17.

Дланите й започнаха да овлажняват и гърдите й да се стягат още докато беше в колата му. Когато я остави до входа на блока и потегли, цялото й тяло бе мокро от пот и едва дишаше. Единствената мисъл в главата й беше: „Боже, дано да се е измъкнал, ако е бил там. Дано вече да на път за насам, и да ми се обади. Дано!“

Влезе във входа, стиснала мобилния си телефон в ръката. Затвори вратата и светна лампата на стълбището. “Всъщност, защо да се прибирам, след като той всеки момент може да се обади?“ Погледът й се впи в светещия дисплей. Беше й казал изрично: “Чакай ме да те потърся аз. Ти не звъни!”

„Колко време да чакам? Така мога да откача! Кога му звъннах, преди колко време беше? Боже, четиридесет минути оттогава! Вече трябва да се е измъкнал! Окей, ще изчакам, но само десет минути!“

След десет минути, зъзнеща от студ, набра номера му. Долепи телефона до ухото си.

Не вдигаше.

Тя изчака около минута, после изключи. Страхът запълзя в сърцето й като отровен плевел. Разумът й стремително затърси успокояващо обяснение. Не е чул, вероятно. Не, невъзможно. Той винаги чуваше телефона си. Може би нарочно не вдигаше. Но ако не беше удобно да говорят, не можеше ли просто да спре звъненето? Най-вероятно просто шофира. Да, това е.

Тя поседя още пет минути във фоайето, звънна пак, но нямаше отговор. Паниката вече я блъскаше на всички страни като вкопчили се в яростна битка ураганни ветрове. Нещо не беше наред. Пробва трети, четвърти път - нищо. Тъкмо когато се канеше да се качва вкъщи, за да измисли някакво практическо решение на проблема, получи съобщение.

Ади, извинявай, че не ти вдигах, но бях намалил звука, след като ми кликна първия път, за да не чуе някой докато се измъквам. Вече всичко е ок, пътувам към вас, пиша ти съобщение защото нямам батерия да говоря. Ела на кръстовището до вас след десет минути – можеш ли? Трябва да ти покажа нещо.

От невъобразимото облекчение й се подкосиха краката. Миличкият! Значи беше успял! Какво щеше да й покаже? Сигурно е намерил нещо, свързано със случая на Валентина! Боже, трябваше да бърза! Пресечката не беше много близо. Тя отвори вратата и я лъхна ледения въздух отвън. Нощта бе мрачна, районът около блока пустееше. Тя се огледа. Жива душа не се виждаше и в двете посоки на уличката. Погледна часовника си – почти дванайсет. Посегна към джоба на якето си и измъкна скалпела, който Николай й беше дал следобеда. Три-четири пресечки бяха, но полунощ е все пак, по-добре да не рискува. „Този пък идиот, защо не дойде до тук да ме вземе, ами ме кара да ходя до кръстовището! Какво му пука от тъпите дупки, моята сигурност не е ли по-важна!“

Провря ножа отзад в колана на дънките, точно както Николай й беше казал. Закрепи се идеално. Прокара ръка по колана. Не се усещаше на пипане, а при нужда можеше много лесно да се измъкне. О, я стига, прекалено се вживяваш. Тръгвай!

Загърната добре в палтото си, тя излезе на уличката. Тръгна напред с бързи крачки, съпротивлявайки се на студения вятър. След десетина минути, с измръзнали бузи и нос, се озова на оживеното кръстовище. Там, паркиран на ъгъла до тротоара, видя сивия „Форд“ на Николай.

Докато се приближаваше, вратата откъм мястото до шофьора се отвори. Адриана я заобиколи с усмивка и се пъхна в колата без въобще да погледне вътре. Чак когато затвори вратата след себе си видя, че човекът, който седеше срещу нея, не е Николай.

Юрий се усмихна на вцепенената й физиономия. Изглеждаше ужасно – блед, раздърпан, потен. Въпреки наглед спокойното му изражение, долната му устна трепереше. Преди Адриана да успее да осмисли ситуацията и точното й значение – камо ли пък да реагира по адекватен начин – той се наведе към нея и прошепна в ухото й:

- В якето си имам пистолет. След малко ще ти го покажа, ако не ми вярваш. Николай отначало беше доста скептичен по въпроса с пистолета, мислеше си, че е играчка, но после се убеди в противното. Към тебе не искам да съм толкова груб, така че, ще спестиш много неприятности и на двама ни, ако си сложиш колана, и съвсем послушно, без да пищиш и да мърдаш, ми позволиш да те закарам до нас.

