Сергей слезе от колата. Обърна се към пропастта и започна да се придвижва към нея. Застана на ръба ù. В този момент се сети за всички филми с подобни сцени – героят, който се опитва да се самоубие, като скача от скала, покрив на някоя сграда или просто се хвърля от петия етаж. Но сега той не беше герой. Нито гледаше филм. Сега играеше роля в собствения си живот. Докато по филмите последните мисли на героите, изправени над гибелна пропаст, са били представяни като лента от ключови житейски събития, то в главата на Сергей нямаше никакви образи, никаква визуализация. Сякаш мозъкът му се беше настроил да попие всеки мирис, всеки полъх, всеки звук, всеки камък под подметките на обувките му дори, за да предотврати присъствието на каквато и да е емоционалност в предсмъртния му миг и просто да се наслади на може би най-ключовия момент в съществуването му. Сергей наистина запаметяваше момента. Моментът преди неговата смърт.
„Моментът преди моята смърт. Кой да предположи, че ще бъде такава?”. Ка ...