Тъмната нощ обгръщаше малкото градче, разположено само на няколко километра от мегаполиса, където животът кипеше в този късен час на нощта. Гъста лепкава мъгла обграждаше всяка сграда, всеки предмет, всяко дърво, до което се докосваше. Люлката на детската площадка се поклащаше лениво, заради лекия полъх на вятъра, и издаваше тихичък ръждив звук. Пелените на нощта обгръщаха притихналото градче. Тук таме се чуваха няколко изгубени щурци, а листата шепнеха своята есенна песен, секунди преди да се срещнат със земята.
Зад ъгъла се чуха потропвания по мокрия асфалт. Тихи премерени крачки приближаваха все повече улицата, която водеше към малкия площад на градчето. Скоро зад ъгъла се появи наконтена жена, обута във високи обувки, които всъщност издаваха насечените звуци по твърдата земя. Облечена в дълго ленено палто, за да се предпази от набезите на вятъра, тя се приближаваше все повече към площадчето. Косата ѝ, разпусната свободно около раменете ѝ, се поклащаше зад нея, сякаш коприна се спускаше по земята. Вместо да се отправи към площада, тя сви по една от пресечките и се отправи към най-затънтените места на града. В тази част хора рядко идваха, тъй като всички знаеха, че само човек с лоши мисли би дошъл насам. Затова и жената избра този късен час на нощта, за да посети стария си приятел.
Тъмнината я обгърна и тя вече не се виждаше. Точно в момента, в който жената се изгуби в мрака, едно малко прозорче светна в сивата грозна сграда навътре в пресечката. Малкият сноп светлина, който успя да се промъкне между многото мръсни петна по стъклената повърхност, освети грозната фасада на отсрещната сграда. Прозореца бавно се отвори и на перваза се появиха две малки бели ръчички. Сияйната им белота все още се виждаше изпод многото кървави рани. След ръчичките се появи и самата им собственичка – малко момиченце, облечено в дрипава кафява рокличка, която вече ѝ беше малка, заради многото време носене. Цялата ѝ повърхност беше набраздена с купища кръпки – кои зашити правилно, кои не. Личицето на малката също беше цялото в рани – на лявото ѝ око се поместваше голям синкав оток, на устните ѝ бяха разположени три по-големи кървави рани, а около тях още поне десетина по-малки. Косата ѝ беше като някое гнездо, в което до преди малко са се били птици. Иначе хубавите ѝ кафяви къдрици сега бяха сплетени толкова много, че изглеждаше, че никога няма да могат да бъдат разплетени отново. Очите ѝ изразяваха само силна болка и безвъзвратна мъка по изгубеното.
Всяка нощ по това време момичето биваше събуждано от крясъците на майка си. Вечно пияният ѝ баща се връщаше късно през нощта след поредния запой в долнопробната кръчма, няколко метра по-надолу от къщата им. Никой не разбираше по какъв начин се прибираше, защото той наистина изпиваше огромни количества алкохол. Но когато прекрачваше прага на дома им, мъките и на момичето, и на майка му започваха. Неспособен да асимилира какво точно прави и къде се намира, той всяка нощ пребиваше почти до смърт клетата майка, а след това отиваше в стаята на дъщеря си, която имаше подобна съдба. Само че нещастника освен боя искаше да си достави и собствено удоволствие. Затова почти всяка нощ, той посягаше на крехкото създание, което би трябвало да обича безвъзвратно. Но вместо да получи бащина прегръдка и милувка в знак на обич, момичето често получаваше брутално изнасилване. Вместо целувка за лека нощ, бузата ѝ гореше от силните шамари. След като получеше каквото иска, бащата, ако можеше въобще да се нарече такъв, се оттегляше в спалнята си, като пътем съпругата му задължително трябваше да получи силен ритник в стомаха, сякаш предишните удари не бяха достатъчни. Измъчвани от силни болки, жената и детето с мъка пълзяха до леглата си, тъй като мъжът ги оставяше да лежат беззащитни на пода. След като събереше достатъчно сили да пропълзи до прозореца, момичето обичаше да седне на перваза, за да наблюдава луната и звездния ореол около нея и да се надява на по-добър живот и право на мечти.