Адриана го гледаше с широко отворени очи и се опитваше да вкара въздух в спазматично свитите си бели дробове.

- К-к-какво? – изхриптя тя накрая. Не беше разбрала и половината от думите му. Само беше схванала, че става нещо ужасно.

- Отиваме у нас – натърти Юрий. Сложи ръка на врата й, стисна я силно. Тя цялата се разтрепери, – и не искам да пищиш, и да се опитваш да бягаш. Разбра ли?

- У…у в-вас?

- Да, у нас. Обещаваш ли да не крещиш и да не мърдаш? Иначе ще си поиграем с това? – малкият пистолет блесна пред очите й в тъмнината на колата. Пистолет? Значи той имаше пистолет? Значи всичко беше вярно, Юрий беше луд, беше маниак, и тя бе излизала с него, беше се любила с него . . .

Тя се сви на седалката и притисна лицето си с длани.

- Добре – промълви задушено.

- Сложи си колана.

- Добре.

- И не мърдай изобщо през цялото време.

Тя послушно изпълни всичко. Потеглиха. Докато пътуваха, той не каза нито дума. И двете му ръце бяха на волана, пистолетът стоеше на седалката от лявата му страна. На Адриана обаче и през ум не й мина да отвори вратата и да избяга. Дори когато намаляше на завоите. Опитваше се да събере мислите си, да разбере какво в действителност се случваше.

- Какво искаш? – попита накрая вдървено.

- Ще напиша книга. Книга за любовта. – отклони за миг лице от пътя, за да я погледне, – Затова ми трябваше ти. В началото не бях съвсем сигурен какъв точно ще е сюжетът, но с течение на времето историята сама се подреди. Ще стане страхотна книга. Но няма да я пиша в България. Наистина не мисля да остана. 

- Значи връзката ни е била . . . – тя преглътна. Не знаеше как да се изрази. Беше така паникьосана, че думите се губеха в съзнанието й като острови, потъващи сред безбрежен океан – не е била това, което си мислех?

- Напротив. Точно това беше. Аз – влюбения, ревнив маниак, а ти – очарованата, леко уплашена наивница. Точно такава връзка ти трябваше, Адриана, за да разбереш себе си. За да осъзнаеш най-накрая, че трябва да си с Николай.

Прониза я ужас.

- Той…той къде е?

- У нас. Чака ни.

- Юрий…виж…не съм искала да те нараня...

- Не, не се притеснявай – той се усмихна - всичко е наред. Целият този театър беше нужен за книгата ми. Сега остава да изиграем една последна сцена, но тя всъщност е най-важната. Само това е, Адрианче. После изчезвам.

- Каква сцена? – промълви тя отпаднало.

- Ще разбереш след малко. Трябва да знаеш, че Николай също ще участва. Неговата роля е даже по-важна от твоята. С него имахме малко спречквания, така че не искам да се стряскаш като го видиш. Окей?

Ръцете й се свиваха и разпускаха в скута й. Тя гледаше надолу и не смееше да помръдне.

- Какво е станало?

- Нищо, за което да се тревожиш много. Ето, пристигнахме. Сега искам да ме последваш съвсем спокойно. Аз ще изляза първи. Ето така. Не искам да мърдаш. – той взе пистолета, заобиколи колата и отвори нейната врата. Подаде й ръка. Тя пое дланта му – беше ледено студена. Тръгнаха към входа. Когато влязоха вътре и Юрий се спря, за да отключи вратата към избите, внезапен непоносим студ скова краката й. Не можеше и крачка повече да направи напред.

„Ще ме убие там долу. Божичко, а какво е направил с Николай? И двамата ще умрем.“

- Юрий, моля те – прошепна тя.

- Какво? Не се притеснявай! – той я прегърна – Обещавам ти, че нищо страшно няма да се случи. След един час изчезвам оттук и ви оставям двамата по живо по здраво. Хайде, де! Няма да убивам никого! Обещавам ти! Искам само и ти да ми обещаеш, че ще правиш точно каквото ти кажа. Става ли?

