27.10.2022 г., 10:28 ч.

Петдесет стотинки 

  Проза » Разкази
420 1 0
6 мин за четене

Петдесет стотинки

 

Тръгна на пазар. Трябваше да купи хляб и кисело мляко. В хладилника имаше останало малко парче сиренце и един кренвирш, който, когато го пипна, лепнеше. Помириса го. Имаше дъх на развалено. Реши да го хвърли в кофата, когато се върне от пазар.

Вървеше бавно. Подпираше се на бастуна. Беше научила наизуст болестите си: коксартроза, гонартроза, лумбална лордоза и още много други заболявания. Сутрин пиеше по една шепа лекарства, вечер – също. Почти всичките пари от пенсията отиваха за лекарства. За ядене и сметки, не оставаше почти нищо...

 

***

Нямаше деца. Вината беше на съпруга й. Въпреки всичко тя се примири с това и никога не го обвини. Живееха прекрасно. Разбираха се. Той й помагаше във всичко. Докато работеше той и тя, бяха добре. След като се пенсионираха трябваше да заживеят по-скромно. Е, нямаха пари за луканка, суджук и филе, но живееха сносно…

 

***

- Петьо, какво ти е? Пребледнял си! Лошо ли ти е?

- Ох, Мария, нещо ме стяга в гърдите. Боли ме от двете страни. Лошо ми е!

- Да извикам ли лекар?

Мария го гледаше и се притесни. Съпругът й беше пожълтял и се потеше обилно.

– Кажи, да извикам ли линейка? Много зле ли ти е?

- Да, гърдите ми ги стяга сякаш менгеме. Страшно ме болят.

- Веднага ще се обадя на бърза помощ! Чакай!

Докато се обаждаше на бърза помощ от другата стая, Мария не успя да види как съпругът й изстена, успя да се хване за гърдите и…рухна на земята. Това беше последният миг от живота му.

 

***

- Здравей, лельо Мария! Как си днес?

- Ех, чедо, зле съм. Едва ходя. Трудно ми е вече да живея сама. Вече пет години, откакто Петьо се спомина…Тежко ми е, чедо. Стара и болна жена съм. Дано Господ си ме прибере!

- Стига, лельо Мария, ти не се меси в неговите работи. Така да знаеш. Кажи сега какво да ти дам?

- Дай ми един хляб, едно кисело мляко – от най-евтиното и една баничка. Дояло ми се е, дъще! Отдавна не съм яла баничка. А тук са най-вкусните.

- Заповядай, лельо Мария. Дължиш ми пет лева и двадесет стотинки.

Старата жена извади портмонето си. Извади две монети от два лева и потърси други стотинки. Намери още седемдесет стотинки. Не й достигаха петдесет, за да вземе и баницата.

- Чедо, не ми достигат петдесет стотинки. Моля те да върнеш баничката!

- Защо да я върна? - попита продавачката. Ще ми ги дадеш, другия път. Няма да го правим на въпрос за някакви си стотинки, нали?

- Моля те върни я! Не искам така!

В този миг на Мария й стана тежко и болно на душата. Сълзите й потекоха. Не можеше да ги задържи. Стана й толкова мъчно, че с пенсията си не можеше да си позволи дори лукса на една баничка! Стана й тежко затова, че е стара, затова, че е самотна и си няма никога на света, че цял живот е работила и като награда от държавата получава пенсия, колкото да не умре от глад. Мъка, мъка…

- Моля те, лельо Мария! Вземи баничката! Не е проблем за мене. Искам да те почерпя. Не мога ли?

От тези думи на продавачката на Мария й стана още по-тежко и болно. Този път ревеше с глас и сълзите не спираха. Търкаляха се по бузите й и падаха долу, на пода.

- Моля те, не плачи! Моля те! Виж, има хора. Моля те!

- Извинявай, чедо! Извинявай! Стана ми много мъчно! Да нямам пари да си купя една баничка! Пенсията ще ми я дадат след три дни. Дотогава трябва да изкарам с този хляб и киселото млекце. Ще си го мажа на филийка, като маргарин. Чедо, единствено човешкото ми достойнство остана! Нищичко друго си нямам! Не искам да изглеждам като просякиня! Не искам, чедо! Не искам!

През това време се бяха събрали хора, които гледаха безмълвни и дълбоко трогнати от трагедията на старата жена. Няколко мъже и жени от опашката обиколиха рафтовете и сложиха в кошниците си различни хранителни продукти. Застанаха пред старата жена и вкупом дадоха продуктите на продавачката да ги маркира. Показаха с жест, че искат да ги дарят на жената.

Един от мъжете взе торбите и тръгна със старата жена, за да й помогне да си ги отнесе вкъщи.

Старата жена не искаше да приеме този дар от хората. Стана й още по-тежко на душата. Докато вървеше с мъжа до къщи, сълзите й не спираха да текат. Не искаше подаяние от никого! Не искаше помощ, не искаше! Това, което се случи я накара да върне вярата си в хората, затова, че още в сърцата им има жалост и милост към старите хора, че са готови да помагат.

В същото време достойнството сякаш й шепнеше: „Недей, миличка, не се притеснявай за мене! Не си ме наранила! Такъв е животът понякога. Суров и скапан! Нищо, че си взела тези продукти! Те са от сърце! Хапвай си със здраве, миличка! Не ме мисли! Добри са хората…Е, държавата ни е жестока…но какво да се прави? Съдба…“

 

 

© Валентин Кабакчиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??