По съседски в Хавана

Както съм започнала напоследък да си пиша спомените от живота в Куба, не мога да прескоча нашите многобройни съседи, някои от които имаха доста интересни истории. Майка работеше само половин ден в българското училище в Хавана, имаше доста свободно време и се беше сприятелила с много съседи около нас. Събирахме се да пием заедно слеобедното cafecito / в Куба и децата  си попийват кафе/ и всеки си разказваше историята.

Имаше една жена от Разград, омъжена за кубинец. В онези години между България и Куба, на базата на договори, учеха или специализираха доста кубинци в България. Нейният съпруг работел в Разград, където се запознали, влюбили и оженили. След година Калина вече чакала с радост първото си дете и го родила в болницата в родния си град. Като ѝ показали бебето, едно тъмно мулатче, тя отсякла: „Това дете не е мое. Аз не съм имала контакти с тъмнокож мъж.“ В това време дошъл и Мануел, мъжът ѝ, и казал: „Amor mío, ама как да не е наше, нали виждаш, че и аз съм светъл мулат, имам афрокубински корени.“ “ Ама аз мислех, че си просто по черничък и къдрав, такива хора има и в България“- изкоментирала смаяната му съпруга. В Куба, особено след революцията, но и преди разбира се, имаше много деца от смесени бракове от леко канелено мургави, но понякога със зелени очи и дори светла коса,  до наситено „мляко с какао”. Всяка тоналност на кожата в Куба си има название и кубинците веднага ги различават, но не и в Разград. Понякога бебетата вземаха гени от някой дядо или баба и от ново надделяваше африканската кръв. Калина разказваше, че се сблъскала с доста расизъм в Разград. Тогава почти нямаше чужденци живеещи в България, още по- малко мулати. След раждането на второто им дете решили да се преместят в Куба, за да си растат децата сред хора, които ги приемат и има много като тях.

Имахме и една сладкодумна съседка кубинка Нанси, която живееше в голяма къща на втория етаж и с мъжа си вечер обичаха да се поклащат на люлеещите се столове на верандата. По едно време се разведоха, когато и дваMAта бяха на около четиридесет и пет години и всеки от тях се събра с нов, много по-млад партьор.  И понеже къщата имаше два входа сложиха просто една врата в средата на коридора и я разделиха на две. В едната страна – Хуан с младата хубавица, a в другата – Нанси със спортния и мускулест младеж. Вечер сядаха четиримата заедно на верандата, играеха карти и пиеха мохито. За българите доста необичайна ситуация, но Нанси, винаги накипрена с изкуствени мигли и секси рокли, обясни на майка, че в живота няма защо да се сърдиш на никого, а да направиш от всяка ситуация най-доброто за себе си.

Най-тъжна беше историята на Марина и Луис, съседите срещу нас, които живееха с майката и една леля на Марина и кучето Али. В първите две-три години след революцията в Куба било разрешено, който иска да напусне страната. Естествено напуснали по-богатите хора, които първо не били съгласни да строят общество с равенство и да приемат левите идеи на новата власт и второ, си имали банкови сметки в САЩ и разчитали на добър живот там. Тогава заминала за Щатите сестрата на Марина с мъжа и децата си и Марина и Луис им дали и своите три деца, а самите те останали уж за няколко месеца, защото майката на Марина била болна и не можела да пътува. Емигрирали много образовани хора, специалистите, както им викаха кубинците, като по този начин изведнъж Куба се видяла в голям недоимък на лекари, инженери, архитекти и други. По тази причина на бързо забранили кубинци с такива професии да напускат острова, можело само след пенсия... Луис беше архитект и го хванал този закон, така че не могли да последват децата си. По времето когато живеехме срещу тях не ги бяха виждали около петнадесет години и междувременно бяха станали баба и дядо и познаваха внуците си само от снимки. Марина често идваше у нас, показваше ни снимки на дечицата и дълго плачеше.

Хиляди кубинци живееха така, разделени от близки и любими хора, които бяха емигрирали. С тази разлика от сегашните емигранти, че нямаха право да посещават Куба, нито близките им да излизат от острова.

Съвсем наблизо живееше и едно българско семейство, Атанасови. Майка на шега викаше на жената Атанаската, така и не знам как се казваше. Минаваше всеки ден покрай къщата ни помъкнала огромна торба с плодове и зеленчуци от магазина за чужденци, той беше по-зареден от кубинските, но и там пазарувахме с продоволствена книжка. Имаше ограничения за количество за месо и сирене, но останалите продукти, главно тропически плодове, зеленчуци и разни корени като юка и сладки картофи бяха „por la libre“, кой колкото иска, за разлика от кубинските магазини, където почти всичко беше с ограничения. Атанаската купуваше много и носеше на шефа на мъжа си, защото беше споделила с майка ми: „Мъжът ми хич не го бива, уж е строителен инженер, но нищо от това което планира не става и шефът кубинец отдавна да го е уволнил, ако не го снабдявах с всякакви продукти. Каквото планира моя, право в коша отива.“ Съответният съпруг взе, че се спомина от инфаркт много неочаквано. Неговата съпруга го погреба в Хавана, защото както ни обясни: „Няма защо да се разнасят трупове по самолети. Куба е прекрасна страна за живите, значи става и за мъртвите.“