Тя кимна. Не знаеше какво друго да направи. А думите му не звучаха съвсем неискрено и я поуспокоиха – поне дотолкова, че да може да пристъпи надолу по обвитите в прашен мрак стълби.

18.

Когато Николай остана сам, болката в крака и навсякъде другаде по тялото му вече беше изчезнала. Чувстваше се странно олекнал и отпуснат, искаше му се да заспи и да си почине. Страхът от онова, което предстоеше, и който не беше притъпен от лекарството, му помогна да преодолее това желание. Вместо да спи, той се опита да мисли.

Юрий не беше загасил лампата, но без очилата си Николай виждаше трудно. Все пак, макар и замъглено, успя да различи повечето от предметите върху масата. Стари книги, инструменти, части от електроника. На ръба на масата стоеше малкият ключ за белезниците. Прекрасна гледка, но недостижима, също като оазис пред очите на умиращ в пустиня. Не можеше да си помогне вече със сила, това бе ясно. Трябваше да победи Юрий с думи. С думи, но какви? Имаше ли ненормалникът някакво слабо място; нещо, което да го откаже от намеренията му? „Добре, разсъждавай, разсъждавай! Има един проблем. Лудите не можеш да ги накараш да не извършат това което са намислили. Ако разкриеш слабото им място, и им развалиш удоволствието, те по-скоро ще те убият, отколкото да се разреват и да се свият в ъгъла. На лудите трябва да се угажда, не го ли знаеш?“

И тогава какво? Да го остави да извърши каквото е намислил, от страх да не стане по-лошо? Усещаше, че Юрий няма да ги убие, не просто по думите му, но и по държането му. Но също така усещаше, че това което предстои да се случи – каквото и да бе – ще бъде най-кошмарното нещо в живота му. Може би възнамеряваше да нарани Адриана, да й направи нещо, въпреки обещанията. Не, не, в това нямаше смисъл. Търси смисъл. Юрий беше психопат, но беше много умен. Успяваше да разбере хората. „И каква ще е тая проклета книга, дето ще я пише? За мене и за Адриана била. Какво точно ще ни показва с нея тоя мръсник?“

Хилядите въпроси му се струваха неразрешими. Скоро дойде и нов – а защо изобщо Юрий се блъска така над тия свои книги? Защо изобщо се е психясал така покрай тях? Да не би някой, докато е бил малък и се е потял над някой кирлив разказ, да му е казал, че не може да пише? Да не би да . . .

Николай се усмихна на себе си, когато му просветна. Майка му, разбира се. Скъсала го е от тормоз. Юрий е бил срамежлив, стоял си е само вкъщи, бил е смотан, колкото и чудно да изглежда това сега. „Може би в някои отношения си приличаме“, помисли Николай вяло. „И аз се блъсках като луд да стана това, което съм, и аз бях доста смотан едно време. Само дето той е изперкал, докато аз не съм. Не че не съм бил близо до изперкване. Но у Юрий има нещо . . . не наред. Той просто си е болен. Кофти работа.“

Николай осъзна, че в действителност му се иска Юрий да напише втората си книга, за да я прочете, и с ужас помисли, че може би и той откача. Какво му ставаше? Какви ги мислеше? Да, беше стигнал до майката на Юрий, която го е тормозела. Вероятно му е натяквала, че от такъв задръстеняк като него писател няма да излезе; че писателите са отракани, излизат навън, имат много преживявания, които след това описват. Иначе не е истинско. И след като майка му е заминала за Русия, Юрий е решил да действа. Да действа много истинско.

„И какво от това? Как може да помогне това? Юрий изобщо няма да се впрегне, ако му кажа, че съм разбрал за майка му. Най-много да побеснее и да направи по-кофти неща, отколкото е възнамерявал.“

Господи.

Николай обори глава. Отчаянието го притискаше като каменен блок. Ако беше само той, нямаше да му пука. Можеше да го преживее. Но Адриана? Как щеше да я погледне в очите? Остави я на тоя кретен просто ей-така . . . така, както винаги я беше оставял на всички. . . на всички . . .

