"Мила Дори,

надявам се, че тези редове те намират в добро здраве и хубаво настроение. Колетчето би трябвало да е пристигнало при теб към края на Септември. Изглежда "Български пощи" се справят все по-добре времево, поне за писмата и пратките до килограм, доколкото имам наблюдения напоследък.

При мен всичко е наред, може да се каже дори чудесно тези дни, както сме на прага на есента. Сутрин докато се разхождам в Морската градина се наслаждавам на хладинката и все по-забележимата смяна на цветове наоколо. Наситенозелените одежди на дървета с всеки ден отстъпват все повече място на жълто-кафявите и оранжево-червени нюанси. Настъпва полека с тихи крачки и времето за топли терлички и меки пуловери. Знаеш, че есента е любимият ми сезон - откакто се помня майка ни неведнъж е вадила и двамата от големите купчини насъбрана шума. Има нещо не съвсем доловимо и вълшебно, което резонира с душевния ми мир. Едновременно успокояващо и умиротворено вдъхновяващо в тази част от годината като цветове, аромати и въобще енергия на природата.

Напоследък не работя много, наскоро излезлият от печат последен том от поредицата завърши трилогията за "Нощните дребосъчета" и си давам хубав отдих преди следващия проект. Но нали ме знаеш: така или иначе както си почивам, успях да понахвърлям скици и изградих основа за няколко ключови героя. Изобщо не гоня време - едва напролет имаме уговорка с издателството да представя следващия си проект и тепърва да назначим сроковете за изпълнение. В интерес на истината, идеята приема облик в чест именно на есента или поне главно около нея се заформя желанието ми да й посветя тази нова творба. Много ми се иска да успея да приключа догодина преди Декември месец, за да зарадвам Ана с първия том на Бъдни вечер.

Надявам се, че племенницата ми е добре. Броя с нетърпение дните до следващото ми гостуване в Казанлък. Със сигурност е запълнила вече цялата таванска стая на къщата с картините си. Мисля, че не е излишна идеята с наша помощ да организира изложба с най-хубавите платна според нея, поне сред местните. За мен всъщност всички са хубави, но нали знаеш колко сме суетни понякога творците - светът има нужда и заслужава да види само най-доброто от нас. Дали ще го разбере и одобри, вече е друг въпрос..

Като казах картини, прилагам към писмото и две красиви картички, които допринесоха за вдъхновението ми и спонтанно позапълниха пукнатинки в идеята ми за есента. Открих ги една Събота сред рафтовете на кварталното магазинче за чай във Варна. Да, имаме си вече и магазинче за чай - не смесено с билки и подправки, а предлагат основно същински чай. Нали знаеш, от чаени листа: бял, зелен и черен. Веднъж в месеца минавам оттам да си попълня запасите, нося си празни бурканчета от вкъщи. Много приятно местенце, ще ви заведа някой ден там. На теб ще да ти харесат повече плодовите смеси за деца - без чаени листа, струва ми се. Как ти звучи "Плодовите градини на дядо"? Ще намериш 100 г. в пратката, да си подсилиш малко желязото.

В магазинчето имат и ръчноизработена керамика от Плевен, Велико Търново и Димитровград. А въпросните картички се оказва, че са на илюстраторка от Варна, която живеела в София. Пламена Крумова се казва, не знам дали си чувала за нея - запиши си това име. Аз не бях доскоро, но картичките ми привлякоха вниманието и момчето в магазинчето за чай ми разказа. Освен есенните мотиви, съзрях и две други вълшебни илюстрации: заек-приключенец и таралежка-билкар. Взех и едно емайлирано канче за Ана със зайчето - ще го намериш в колета, заедно с кутийката плодова смес и бурканчето сладко от смокини.

Зайче ще откриеш и сред редовете по-долу, но ти открехвам само накратко за него и други герои:

<< Цялата Земя бе поравно във владенията на четирите деца на Природа, но си имаха предпочитани кътчета, които обитаваха целогодишно. Най-малката Пролет стопанисваше уютна къща с воденица в китна долина. Големият брат Лято се отдаваше на почивка сред лагуните и вечно топлите пясъци, а старшата сестра Зима предпочиташе своето уединение на висок вечно заснежен връх в планината. Есен се бе сгушила заедно с дъщеря си в спокойствието на вековна дъбова гора.

