17.
Дланите й започнаха да овлажняват и гърдите й да се стягат още докато беше в колата му. Когато я остави до входа на блока и потегли, цялото й тяло бе мокро от пот и едва дишаше. Единствената мисъл в главата й беше: „Боже, дано да се е измъкнал, ако е бил там. Дано вече да на път за насам, и да ми се обади. Дано!“
Влезе във входа, стиснала мобилния си телефон в ръката. Затвори вратата и светна лампата на стълбището. “Всъщност, защо да се прибирам, след като той всеки момент може да се обади?“ Погледът й се впи в светещия дисплей. Беше й казал изрично: “Чакай ме да те потърся аз. Ти не звъни!”
„Колко време да чакам? Така мога да откача! Кога му звъннах, преди колко време беше? Боже, четиридесет минути оттогава! Вече трябва да се е измъкнал! Окей, ще изчакам, но само десет минути!“
След десет минути, зъзнеща от студ, набра номера му. Долепи телефона до ухото си.
Не вдигаше.
Тя изчака около минута, после изключи. Страхът запълзя в сърцето й като отровен плевел. Разумът й стремително за ...