Не знаеше колко време е минало – усещаше само, че ръцете му вече са напълно изтръпнали, а стаята се отдалечава пред погледа му като земята под излитащ самолет – когато чу шум в коридора. Бравата щракна, вратата се отвори и пред замъглените му очи се очертаха фигурите на Адриана и Юрий.

19.

Тя беше ужасно бледа и стискаше с все сила ръцете си. Погледна към него, но освен с разширяване на очите и с потрепване на устните, не издаде с нищо друго емоциите си при вида му. Николай видя, че носи дрехите от обед - сивото палто и сините джинси. Косата й беше хваната на опашка. Красотата й и уязвимостта й го поразиха както никога досега. Приличаше на малко момиченце, изгубено в тълпата на многомилионен град. И все пак се държеше – не плачеше, не се тръшкаше, не крещеше. Ужасът му за нея се примеси с безгранично възхищение. И отчаяният гняв и срамът от безсилието му се засилиха още повече.

- Вярвам, че все още си добре – каза му Юрий, докато заключваше вратата – боли ли те нещо?

Николай не отговори на въпроса му. Гледаше Адриана. Тя направи крачка към него, но Юрий я спря с ръка.

- Стой настрана. Тази вечер ще се гледате само от разстояние. Поне докато аз съм тук.

- Ади – каза Николай прегракнало, после се изкашля. По гърлото му сякаш бяха полепнали стърготини, – не се притеснявай. Нищо няма да се случи. Скоро ще ни пусне да си вървим. С него си поговорихме и ти обещавам, че няма от какво да се притесняваш.

Тя се извърна бързо, но не преди той да види сълзите в очите й. Явно все пак не беше толкова смела, колкото изглеждаше. Той стисна силно устни.

 -  Добре ли си? – попита го Адриана, без да гледа към него. Тонът й бе почти нормален, само „и“-то на последната дума се извиси малко повече.

- Нищо ми няма – каза Николай и добави бързо – не се притеснявай.

- Целият е в кръв! – тя почти изкрещя това. Юрий я сграбчи за раменете и я стисна силно:

- Слушай, не понасям женски истерии! Недей да ми пищиш, защото ще ме ядосаш и ще му се случат много по-лоши работи от това, което виждаш!

Тя млъкна и се загледа в стената. Така силно хапеше устните си, че долната се беше разранила. Ставаше все по-бледа и по-бледа с всяка секунда. „Господи“ помисли Николай, „ще припадне! Ако не направя нещо моментално, ще припадне!“

- Хей, Юрий – каза той. Опитваше да стои неподвижно, въпреки че ужасната безчувственост в ръцете му вече започваше да го подлудява, – не ти казах какво мисля за книгата ти.

- О – Юрий го погледна. Ръката му стоеше протегната пред гърдите на Адриана, за да блокира всеки неин опит за движение напред, – така ли? Е, ами мога да отделя две минутки да чуя мнението ти, щом сега си се сетил.

- Колкото и хубава да беше, знаеш ли, не можах да се вживея в тази твоя главна героиня. Просто не можах. 

- Това ли е критиката ти? – Юрий се изсмя.

- Да. Всичко беше адски истинско и същевременно, адски далечно. Все едно че четеш за свят от друга планета. Страшно гадно чувство ти остава след като я прочетеш. Все едно всичко, което си познавал, в което си вярвал, изведнъж е изличено – няма го.. Мисля, че хората биха прочели книгата на един дъх – както направих аз – но не биха я погледнали втори път. Всъщност съм сигурен, че повечето от тези, които са си я купили, са я натикали на някое място, от където да не могат да я изровят никога вече. След всички кошмари, които са сънували с нея.  

Вниманието на Юрий изведнъж изцяло се беше фокусирало върху Николай. Той сякаш напълно бе забравил за Адриана. Може би за първи път, откакто го познаваше, Николай видя лицето му да изразява емоция. Юрий гледаше като човек, който току-що е научил, че картината, за която е платил милиони, се е оказала чист фалшификат.

- И какво искаш да кажеш с това?! А?

- Искам да кажа, че следващата ти книга ще бъде същата. Гадна. Така няма да станеш писател, Юрий. Някой – не знам кой – те е объркал. Така не се става писател.

