Песента на Тишината
Ива се настани удобно в стария фотьойл и притвори очи. Той изскърца — познато, домашно, уютно. Звукът я върна към онези години, когато домът ѝ беше пълен със смях и стъпки.
Спомените нахлуха бавно — разпилени, пъстри, почти осезаеми. Всички водеха към децата ѝ. Беше ги отгледала с любов, с внимание, с онова постоянство, което само една майка умее. Сега ѝ липсваха — болезнено, истински.
Погледът ѝ се спря върху стария календар на стената — пожълтял, с дати, задраскани с надежда: спортни срещи, рождени дни, училищни тържества. Отдавна нямаше нужда от него, но не можеше да го свали. Нямаше какво ново да зачерква. Апартаментът ѝ беше станал по-тих, а мислите — по-шумни.
С фигура, леко закръглена от времето, и коси, прошарени от преживяното, Ива все още беше красива жена в началото на петдесетте си. Но вътре в нея бушуваше буря — не толкова от промяната на тялото, колкото от празнотата на душата.
„Дано тази нощ е по-спокойна“, помисли си тя. Миналата бе от онези, в които се будеше обляна в пот и мисли.Но сънят от тази нощ беше различен — ясен, жив.
В него вървеше по мост. Мъглата я обгръщаше, а в далечината се чуваше смях на деца, играещи в слънчево поле. Погледна натам — и ѝ стана топло. После обърна глава към другия край. Там стоеше мъж, който ѝ се усмихваше. Не беше съпругът ѝ — или поне така ѝ се стори.
Когато се събуди, в нея остана усещането, че наистина стои по средата на мост. Миналото — ясно и пълно.Бъдещето — мъгливо, несигурно.
Сълзите потекоха без да ги спре. Не ѝ се искаше. Нямаше от кого да се крие. Не самотата ѝ тежеше най-много, а отсъствието на онова чувство, което някога свързваше двама души в едно.
Любовта им бе започнала тихо, по студентски — с усмивки и доверие. Беше оцеляла през годините благодарение на уважението и нежната им привързаност. И двамата бяха романтични души, но рядко говореха открито за чувствата си един към друг.
По-често ги изразяваха чрез общите си занимания — готвейки, обсъждайки децата или майсторейки нещо у дома. Ива винаги беше пълна с идеи и непрекъснато му възлагаше задачи, които той изпълняваше с усмивка.
Но някъде по пътя романтиката беше отстъпила място на навика. Ива вярваше, че това е достатъчно — докато не усети празнотата.
Вятърът от прозореца събори малка латерна от полицата.Тя я вдигна и завъртя дръжката — зазвуча стара, бавна валсова мелодия. Нещо в нея трепна. Спомени, аромати, смях — всичко се върна за миг. „Колко странно,“ помисли си. „Една и съща мелодия, а всеки път звучи различно. Сякаш хората са като музикални кутии — раждат се с мелодия в душата си, и тя зазвучава, когато някой я докосне.“
Тогава осъзна: мъжът от съня ѝ е бил нейният съпруг. Не го бе разпознала, защото беше твърде далеч. А може би и тя самата беше. И двамата стояха на различни краища на моста — достатъчно далеч, за да се изгубят от поглед, но достатъчно близо, за да се чуят, ако музиката отново зазвучи.
Ива се усмихна през сълзи. Отвори дневника си и написа: „Мелодията не се губи. Просто понякога трябва отново да завъртиш латерната.“
Навън вечерта се спускаше тихо, а в стаята ѝ звучеше старият валс — като спомен, като надежда, като обещание, че дори след мълчание и мъгла, любовта може да засвири отново.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Ранкова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