Сънувах ужасяващ сън. Теб те нямаше. Пуф, и само за миг, бе изчезнал от животите ни. Времето бе хубаво. Слънцето ни се усмихваше и галеше, сигурен съм, че и ти ни наблюдаваше от горе. В гробищата, пред малката ритуална зала, се бяха събрали стотици черни силуети с черни дрехи и само цветята им придаваха цвят на сивата картинка. Асфалтът беше мокър, наоколо все още имаше сняг, стълбите на ритуалната зала, където стоеше ковчега ти, бяха заледени.
Ние всички бяхме там, всичките ти съученици. Наскоро завършили училище, а сега носехме карамфили. Що за живот е това? Къде е справедливостта? Краката ми трепереха, стомаха ми се бе свил. Майка ти ни посрещна с усмивка през сълзи: "Благодаря, че сте дошли".
Мила дама, също в черно, ни покани да влезем при теб. Ковчега ти стоеше на средата на стаята. Бял, красив, обсипан с цветя. Лицето ти бе бледо, а ти сякаш спеше. След приветстващи слова и изказване на съболезнованията си, дамата изчезна. Невидима сила ни водеше в редичка, всеки мина покрай теб ...