Същата нощ, когато наконтената жена се появи отново след дългото си отсъствие в града, бащата на детето отново се прибра мъртво пиян. Обичайният бой не направи впечатление на момичето и тя нямаше търпение да свърши, за да може отново да се наслаждава на нощта. Вече дори не надаваше викове на болка – пребиването беше част от живота ѝ. И както обикновено тя отвори прозореца, за да може вятърът да погали нежно кървавите рани на миловидното ѝ лице. Тя затвори за миг очи, наслаждавайки се на лечебната сила на полъха. Защото студенината на есенния вятър, предшественик на мразовитата зима, ѝ доставяше голямо удоволствие и тя спираше да мисли за усилващата се болка. И тогава се случи нещо необичайно. Нещо, което момичето не беше виждало досега в тази мръсна, изгнила част на града. Детето забеляза малко раздвижване долу на мръсната улица. По твърдата повърхност премина една жена, която отдалеч да я видиш ще си кажеш, че не е тукашна. Лененото ѝ палто се увиваше закачливо около прекрасните ѝ глезени, а косата ѝ сякаш танцуваше зад нея. Момичето изпита силното желание да последва тази тайнствена жена и да види накъде отива. За първи път в живота си изпита неустоимото привличане към приключението.
Без повече да се бави, тя затвори тихичко прозореца, смъкна се още по-безшумно от перваза и се отправи към входната врата. Майка ѝ спеше на пода, тъй като не беше намерила сили да пропълзи поне до плоския килим. Детето я погали по косата, където вече се оформяше голямо място изсъхнала кръв. След това я подмина и се втурна към входната врата, която разбира се беше отключена. Баща ѝ винаги забравяше да я заключи и заради този пропуск често през нощта ги посещаваха неканени гости, обикновено „съдружници” на бащата в неговия бизнес, който се занимаваше с всичко друго, но не и с почтени дела. Именно от този бизнес той взимаше пари за алкохола си. А ако нямаше пари, отиваше при нечестни хора и взимаше заеми, които естествено не можеше да изплати. Затова беше затънал в купища дългове. Животът на детето беше такъв от няколко години, когато всъщност започна всичко.
Вятърът отново обгърна закрилнически момичето, веднага щом като излезе от мизерната къща. „Жената не би трябвало да е далеч.” помисли си малката и с неочакван прилив на сили тръгна нагоре по улицата, накъдето се беше отправила и жената. Тъмнината беше завладяла града, въпреки че само след броени минути първите лъчи на слънцето щяха да погалят отново улиците и жителите щяха да се събудят отново за още един ден от календара. Но в тази част на града слънцето щеше да пристигне малко по-късно, заради препречващите пътя му високи сиви сгради.
И тъкмо когато първия лъч слънчева светлина докосна фасадите на сградата откъм другата им страна, новият ден беше прерязан от един рязък, напълно неочакван изстрел. Един-единствен изстрел, който отекна в още непробудилата се тишина. Следващото нещо, което се чу, бяха първите капки огненочервена кръв, която докосна земята и които капки съвсем скоро щяха да образуват малка локвичка. Изстрелът, който беше предназначен за друг, преряза перлените криле на малкия ангел. Още две капки паднаха тежко на земята. Още един лъч преряза хълма, зад който се криеше слънцето. И един стон последен се отрони от наранените устни на момичето, а след това крехкото ѝ телце се строполи на земята. Последният ѝ взор се отправи към единствения лъч слънчева светлина, който беше успял да пребори преградата от високите сгради. И след това ангелът се отпусна на асфалта, потънал в кървавата локвичка и очакващ спасението от небето.
Чуха се забързаните стъпки на жената и на „стария ѝ познат”, които се отдалечаваха бързо от мястото. Още един слънчев лъч проби преградата и освети малкото телце на момиченцето. Денят започваше отново. Но за малкия ангел, който беше преживял толкова много неща в живота си, новият ден нямаше да започне никога повече. Тя се беше понесла към обятията на Смъртта, където за първи път щеше да бъде истински щастлива. И на мечтите ѝ щеше да се даде шанс да бъдат повече от мечти – красива реалност.
© Кристиана Иванова Всички права запазени