Юрий прокле нещо неразбираемо – Николай подразбра, че е на руски – после направи две крачки към него, сграбчи косата му и изви рязко главата му назад. Болка прониза тила му и той стисна зъби, за да не изохка.

- Ами тогава, след като толкова много знаеш, обясни ми какъв ми е проблемът, умнико! Хайде, давай! Искам да го чуя добре. Как, според теб, се пишат хубави книги? Ти предполагам, си написал поне десет, и знаеш как става цялата работа? А?

Адриана стоеше зад тях, свила ръце пред себе си, трепереше и наблюдаваше сцената безмълвно.

- Ако ме пуснеш – процеди Николай през зъби, – може и да ти обясня!.

Юрий го пусна и се отдръпна. Николай го изгледа задъхан, с горящо лице.

- Е? – каза Юрий.

- Не преживяваш свои истории, това ти е проблемът, Юрий. Това…т-това не са твои истории. Историята на Валентина не е била твоя, а нейна. Ако я беше разказала тя, може би щеше да прозвучи съвсем различно. Тогава…тогава сигурно щях да се вживея в нея. Щеше да е по-човешка. За да беше станала хубава книгата ти,  трябваше да опишеш своите преживявания с Валентина, а не нейните. Но проблемът е, естествено, че ти не си имал свои преживявания с нея. Всичко е било актьорска игра. Както и сега. Всичко е само една тъпа актьорска игра. Какво си мислиш? Че можеш да напишеш книга за моите чувства? Не можеш. Колкото и да ме зяпаш и анализираш, ти не си мен. Не се опитвай да разгадаваш другите, Юрий, а разгадай самия себе си. Това е, което трябва да правиш. Да се опознаеш и да разкриеш не другите, а себе си на света.     

Николай млъкна и настъпи тишина. В помещението беше толкова тихо, че ясно се чуваше течащата по канализацията вода. За момент Николай си помисли, че е постигнал успех, но после чертите на Юрий се отпуснаха и червенината изчезна от лицето му. Той каза спокойно:

-    А ти знаеш ли нещо за писателите, Николай? Вероятно не, защото не си такъв. Е, нека ти го кажа тогава. Писателите притежават емпатия. Те могат да се поставят на мястото на другите хора. И то до такава степен, че напълно загубват собствената си идентичност. Може да се каже, че те дори нямат собствена идентичност, на тях им е необходимо да се идентифицират с другите хора, за да се реализират като личности. Точно заради това могат да предават много убедително гледната точка на околните. Книгата ми не беше лоша и ти много добре го знаеш, само ми се правиш в момента на идиот. Искаш да ме разсееш, да ме откажеш от намеренията ми. Ясна ми е идеята ти. Нека сега ти покажа нещо, обаче. Това, което ще видиш, ще те убеди – дори и наистина да си имал някакви съмнения -че и следващата ми книга няма да бъде лоша. Никак даже. Ще видиш, че ще се вживееш страшно много в нея.

Той се обърна към Адриана. Тя продължаваше да стои и да ги наблюдава без да помръдва. Николай вече започваше да усеща болка. Болка в гърба и раменете, болка в лицето, но най-вече, ужасната, непоносима болка в крака. Той се загледа замаяно в Юрий и стисна зъби с все сила. „Не! Не обръщай внимание на проклетата болка! Стой тук! Стой в стаята! Стой в стаята!“

- Сега, Николай – Юрий хвана Адриана за ръката, – нека ти разкрия идеята на новия ми роман. Главният му герой, както може би се досещаш, е един пълен идиот, който години наред, поради някакъв неясен и за самия него страх, не смее да признае чувствата си на любимата жена. Този идиот, Николай, си ти. Уж си смел, уж си един такъв горд, а не можеш собственото си момиче да вземеш. Оставяш я толкова години в ръцете на други, да я чукат пред очите ти и смяташ, че така пазиш достойнството си. Да го пазиш? Та ти го губиш изцяло! Все едно раздаваш и самия себе си, като проститутка, на всички, на които се раздава тя! И ако тя не ти беше казала, че те обича – ако не бях аз, да я накарам да ти го каже – щеше ли изобщо някога ти да й го кажеш? Не, естествено. Щеше да си отлагаш, и отлагаш, докато други се възползват от това, което е твое. Как не можа да разбереш, че не е унижение да обичаш някого, Николай. . . да му се отдадеш, такъв, какъвто си, изцяло . . . не, твоята криворазбрана гордост ти пречеше да обичаш, разбира се. Кога ли хората ще се отървем от това проклето, разрушително чувство, питам се?

