравейте, г-н Ананиев! Благодаря за коментара Ви. Това все пак е разказ, плод на моето въображение, а не преразказ по действителен случай.
    Поздрави!
  • Този "отец Богомил" дори и при най-голямо желание не би могъл да продаде манастира, да не му е бащиния. Дори и да е игумен на манастира, той е подчинен на съответния митрополит, а ако манастирът е ставропигален - на патриарха. Със същия успех двамата може да спазарят и Гренландия... Ако имаше поне капчица достоверност, чорбаджията щеше да прави търговия с владиката...
  • Успех, прочетох с удовлоствие.
Предложения
: ??:??