Двете вълшебни жени много си приличаха на външен вид и по нрав, като една по-очебийна разлика между двете бяха крилцата на по-младата. Деликатни като на фея, но по-големи: полупрозрачни и много улесняващи предвижването й, ако пътуваше сама. По-често можеше да бъде забелязана да странства разположила се най-удобно върху гърба на огромна лисица.

Миранмаури бе верен спътник на дъщеря й, потомък на великаните прекосявали някога с исполински лапи същите тези земи и бе отбелязан като последен от своя вид, доколкото бе известно от дебелите прашни книги на летописците. Лисицата гигант бе горе-долу с размера на един дракон тинейджър, което си е в солидните параметри на около осем човешки метра на височина и близо двадесет стъпки на дължина, извървяни от същия този човек, ако самият той е среден на ръст.

Като висш дух с магически способности, външният облик на Миранмаури бе лисица, но това бе само формата, която бе избрал да приема в очертанията на земната реалност. В  този вид много леко се пътува, предимство е да си с такива размери, а най-хубавото бе че за човешкия вид лисугерът оставаше невидим. Ако не благоволеше да се покаже - не усещаха  присъствието му, дори ако бе на два сантиметра от темето им. Долавяха единствено движението на въздуха, когато си проправяше бързо път между дърветата и глухи към шума от стъпките му, можеха да видят впоследствие единствено отпечатъците оставени в калта или пясъка. Прилични на своеобразна палитра от кратери и предизвикващи страхопочитание примесено с ужас, тези следи бяха плод на не една легенда разказвана покрай лагерните огньове и в шумните таверни. В тези от тях, които разправяха за горски дух, бяха най-близко до истината, доколкото можеха да се приближат с все още примитивната си представа за света, но затова пък с богато въображение и ярки краски.

Хората отдавна бяха излезли от пещерите и не разчитаха на факли, но под цивилизованите си дрехи и в отражението на изисканите прибори за хранене все още се проявяваха остатъци от праисторическа жестокост както към собствения си, така и към останалите видове. С малко изключения, на повечето хора все още не им бяха чужди ловът, яденето на животни, експлоатацията, забавленията със страданието им и отнетата свобода. Човешкият вид се бе самокороновал като най-интелигентната, властваща над всичко и разполагаща както сметне за добре с чуждия живот жива твар. Рядко се сблъскваше с вълшебно създание като дух, гоблин, дърдорещ гном, фея, дракон, нощно дребосъче и други, а ако се случеше, понякога не оцеляваше да разкаже. Или изчезваше, или по някаква причина не оставаше и спомен от преживяното.

Есен като най-малката си сестра Пролет бе с благ характер и състрадателно сърце, които проявяваше не само към жертвите на ловците, но и към самите причинители на болка, покруса и раздяла. Брат й Лято и старшата сестра Зима не жалеха провинилите се и докато първият с лекота отнемаше живота им със слънчев и топлинен удар, то втората за секунди стягаше с ледени окови сърцата на безжалостните и оставяше безжизнените тела им в безбрежната бяла шир. Лято понякога се забавляваше да нагрява и взривява мунициите по поясите на авджиите или потапяше без следа лодките на китобоите, а Зима обръщаше оръжията им срещу тях. Рядко са наистина случайни инцидентите с простреляли се смъртоносно с двуцевка или мъчително издъхнали, хванати в собствените си капани.