Николай изтръпна. Цялото му тяло се разтресе от непоносим студ. Очите му се напълниха със сълзи. Всяка дума на Юрий се забиваше в сърцето му като нож. „О, моля те, недей! Моля те, млъкни! Млъкни!“

- И така, Николай – след като уточнихме, че си абсолютен идиот – най-сетне си имаш твоето момиче. Най-сетне тя е твоя, разбира се, но не и преди да я видиш в моите ръце още веднъж. Сега ще я изчукам – няма да го правя за първи път, а и много други са го правили преди мен откакто я познаваш – но този път ти ще гледаш. Сега ще гледаш всяка подробност. Сега ще разбереш наистина какво значи унижение, ще разбереш какво в действителност си допускал всичките тия години. Ще усетиш съвсем пълно какво е да даваш момичето, което обичаш, в ръцете на друг. След като свършим, ти я давам. Твоя си е, завинаги, прави си я каквото искаш. Повече изобщо не ме интересува. Но сега ще гледаш.

Сълзите на Николай течаха по лицето му. Той наведе лице и затвори очи. Искаше му се да умре на секундата. От това безмерно отчаяние го изтръгна резкия тон на Юрий.

- По- добре погледни.

Николай го погледна през сълзи и го видя до Адриана. Притискаше я леко до стената и държеше пистолета опрян до главата й. Тя гледаше към Николай, скръстила ръце пред гърдите си. Все още трепереше, но лицето й като че ли изглеждаше по-спокойно.

„Няма да преживея това“, помисли Николай, „просто няма да го преживея никога.“

- Слушай какво – каза Юрий – докато го правя, ще гледам постоянно към теб, и ако те видя дори за момент да навеждаш глава или да поглеждаш на другата посока, ще я застрелям. В главата. Вярваш ли ми?

Николай кимна бавно. Сълзите продължаваха да текат по лицето му, не можеше да ги спре. Не можеше и да говори.

- Добре. От теб зависи всичко да протече нормално.

Николай гледаше към тях и всичко пред очите му се размазваше – фигурите им, очертанията на трикраката маса зад тях, бурканите до нея, счупеното детско колело. Помисли си, че ако това се случи, ще полудее – наистина ще полудее.

Погледът му малко се избистри, като видя как го гледа Адриана. Господи…тя наистина изглеждаше спокойна. Изглеждаше различна. Някак съживена беше, дори…дори властна. Какво означаваше това? Какво ставаше? И той разбра – сега Юрий беше в нейна власт. Докато мъжът иска да се люби с една жена, той е в нейна власт. Дори и този, който я насилва. Всички. Може би си беше спомнила моментите, в които той беше лежал напълно безпомощен и изтощен в прегръдките й. Това ли ставаше? Тя ли го контролираше сега?

- Свали си палтото – нареди й Юрий, а погледът му беше обърнат към Николай – после обувките и дънките.

- Ще умра от студ – каза тя почти предизвикателно.

- Няма да умреш за три минути.

- Толкова ли ще трае цялата процедура? Толкова ли невероятно много те възбуждат тия обстановки, Юрий?

Той я удари през лицето – силно. Тя сподави вика си и се хвана за устата. Николай видя как през пръстите й потича кръв.

Той изскърца със зъби, но запази мълчание и продължи да ги гледа. Адриана изтри устата си с ръка.

- Не знаех, че си такъв – прошепна тя, впила очи в тези на Юрий.

- А ти си същата като Николай. Колкото по-бързо се съблечеш, толкова по-бързо и безболезнено ще стане всичко. Не ме предизвиквай, казах ти.

- Добре – тросна се тя. Свали бавно палтото си и остана по зеления пуловер и сините джинси.

- Мога ли да остана поне с обувките?

- Събличай се, по дяволите! – кресна Юрий.

