[П.С. Този разказ е на най-добрия ми приятел,понеже не можа да се регистрира в сайта го пиша от моя акаунт..Поради една причина е посветено на мен.. :) ]

Писмо в бутилка (Края на една звезда)

Валят слънчеви лъчи,когато си до мен.Не чувствам загубата на слънцето,не усещам липсата на небето,щом сгушиш се във мен.Когато те няма се срещам с Лунат,тя не е така лъчезарна,но все пак огрява ме със сянка.Разказвам й за теб,а тя слуша и се радва.И така след срещи и раздели,между спомени и мечти,веднъж Луната не успя да се сдържи и заплака.Аз я утеших,а тя за благодарност започна да разказва... -Тежко ми е!-каза тя-Искам да ти разкажа за една случка,на която бях свидетел,искам да ми олекне,защото е тежко да знаеш всички тайни на Света,но да не можеш да ги кажеш. От доста време съм наблюдалка на Света.Виждам и чувствам неща,които никой друг не може.Много неща съм разбрала,но едно така и не можах.Какво е това любов?Чудех се,гледах внимателно,но не разбрах.Уж всички се обичаха,харесваха,а всъщност всеки лъжеше и лицемерничеше.Веднъж в една есенна нощ,видях едно момче да стои сам на пейка,в парка на един малък провинциален град.Той не мърдаше,просто стоеше и гледаше земята.Лицето му не се виждаше и не можех да разбера какво му е.Това продължи цяла нощ.Наближаваше време да се скрия от Света и моят приятел Слънцето да огрее земята.В последните мигове,преди да се случи това,до него седна момиче,тя беше прекрасна,радко можеш да видиш истинска красота,а не такава,каквато вече има навсякъде.Само това видях тогава,нейното лице и неговото безмълвие.С нетърпение чаках да дойде моят ред на небето.Но за съжаление на следващата нощ на пейката нямаше никой.След,около месец,видях същото момиче,усмихнато вървеше заедно с едно момче,изглеждаха доста щастливи и аз си спомних,че това е момчето от парка.Реших,че това е поредната влюбена двойка,която все още не е започнала своето унищожение.Но уви!Те отиваха на среща.В парка,но на друга пейка,ги чакаше момче..... Изведнъж луната спря да разказва. -Какво стана,защо спря?-попитах я аз. -Не мога да продължа.Порсто не мога да го разкажа,нямам думи,за да опиша истинската любов.Знай от мен,че я има и все още е жива. След тези думи,Луната замълча и повече никога не ми проговори. Минаваха годините,слънчевите лъчи,които валяха за мен,започваха да спират малко по малко.Все по-често виждах Слънцето и все по-често търсех синьото небе.Всичко хубаво и отиде бавно и мъчително.Жената,която обичах си бе тръгнала,а аз останах сам с болка и тъга.Единственото,което ми остана бе спомена. Спомням си деня,в който го намерих.Беше така самотно и почти изстинало.Поех го в ръцете си и го утешавах.Говоре му,че не е само,а просто се е изгубило,че студът,който е усещало не е студ,а лек ветрец в късния следобед.Държах го и му говорех с дни,със седмици,с години.Минавахме заедно през реката на живота.Ту на единия,ту на другия бряг.И по течението се пускахме,и срещу него вървяхме.Чувстваше се живо,а и аз.То ме даряваше с неща,които не познавах до тогава,с неща неизпитани,с неща прости,с истински неща.Обичах го,а и то мен обичаше.То растеше и се стопляше,а аз му се радвах.Имаше моменти,в които сме грешали,но аз му прощавах,а и то на мен.Не мога да забравя деня,в който се скарахме.Незная и сега след толкова време,кой беше виновен,кой беше прав и кой крив?Знам обаче как боли!Болка,повикана от сърцето и изживяна от душата.Тогава,то реши да си тръгне.Може би,защото така е по-лесно.Аз дълго го преследвах и му се молех,и му плаках.Правех всичко онова,на което бе способен да направи човек към нещото,което обича,за да си го върне.То не откликна на моето страдание и ме остави сам и почти истинал. В днешно време да намериш едно женско сърце и да го дариш с цялата любов,на която си способен,е душевно самоубийство.Но поне успях да разбера едно едничко нещо от това да обичаш една жена!Колкото и да се стараш,колкото и да жертваш и да даваш на жената никога няма да й пука,защото жената е неспособна да изпитва чувства към нещо,тя просто взима,използва и си тръгва,а ние,ние я оцелеем,я не.Аз никога няма да преглътна това,че жената е единственото нещо,за което страдах и страдам до сега. Е да спомените са нещо ценно,когато си сам.Тогава,мисля,че за никого не е тайна,оценяваш и разбираш всичко.