Природата на Есен не желаеше да изисква повече кръв от вече пролятата и просто караше ловците с едно докосване по челото да забравят. Заличаваше от паметта им не само спомена как са се озовали в гората, а пушките и арбалетите им ставаха чужди и студени, не прилягаха на дланите им - все едно никога не са държали тежкия метал. Охотата за преследване изчезваше и сякаш никога не е била. Нерядко докоснати от Есен убийци на животни изумяваха семействата си с внезапното оттърваване от всичките си ловни принадлежности. Дори не изчакваха да ги разпродадат за да изкарат някоя пара, а от днес за днес директно ги струпваха припряно на боклука. Довчера жадните за кръв ненадейно придобиваха неподправен интерес към безобидни хобита като фотография, плетене на две куки, колекциониране на марки или прилежно преброяване на врабчета за годишната статистика на орнитолозите. >>

<< В дома на Есен и дъщеря й не липсваха живинки - освен Миранмаури, който бе твърде масивен и спеше свит на кълбенце около къщичката им. Сред домашните приятели се окрояваха зайчето Фиуп, лисичката Емсиа и синята сойка Шнауки.

Фиуп бе останал сираче още в първата си година, след поголовно изтребване на заешкия род от хрътките на страшните двуноги. Ръкавици от заешка кожа бяха станали отново много модерни и се даваха сума ти пари за един чифт. С ранено краче и сетни сили животинката бе докуцукала до къщата на Есен, защото знаеше, че ще е в безопасност под закрилата на красивата чародейка.

Емсиа изглеждаше като далечен роднина на огромния Миранмаури, но си бе най-обикновено лисиче. Така или иначе, в нейна полза и внушително за враговете й бе да знаят, че има такъв голям приятел зад гърба си. А Емсиа нямаше нито един неприятел, доколкото знаеше, докато една вечер не попадна в жестоките зъбци на човешки капан. На сутринта живинката бе спасена от участта да се превърне в наметка около съсухрения врат на някоя нацупена примадона, само благодарение на намесата на Есен. Няколко докосвания пратиха ловната дружинка да си ляга по-рано, дори без редовното посещение в локалната таверна. На трезва глава човек рано сутрин боядисва по-сръчно огради и прекопава лехите на по-възрастните си съжители, които вече със затруднение вършеха тази работа.

Шнауки бе хваната от гоблини чергари и държана в ръждясала клетка, докато не бе оставена просто на произвола на съдбата при припряното преместване на бивака в по-топли места, с пожълтяването на листата. Гладната смърт се размина благодарение на дъщерята на Есен, която в един от походите си с Миранмаури от любопитство влезе да разгледа изоставената хижа. Обезводнена и с нито едно останало семенце в тясната клетка, синята птичка се отпусна благодарствено в нежните шепи и се довери на грижите на момичето в зелена наметка. С времето вече укрепнала и получила обратно свободата си Шнауки често навестяваше кътчето на Есен и носеше вести. >>

Засега само това ще ти издам от нахвърляното, няма да разкривам повече. Мине не мине ден, добавям по някой пасаж или се връщам да доразвия предишен нахвърлян, коригирам изникващи несъответствия. Понякога както си говорим с Ванко, докато му гостувам Петък вечер - вадя молив от джоба посред играта на домино и записвам някоя хрумка преди да се е изплъзнала. Наглед простички, понякога са много хлъзгави и си сигурен, че ще запомниш проблясъците, но се случва впоследствие да ги търсиш безуспешно в тъмата на паметта си. Затова и си записвам. Сигурен съм, че на Ана много ще й хареса и нямам търпение да й подаря томчето, когато излезе от печат. Този път се чудя дали да не са малко по-пипнати на външен вид. Знаеш ли какви красоти забелязвам в книжарниците - освен хубаво оформените обложки, по рафтовете се виждат и издания с тематично изрисувани меки страни. Както е затворена книгата - украсена отгоре, отдолу и по дължина срещу гръбчето.

Толкова засега от мен, отивам да си запаря чайче, излизам да изпратя колета и да си взема хляб с квас от фурната на път за вкъщи. Нужна е силна воля да не си купувам баничка с леща и сушени домати всеки път като се отбия там. Струват по 2.50 лв. и са толкова вкусни. Всъщност.. защо пък да не си взема две, мисля че съм заслужил тази седмица..

Силно те прегръщам.

Твой вечно любящ те брат Тео."

19.09.2024 г.