Тя поклати глава – нещо средно между съгласие и примирение – после се облегна на стената. Ръцете й се плъзнаха към гърба й, там, където бе коланът на джинсите й. Правеше движения с ръка, сякаш го разхлабва. Николай който я гледаше неотклонно, изпита странното усещане, че става нещо нередно. Адриана беше прекалено спокойна. И очите й блестяха много странно. И лицето й, колко съсредоточено беше само! И как впиваше очите си в тези на Юрий, сякаш искаше да ги пробие със своите, сякаш…

„Ножът! . . . Господи, ножът!“

Николай разбра. Тя се канеше да извади ножа, който й беше дал на обед. Очевидно го бе скрила в колана си точно както й беше казал. Щеше да го извади и да…да…какво? Може би знаеше какво прави – все пак беше лекарка.

А може би опитът й щеше да завърши катастрофално.

„Не!“, идеше му да изкрещи, „не, недей, миличка, недей ще те убие, Господи, недей! Господи какво правиш!“

А друга част от него вярваше в нея и напътстваше вътрешно и ума, и ръката й.

„Давай! Направи го! Направи го СЕГА!“

И тя го направи – ножът светна във въздуха и с едно мълниеносно движение (много по-бързо от очакванията му) се заби в дясното око на Юрий. Кръв шурна изпод стърчащото тънко острие и прокапа по врата и ризата му; той се строполи на земята без дори да успее да изкрещи. Адриана бе тази, която изкрещя. Ужасеният й вик бе последван от отскачане встрани; ръцете й се гърчеха покрай тялото, сякаш ги бе полазил огромен двуглав червей. Тя започна да си поема хрипливо дъх – един път, два пъти, три пъти. Коленичи на земята до Юрий и, разтърсвана от ридания, измъкна рязко ножа от окото му. Гъсти потоци кръв бликнаха от раната. Ръката й се стрелна към врата му, опря се върху туптящата там артерия.

- П-припадна – заекна тя през сълзи, – само е припаднал. Боже, помислих…помислих, че го убих . . . Божичко . . . трябва да спра кръвта . . .

Тя намери един парцал и една връзка за обувки на масата. Сгъна парцала на четири, притисна го над окото и го затегна здраво с връзката през главата на Юрий. После грабна несръчно падналия на земята пистолет и като го държеше с една ръка, допълзя до Николай. Остави пистолета встрани, протегна ръце към него и го запрегръща; заопипва трескаво с длани лицето му, косата му, тялото му.

- Божичко, Ники . . . Божичко . . .

Николай също плачеше и почувства как сълзите им се смесват, когато допряха лицата си. Той промълви пресекливо:

- На масата има един малък ключ. За белезниците е. Можеш ли да отидеш да го вземеш?

- Да. Да. Разбира се. Божичко. Божичко, той може скоро да се свести. Ники…какво стана, какво стана. . . 

- Ще го завържем за масата – гласът на Николай трепереше, – видя ли ключа?

- Д-да. Ето, това ли е? Този ли е?– тя се върна бързо до него.

- Да. Сега го пъхаш в отворчето и го завърташ. Завърташ го на едната страна.

- Да. Ето така, нали? О, не…Ники, ръцете ти . . . о, ужас…откога си тук? Откога стоиш в това положение?

Когато тя махна белезниците, Николай свали бавно ръцете си надолу. Отначало не усети нищо и го обзе внезапна, неконтролируема паника, която после се уталожи, защото пламъци лумнаха в раменете и лактите му. Спуснаха се надолу, обгърнаха китките, дланите, върховете на пръстите му. Прехапал устни, той обви горящите си ръце около Адриана. По челото му се стичаше пот, щипеше очите му и се смесваше със сълзите.

- Благодаря ти. – прошепна в ухото й.

- Не знам как успях… – тя хлипаше – не знам как успях да го направя. Не знаех дали ще стане, Ники. Но не можех да го оставя да. . .

- Знам. Знам. Трябваше да го направиш.

- Беше ужасно. Ужасно.

- Вече свърши, миличка. Няма вече. Край.  - той я притисна до себе си с колкото сила имаше. – виж . . . сега не знам дали ще мога да стана . . . можеш ли да отидеш, и да му завържеш едната ръка за масата? Наистина може да свести и тогава ще стане проблем.

- Да. Д-да – тя взе белезниците и се примъкна обратно към Юрий.

