Сънувах ужасяващ сън. Теб те нямаше. Пуф, и само за миг, бе изчезнал от животите ни. Времето бе хубаво. Слънцето ни се усмихваше и галеше, сигурен съм, че и ти ни наблюдаваше от горе. В гробищата, пред малката ритуална зала, се бяха събрали стотици черни силуети с черни дрехи и само цветята им придаваха цвят на сивата картинка. Асфалтът беше мокър, наоколо все още имаше сняг, стълбите на ритуалната зала, където стоеше ковчега ти, бяха заледени.

Ние всички бяхме там, всичките ти съученици. Наскоро завършили училище, а сега носехме карамфили. Що за живот е това? Къде е справедливостта? Краката ми трепереха, стомаха ми се бе свил. Майка ти ни посрещна с усмивка през сълзи: "Благодаря, че сте дошли".

Мила дама, също в черно, ни покани да влезем при теб. Ковчега ти стоеше на средата на стаята. Бял, красив, обсипан с цветя. Лицето ти бе бледо, а ти сякаш спеше. След приветстващи слова и изказване на съболезнованията си, дамата изчезна. Невидима сила ни водеше в редичка, всеки мина покрай теб, пипна те или пък ковчега. Оставихме си карамфилите, оставихме си и частица от душите. Сълзите летяха с бясна скорост към каменния под. И след като всички се сбогувахме с теб, отново излязохме навън. Вече не бе слънчево – бе мрачно. Духаше силен вятър и природата усещаше, че е време да скърби за деветнайсетгодишното си чадо.

Стояхме пред калната яма, в която щяха да поставят тялото ти. Бяхме нагазили в кишата и локвите, а в ръце държахме свещи. Вятърът неуморно се опитваше да изгаси свещите и да спре церемонията по изпращането ти. Всички бяха навели глави, ала знаех, че погледите ни не трябва да те търсят по земята, ти вече си там горе, в небесата. Не знам кой е религиозен и кой не, но за мен в този момент ти вече бе в Рая, тъй като заслужаваше да си там. Знаеш ли, някак си е смешно. Заедно сме от детската градина, а никога не сме били близки. И може би затова ми е толкова гадно, че никога не те опознах напълно. И ето че плача над гроба ти, само няколко месеца след като се смеехме заедно в училищните коридори. Какво сърце, каква личност беше само. Пролича си от тълпата, която дойде да ти каже последно "чао".

Отнякъде изникнаха четирима човека с гащеризони, шапки и лопати. Ръцете им бяха груби, а физиономиите тъжни. Прокараха две дебели въжета изпод ковчега и го метнаха вътре в дупката. Заровиха те набързо и тръгнаха към следващата дестинация.

Така като се замисля дори не беше сън. Погребението бе днес.

Сега ти си свобдоен. Вече не те боли. Животът ти бе отнет от безотговорен шофьор, но спóмена за теб не ще умре, о не!