Сергей слезе от колата. Обърна се към пропастта и започна да се придвижва към нея. Застана на ръба ù. В този момент се сети за всички филми с подобни сцени – героят, който се опитва да се самоубие, като скача от скала, покрив на някоя сграда или просто се хвърля от петия етаж. Но сега той не беше герой. Нито гледаше филм. Сега играеше роля в собствения си живот. Докато по филмите последните мисли на героите, изправени над гибелна пропаст, са били представяни като лента от ключови житейски събития, то в главата на Сергей нямаше никакви образи, никаква визуализация. Сякаш мозъкът му се беше настроил да попие всеки мирис, всеки полъх, всеки звук, всеки камък под подметките на обувките му дори, за да предотврати присъствието на каквато и да е емоционалност в предсмъртния му миг и просто да се наслади на може би най-ключовия момент в съществуването му. Сергей наистина запаметяваше момента. Моментът преди неговата смърт.

         „Моментът преди моята смърт. Кой да предположи, че ще бъде такава?”. Казвайки тези свои мисли на глас, Сергей се ужаси от начина, по който прозвуча „моята смърт”. Ужасът го разсея и провокира в главата му мислите, които се стараеше да потисне. Но вече беше късно. Съзнанието на Сергей започна да се изпълва с онези мисли, които връхлитаха героите по филмите. Той започна да мисли именно за това, за което не искаше да мисли в своя предсмъртен час – за момента от миналото, в който майка му го изостави, оказал се ключов за доверчивостта на Сергей. Веднага след това се проектира моментът, в който десетгодишният Сергей попита баба си: „Кой е този чичко?” - сочейки към собствения си биологичен баща, с куфар в ръка, връщащ се от петгодишен гурбет. И сякаш в още по-забързан кадър започнаха да се изреждат събитията, повлияли на Сергеевия живот.

        Моменти на насилие, моменти на самота, моменти на унижения, но и моменти на щастие – едни наистина позитивни моменти, но много по-малко от негативните.

        Сергей стигна до момента, който го накара да вземе това решение. Моментът, в който управителят на магазина за мобилна техника, в който работеше, го унижи по най-срамния начин, обвинявайки го в некадърност. Обвинение, което вътрешният глас в главата на Сергей е отправял цели 22 години. Некадърен, защото не е усетил обичта на нито един роднина. Некадърен, защото не успява да задържи дори баща си до себе си. Некадърен, защото дори когато баща му се завръща, го изоставя само седмица след това, защото си е намерил друго семейство.

       Превъртайки тази последна лента, Сергей промени изражението си. Сбръчка веждите, стисна зъби, скулите му изпъкнаха, направи крачка назад и се отправи към колата си. За няколкото секунди, през които Сергей се приближаваше към колата си, той беше вече с нова походка, нова стойка, нов поглед – някак гневен…

        Сергей запали колата, пусна CD на Майкъл Джексън, взе мобилния си телефон в ръцете и набра номер от телефонния си указател, докато в същото време увеличаваше скоростта, с която шофираше.

-         С Ванко ли разговарям?

-         Зависи кой пита. – отговори дрезгав и плътен мъжки глас.

-         Ванко, аз съм Сергей. Сергей, човече. Помниш ли ме? Когато бяхме на 16, направихме опит за кражба от един магазин за алкохол. С откраднатите пари купихме бира и плочи с музика за нас в социалния дом, в който живяхме, но ни усетиха и полицията взе да се разправя с нас.

-         Сергей, копеле такова. Къде се затри бе, човек?

-         Това няма значение сега. Искам да те попитам нещо. Ванко, правиш ли още нарко сделки с местните дилъри?

-         Зарязах тия простотии, брато. Не ми казвай, че тепърва си се подхлъзнал натам…

-         Не, не, Ванко. Не е това, което си мислиш – каза Сергей с мек тон. – Ще те помоля за нещо, но без да задаваш въпроси, в името на старото ни приятелство. От теб искам контактите на въпросните дилъри, с които ти правеше сделки.

-         Но…

-         Моля те, Ванко. Помолих без въпроси. Просто ми се довери.

-         Добре, брато. Имаш ги до минутка на имейл. Но каквото и да си намислил, моля те да не постъпваш глупаво.

Сергей увеличи музиката и се насочи към адреса, който получи от Ванко. Шофирайки в тази посока, в главата си прехвърляше мисли относно същността си. Мислеше какво в действителност е неговото съществуване? Просто мрачно страдание с разсеяни снопове светли моменти или цялото това страдание е една стабилна основа, върху която да построи нещо свое? Мислеше си дали в действителност образът на мъжа, стоящ на ръба на пропастта, готов да се хвърли към дъното ù, е неговият реален прототип, или е просто поредната илюзия на съзнанието му, объркано и заблудено от непостигнатото щастие. Щастие, което е свикнал да вижда как спохожда героите по телевизията, но не и него. Щастие, което е виждал около себе си, но не е усещал в себе си. Щастие, чиято граница относно изкуство и действителност досега не е усещал. И това непостигнато щастие, в контраст с наситеното присъствие на страданието в живота на Сергей, може би е катализирало някаква вътрешна депресивна реакция. Но на ръба на тази реакция Сергей сякаш събра сили от цялото страдание, което е изживял. Сякаш осъзна тъй внезапно, че целта на живота му е да мине през най-лошото, което животът може да му предвещае, за да бъде способен на най-доброто, на което потенциалът му отговаря.

