12.10.2025 г., 7:41

Песента на Тишината

225 0 1
3 мин за четене

 

Ива се настани удобно в стария фотьойл и притвори очи. Той изскърца — познато, домашно, уютно. Звукът я върна към онези години, когато домът ѝ беше пълен със смях и стъпки.

 

Спомените нахлуха бавно — разпилени, пъстри, почти осезаеми. Всички водеха към децата ѝ. Беше ги отгледала с любов, с внимание, с онова постоянство, което само една майка умее. Сега ѝ липсваха — болезнено, истински.

 

Погледът ѝ се спря върху стария календар на стената — пожълтял, с дати, задраскани с надежда: спортни срещи, рождени дни, училищни тържества. Отдавна нямаше нужда от него, но не можеше да го свали. Нямаше какво ново да зачерква. Апартаментът ѝ беше станал по-тих, а мислите — по-шумни.

 

С фигура, леко закръглена от времето, и коси, прошарени от преживяното, Ива все още беше красива жена в началото на петдесетте си. Но вътре в нея бушуваше буря — не толкова от промяната на тялото, колкото от празнотата на душата.

 

„Дано тази нощ е по-спокойна“, помисли си тя. Миналата бе от онези, в които се будеше обляна в пот и мисли.Но сънят от тази нощ беше различен — ясен, жив.

 

В него вървеше по мост. Мъглата я обгръщаше, а в далечината се чуваше смях на деца, играещи в слънчево поле. Погледна натам — и ѝ стана топло. После обърна глава към другия край. Там стоеше мъж, който ѝ се усмихваше. Не беше съпругът ѝ — или поне така ѝ се стори.

 

Когато се събуди, в нея остана усещането, че наистина стои по средата на мост. Миналото — ясно и пълно.Бъдещето — мъгливо, несигурно.

 

Сълзите потекоха без да ги спре. Не ѝ се искаше. Нямаше от кого да се крие. Не самотата ѝ тежеше най-много, а отсъствието на онова чувство, което някога свързваше двама души в едно.

 

Любовта им бе започнала тихо, по студентски — с усмивки и доверие. Беше оцеляла през годините благодарение на уважението и нежната им привързаност. И двамата бяха романтични души, но рядко говореха открито за чувствата си един към друг.

По-често ги изразяваха чрез общите си занимания — готвейки, обсъждайки децата или майсторейки нещо у дома. Ива винаги беше пълна с идеи и непрекъснато му възлагаше задачи, които той изпълняваше с усмивка.

Но някъде по пътя романтиката беше отстъпила място на навика. Ива вярваше, че това е достатъчно — докато не усети празнотата.

 

Вятърът от прозореца събори малка латерна от полицата.Тя я вдигна и завъртя дръжката — зазвуча стара, бавна валсова мелодия. Нещо в нея трепна. Спомени, аромати, смях — всичко се върна за миг. „Колко странно,“ помисли си. „Една и съща мелодия, а всеки път звучи различно. Сякаш хората са като музикални кутии — раждат се с мелодия в душата си, и тя зазвучава, когато някой я докосне.“

 

Тогава осъзна: мъжът от съня ѝ е бил нейният съпруг. Не го бе разпознала, защото беше твърде далеч. А може би и тя самата беше. И двамата стояха на различни краища на моста — достатъчно далеч, за да се изгубят от поглед, но достатъчно близо, за да се чуят, ако музиката отново зазвучи.

 

Ива се усмихна през сълзи. Отвори дневника си и написа: „Мелодията не се губи. Просто понякога трябва отново да завъртиш латерната.“

 

Навън вечерта се спускаше тихо, а в стаята ѝ звучеше старият валс — като спомен, като надежда, като обещание, че дори след мълчание и мъгла, любовта може да засвири отново.

 

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Силвия Ранкова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ

Коментари

Коментари

  • Разказ, който носи спокойствие и уют, въпреки страстите, които бушуват в душата на героинята. Поздравления!

Избор на редактора

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...