- Махни ножа оттам – каза Николай прегракнало, като я наблюдаваше неотклонно. Тя ритна окървавения нож далеч към другата стена с крака си. – Добре, сега му вдигни едната ръка. Тази, която е до масата. Ще можеш ли да го закопчееш? Единия край за ръката му, другия за крака на масата.

- Кракът на масата е малко дебел, не знам дали ще стане . . . чакай да пробвам. Да, става. Става. Божичко. Толкова му е студена кожата. Не, няма да дойде в съзнание, пулсът му е паднал сигурно под шейсет. Боже, Ники, ако умре. . . – след като закопча ръката на Юрий за масата, Адриана веднага се отдръпна настрани. Той лежеше все така неподвижно. Превръзката над окото му беше подгизнала от кръв. Адриана отново се надвеси над него и опря ухо на гърдите му.

- Диша, но слабо – каза пресекливо, – трябва веднага да дойде лекар.

- Повикай линейка – промълви Николай отпаднало. Болката и изтощението го заливаха като огромни вълни. Почувства се като потъващ кораб сред странна, тиха буря. Не можеше да се съпротивлява повече. Когато Адриана дойде отново до него и го прегърна, той заплака отново.

- Ники – тя го галеше по косата,– Ники, чуй ме. Юрий говореше глупости. Не си виновен само ти. За това, че не се събрахме по-рано, имам предвид. Не само ти беше прекалено горд. И аз бях такава. И аз си мислех, че ще се унижа, ако ти покажа, че искам да съм с теб. И двамата сгрешихме. Не ти ме караше да бъда с Юрий и с другите момчета преди него. Това беше само мой избор. Чуваш ли? Недей да плачеш! Вече разбрах…осъзнах колко съм грешала. Искаш ли да си с мен? Ако ме искаш още, аз . . . аз ще бъда с тебе . . . завинаги . . . завинаги . . .

Той скри лице във врата й. Раменете му се тресяха.

- Толкова те обичам  – прошепна, - и толкова много съжалявам . . . много съжалявам за тая история . . . съжалявам, че заради мен . . .

- Стига! Стига . . . важното е, че сме заедно...нищо друго няма значение. Ще можеш ли да ходиш? Да се измъкнем оттук?

- Не, кракът ми е много зле . . . стреля в коляното ми и  . . . 

- Божичко – тя се задави. Отдръпна се погледна крака му. На Николай така му се виеше свят, че му се струваше, че ще припадне всеки момент.

- Трябва да извикаме линейка – прошепна той – и полиция.

- Ще се обадя. Само си стой спокойно. Стой си.

Всичко което се случи после, беше като насън. Гласът на Адриана, докато говореше по телефона; десетките хора, които нахлуха при тях; носилката, на която го поставиха; лицето й отстрани, винаги отстрани, неотлъчно до него, навсякъде. Заспа и се събуди на другия ден, в болницата. Чувстваше се по-свеж, въпреки че новините за състоянието му не бяха добри. Щяха да са необходими няколко операции на коляното му, а после го чакаха месеци, в които да се придвижва с патерици и да прекарва часове в рехабилитационния център…без да е сигурен дали и след всичко това, пак ще използва нормално крака си.   

- Не могат да оправят окото му – каза му следобеда Адриана, докато седеше до него на леглото. Беше бледа, разрошена, с тъмни кръгове под очите. Бяха сами в болничната стая - за първи път от няколко часа насам, след бурния щурм на лекарите, родителите и полицаите, – ще ослепее . . . може би и с двете очи. Но не съжалявам, наистина. 

- Аз най-много се радвам, че ще иде в затвора.- отвърна Николай мрачно.

- Да. Хайде да не говорим за него повече.

- Да, нито дума повече. Никога – той я прегърна, когато тя наклони глава към рамото му. Изкашля се, – Ади…дали ще можеш да ме посещаваш по-често? Знаеш ли, мисля си, че като изляза от болницата, ще дойда да ми прегледаш зъбите. Време е да се престраша.

- За това беше цялата работа, човеко. – усмихна се тя. Двамата стояха дълго време прегърнати, без да говорят, докато в стаята притъмняваше, а навън в коридора се чуваше шляпането на подметките на минаващите медицински сестри.