               Размишлявайки, Сергей стигна до една тъмна и затънтена улица. Спря колата си пред една каравана и наду клаксона. Вратата на караваната се отвори. Показа се дългокос и чорлав мъж, около 40, вероятно току-що станал от сън, с каубойски ботуши, скъсани дънки и разкопчана риза. Дългокосият мъж, с изтощен от тютюнопушене глас, се обърна към Сергей:

-         Кой си ти и какво, по дяволите, търсиш.

-         Идвам да си купя. Имам 2 бона.

-         Защо не почакаш тук, човек. Мисля, че имам оферта за теб.

След 10 минути Сергей видя пред очите си куфар с бели прахчета. Да, това беше 100% кокаин. Сергей даде свитъка със спестяванията си и сложи куфарчето под седалката си в колата. Качи се вътре и потегли към друга дестинация, към следващия адрес от списъка, който Ванко му даде. Пътувайки, Сергей се отби отново до приятеля си от миналото, искайки от него оръжие. С доста уговорки Ванко се съгласи да даде един свой 9-милиметров пистолет на стария си приятел.

               Вече все по-близо и по-близо до целта си, Сергей набра номера на човека, при когото идваше и му разказа за куфара с кокаин, който носи със себе си и офертата, която би могъл да му предложи като една изгодна за него сделка. Прякорът на човека беше „Кучето”. Сергей уговаряше въпросния тип, който е от местните наркобосове, да му пробута кокаина за 3 бона. Сума, която за този пазар е приемлива. Уговорките бяха малко. Не след дълго Сергей вече чакаше само да пристигнат банкнотите. Но моментът, в който човекът на Кучето, който отиде да донесе парите, слезе от колата си и се запъти към колата на Сергей, се чуха три поредни изстрела. Един в гърдите на Кучето и два, пронизали черепа на лакея му, който носеше парите.

               Сега Сергей се беше отправил към центъра на града, с две куфарчета. Едното - пълно с пари, а другото… с дрога. Навлизайки към центъра, Сергей звънна на поредния номер от листа с контакти на Ванко. Този път той уговори среща с друг наркобос, от когото заяви желание, че иска да купи хероин за сумата от три бона, която държеше в куфарчето си. Сергей процедираше и тази сделка със скрита цел. Той отново изпразни цял пълнител по наркобоса и лакеите му, отмъквайки със себе си три куфарчета. В последните 48 часа той изобщо не беше спал. Сега му се удаваше такава възможност в 4-звездния хотел, в който беше отседнал. Сергей спа не по-различно от досегашния си сън - необезпокояван от вече не толкова чистата си съвест. Но в този си образ – образа на убиец, наркопласьор и умопобъркан – Сергей някак изглеждаше като човек с висша цел, приел страданието в човешкия живот просто като оръжие за изтребване на сантименталните мечти, размиващи присъствието на истински стойностната цел в живота на човека.

                 На сутринта Сергей прибра куфарчетата в багажника на колата си, скрити на дъното, постави куфарчето с парите под седалката си и отново се отправи към непозната посока. Шофирайки, хвърляше поглед към страницата от вестника, който беше разгърнал на предната седалка, на която беше изложена статия за едно 19-годишно момиче, ослепяло след побой от наркомани и страдащо заради невъзможността да плати за лечението, което ù е необходимо, за да вижда отново.

Посоката, към която Сергей се беше отправил, беше посоката, водеща към дома на въпросната клетница. Отправяйки се към тази точка, Сергей сякаш неусетно увеличаваше скоростта, с която кара. Приличаше на човек, изгарящ от нетърпение да прегърне съдбата си. Нетърпение, което си пролича особено в момента, в който той застана срещу сляпото момиче от статията, точно пред дома ù. Поздрави я. Подаде ù куфарчето с хилядарките, отказвайки да се представи пред нея, въпреки молбите ù.

Всичко това, което Сергей направи след ключовия момент от самоубийствената мисия, започна да катализира коренна промяна в същността му. Катализация, която ставаше все по-ефективна, пропорционална на времето, което е изминало и което продължава да нанизва все повече и повече събития, чужди за досегашния живот на Сергей.

               Сергей продължи да взима парите по черен начин, давайки възможности на нуждаещите си. Превърна това в цел на живота си. Той успя да преобърне живота си с един-единствен въпрос, който зададе към себе си и цялото си съществуване: „Защо ще ми е изпратено цялото това страдание, ако заедно с него не ми е изпратена и сила, с която да го надживея и да сътворя нещо по-висше?”. Въпрос, чиято провокация се оказа възможна за Сергей единствено чрез ситуация, която да превърти лентата на живота му и да му докаже, че човек не се ражда с орисия и просто чака тя да го сполети, а сам избира дали да има цел, или да се остави на живота без такава. Животът, който Сергей избра за себе си, макар и крепящ се на една висша кауза, се оказа пагубен за него. Смъртта му настъпи рано. Сергей живя още само 4 години след превратния момент, осмислил живота му. Но за тези четири години той успя да предотврати пребиваването в социални домове на множество деца. Успя и да накара множество деца от социалните домове да живеят в невиждан лукс. Успя и да стане отговорен за множество убийства. Но и успя с това да спаси стотици младежи от допира им с дрогата. Но най-важното е, че успя да накара една майка да чете на излекуваното си от левкемия дете приказка, започваща с: „Имало едно време един герой на име Сергей…”