Писмо от пеперудения рай

Драги ми приятелю,

не знам дали знаеш, че съвсем не ме познаваш. И аз не познавам хората, макар че често мисля, че знам много за тях. И аз не познавам теб, познавам уханието ти, знам колко точици има в очите ти, знам колко секунди държиш цигарения дим в устата си, знам кога се усмихваш насила, знам повечето ти шеги, макар че често се смея по няколко пъти на тях, за да не се чувстваш глупаво, знам как се променя изражението ти, когато виждаш нещо, което ти харесва, знам за няколко твои болки... и това наричам едно красиво познанство. Знам обаче, че в теб има една душа, а не зная почти нищо за нея, усещала съм я, понякога тя ме галеше вместо ръцете ти, но беше за части от секундата, пуснах моята да я намери, можеше да се опознаят и да станат другари... но твоята се скри, може би е приятелка с някоя друга, и честно казано, ти пиша, за да ти кажа, че малко я заболя. Наистина не познавам света на другите хора, но моят свят е много различен, научих се да го крия, защото май никой не го разбира, а и до днес никой не е пожелал да го опознае, ти също, но пък лъжеше красиво, за момент си бях помислила да те пусна в райската си градина, тя е толкова цветна, понякога е смешна, а понякога тъмна... Има хиляди цветни пеперуди, които от години копнеят да накацат по нечия кадифена кожа, като твоята... Малко ми е мъчно, драги, защото не бях плащала тока в градината от доста време, бях решила, че никой никога няма да се нуждае от посещение там и я бях занемарила, когато ти се появи и пеперудките се посъбудиха и се разпърхаха из корема ми, а ти знаеш, имам гъдел и не винаги е удобно някакви си пеперуди да летят из мен... затова се опитах да не им обръщам внимание, знаех си, че когато си отидеш, и те ще спрат, а и те знаеха, че скоро ще трябва да тръгват... Е, да, но ето на... седя си и ти пиша, а те си бушуват, чувам плясъка на крилата им, като на онези гларуси, които изтръгваха храна от ръцете ми, бяха гладни за риба, а моите пеперудки се хранят с любов. Нечестно е, драги ми, нечестно е спрямо пеперудите, те слушаха какво казваш, гледаха през очите ми и се възбуждаха от искрите на твоите, чуваха, че ние с тях значим нещо, после чуваха сбогувания, после усещаха една здраво стискаща ръка, която им даваше усещането на най-голяма сигурност на света, след това чуха мълчание, после имаха избор, но не знаеха между какво да изберат, а накрая разбраха, че не е имало нито избор, нито бъдеще. Аз го знаех, но как да обясниш това на тези нежни пеперудени души, които искат да вдишат малко цветен аромат от кадифена кожа... Та, драги ми, пиша ти, за да ти кажа, че аз съм голямо момиче, не ме боли, знаех какво ще стане и не ти вярвах, но душата ми е малко разтревожена, а пеперудите... пеперудите умират, знаеш ли някакво лекарство, не ми се иска още да изоставям напълно тайната си градина, все си мисля, че може да поискаш да я видиш... Поздрави, драги ми, аз съм добре, дано не се смееш на болката на пеперуденото ми вълшебство, защото бе създадено за теб...!