Понякога ситуациите и хората с, които ни среща животът, ни променят завинаги. Всеки от нас е различен по своему и никъде на света няма негово точно копие. Ние сме хора. Живеем. Усмихваме се. Плачем. Променяме се. Така сме устроени, но умеем и да контролираме себе си.

Като дете се радвах на живота. Това бе единственото нещо, което правех. Сърчицето ми беше здраво и туптеше с всичка сила. Душата ми беше невинна, чиста и всички чувства в нея бяха прилежно подредени. А в очите ми се четеше наивност и доверчивост, които с времето изгубих.

После пораснах. Животът не ми се струваше така прекрасен. Изправи ме пред много трудности. Вече бях падала и бях предавана. Вече бях преминала през много препятствия, бях стигала до ръба, бях чувала различни истории. И времето летеше. Нищо не се променяше, освен аз.

Растях. Ставах по-силна, защото вече бях видяла колко слаба мога да съм. И идваха все хора, които търсеха някаква изгода. Сърцето ми вече бе отрупано в рани. Душата ми - мрачна, студена, разпиляна, а очите - дълбоки, пресъхнали, изстрадали. И когато човек не успява да промени едно нещо, това нещо променя самия него. Това се случи и с мен.

Изградих си твърда черупка и се покрих с нея, за да не се налага да понасям повече болка. Построих дебели и високи стени, зад които се скрих, за да не влизат в живота ми хора, които ще ми носят само лъжи и сълзи. Обвих себе си в плет от тръни, за да не бъда повече предавана и разочарована. И под тази изящна на външен вид черупка се криеше човек, който иска да бъде обичан.

Така животът стана сив и скучен. Никой не успяваше да прескочи високите стени. Никой не успяваше да пропука твърдата черупка. И нямаше болка, нито предателства. Нямаше лъжи и разочарования, но и нямаше любов. Само самота. Бях обучила добре себе си да отблъсквам хората с недоверието и студенината, с безразличието и безчувствените си думи.

Времето течеше и никой не се докосваше до същността ми. Докато един ден, момче с красиви очи, застана пред дебелите стени. Просто стоеше и чакаше търпеливо. А аз говорих думи прости, без смисъл. Бях студена като лед. Показвах безразличието си и го гледах с безизразно лице. А той седеше там и още чакаше. Измина седмица, после и втора, трета настъпи, а момчето все пред стените високи стоеше. И реших се тогава да го пусна да влезне в моя простичък, скучен живот. Само стените разбивах, а плетът от тръни все още там си беше. Той пристъпи навътре и спря се пред бодлите остри. Огледа ги... Нищо особено. Повехнали храсти, преплетени възли, изсъхнали треви. Обърна гръб и тръгна си, но върна се и в ръцете си носеше бутилки с вода. Измина месец, търкулна се и втори, той все поливаше храста трънлив. А аз хулех ли, хулех. Смеех се, че не ще го съживи, и двойно повече засилвах в мен студенината и двойно по-безразлично гледаха мойте очи. Докато един ден от плета бодлив, видях рози разцъфтяли. Червени, едри, нежни и все още бодат. Усмихнах се. Как дълго не бях правила това. И останах само с черупката си под, която се криех от свойта съдба.

Той пристъпи към мене с най-хубавото цвете във ръка. Подаде ми го плахо и нежно по лицето ме погали. Приех аз розата червена, но на тръните и в миг се нараних. Малко кръв от пръстите ми текна, а той ми каза само: ''Не можеш да обичаш, без да те боли!".

И помнете това, което искам да ви кажа. Животът уроци много ни дава. И винаги от мен да знаете, че срещнете ли човек с такава твърда черупка, не се плашете, не се отказвайте - той може би просто иска да бъде обичан и да бъде щастлив. А вие търпеливо го чакайте, защото няма любов, без да боли.