Светът става по-ясен и по-реален.Липсва ми Луната.Горката,мислеше си,че съществува истинска любов.Къде е?Аз дадох,а тя ми взе маи това е истинската любов.Да искаш нещо,но никога да не можеш да го имаш.Да почувстваш всичко,което си желал,да вкусиш мечтите и да останеш сам и отритнат.Тогава се озоваваш там,където съм аз сега и където ще реша.Дали да съм или не?До там се стига лесно и болезнено.Първо е тъмнината,а след това спомен,но преди всичко е изстрела на пистолета,а след него.... Тъмно е.Няма ни капкалъч,всичко е облечено в черно.Само аз съм тук заедно с тихото прокрадване на самотата.Върви бавничко до мен и като верен другар неще ме изостави.Споменът,че всичко се изпари изведнъж се прокрадва и до най-затънтените,най-забравените части на душата ми.Той ми напомня само за онова,което се изчисти от въздуха,за онова,което бе моят живот.Безлики сенки обкръжават съзнанието ми,борейки се да създадът своя лик,да ги позная и да се върна.Сега това ми изглежда толкова безсмислено.Тази борба е изгубена,срещу вечната тъмнина всички губим..... -Как се озовах тук?Трябва да изляза.Искам пак да плача с дъжда,искам пак да дишам в студа,нека поне последно слънцето да ме погали. Тъмно е.Няма ни капка лъч.Разбирам,че това е краят.Ето и самотата,моята верна спътница,започва да се крие.Вече не я усещам.Не е честно,не.Не искам да отивам нито в Ада,нито в Рая.Искам само пак да ме погали слънчевият лъч,само за секунди.Искам пак да виждам светлина.Моля ви,дарете ме с последен допир с живота.А,тогва оковете ме с веригите на ангел или дявол. Винаги след тези мои думи усещам как чернотата се отваря и сякаш се цапа със светлина,аз ставам и поемам към малката капка светлина.След това се събуждам.Все по-често сънувам това.Явно душата ми ме пита,дали съм готов да умра.Всичко,което разказах до тук,всичко,което се случи с мен завършва тъжно.Защо?Защото се усмелих да погледна душата си в очите и да видя истината,да видя как ще свърши всичко и да разбера къде съм прикован до края на вечността.Място,където съм сеа и от където пращам това писмо.Ще го опиша и дано този,който намери това ме разбере и се предпази.... В точка на нищото стоя и се събирам.Изгорели прици лазят по небето,паяци коварни изплитат мрежи от омраза и мечти.А аз стоя,тъся се,парче по парче.Сглобявам своята душа,сърце.Тук всичко е объркано от загуба.Не зная как са долетели до тук птиците,как и защо са създадени паяците,знам само как човек се озовава тук.Когато сърцето му е празно,когато душата му се разглуби ,той винаги засяда в точката на нищото.Макар тук някога да е имало народи,хора и човеци,сега съм само аз.Отдавна всички са избягали и са се върнали в света,който познаваме.Разбрали са как да не попадат тук,как да избягат от черното небе,да се оттърват от всичко,което се създава тук.Как ли?Спрели са да чувстват.Легендата,написана по стените на сума пещери разказва.Намерили добротата и я удушили,настигнали вярата и я изгорили с душите си,хванали любовта и я изнасилили,след това я пуснали да кръжи и наранява.Аз не мога така и затова съм тук.Аз чувствах и това ме доведе в нищото.Сам съм и винаги съм бил така.Добре,че поне тя е тук,самотата,да ми прави компания.Наистина е добър другар,когато свикнеш с нея.Болката обаче е друго нещо.От нея не мога да се скрия.Бягам й,настига ме,крия се,намира ме...Само на едно място,дори тя,не ступва.В гробището.Там болката не трябва.Веднъж,докато й бягах се озовах там сред безбройните кръстове и надгробни плочи.Бях се спрял до гроба на обичта,до него,обрасал в треви и рози,тук розите са черни,беше гробът на добротата,до него на още знайни и незнайни човешки чувства.Така и се запознах със страха.Повярвайте ми пред този страх предпочитам болката,която ме изчака търпеливо извън гробището,знаейки,че няма да остана. И пак седя,сглобявам се,посещаван от болката,заобиколен от паяжини,и писъци на птици се търсят.Питам се защо го правя,защо да се връщам в света,където са убийците на всичко онова,което искам да събера. P.S.Всичко написано се отнася за това,което се случва с една мъжка душа,която е наранена.Точката на нищото е последната фаза,непокизъм.Всичко това не го пожелавам и на най-лошия си враг. "Болката е недостижим творец" "За нея" ED DANTES