Подаръкът

Може би заради своята младост, може би заради нейното излъчване на древна любов, а може би и заради онази невероятно страстна вечер. Кой знае! Но сега бързаше към бара, където се запознаха. Надяваше се, че още се появява там. Освен ако бе решила да скъса с предишната си среда. Позвъни. Никой не вдигна! Не искаше да се откаже. Все пак едно цяло денонощие бе в отпуск! Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Взе една бира и седна на онази маса. Тяхната! Огледа се наоколо. Все същото! Едно момиче от бара му се усмихна и тръгна към него. Той само вдигна леко ръката си към нея. Тя кимна и се отказа. От благодарност извика келнера и поръча да и занесат едно питие за негова сметка. Свечеряваше се. Дъждът вече бе спрял. Реши да позвъни отново.
- Кого търсите? – позна нейния глас.
- Само теб!
- Кой сте вие? Този глас ми е непознат! – гласът стана метален и той почувства, че тя ще затвори.
- Не ме ли помниш... Шааде? Тя замълча. - Помниш ли ме? Как с тяло рисуваше всяка нота. Или вече ме забрави?
- Разбрах кой си! – гласът омекна. – Откъде се обаждаш?
- В града съм.
- Къде се намираш точно?
- Където те видях за първи път. На... нашата маса!
- Оттам ли се обаждаш?
- Да! А ти? Къде живееш сега?
- Наблизо съм. В една къща!
- Сега сама ли си? Или с него?
- Сама съм. Защо се обаждаш?
- Искам да те нарисувам. Помниш ли последните ми думи тогава?
- Помня. Но помислих, че ги казваш само така. По навик.
- Но не е така, нали? Аз дойдох! Не мога да те забравя!
- Чакай ме! Ще дойда!
След около един час отпред спря кола. Видя я. Тя му махна от прозореца:
- Качвай се!
Не си проговориха. След малко се озоваха в познатия му апартамент. Тя тихо заключи вратата след себе си и обви ръце на шията му.
- И аз не съм те забравила! – чу шепота на устните й. - Къде се губи?
- Нали ти казвах какво работя?
- Зная! А знаеш ли колко пъти съм те сънувала?...
- Аз също, моя мила! Нося ти подарък! – и той подаде една раковина. – Чуй я! Тя ще ти разкаже всичко!
Младата жена я долепи до ухото си и се заслуша. А той само я галеше леко по раменете, покрити с любимите му къдрици. Любуваше се на замечтаното лице. Тя го погледна.
- Аз... също имам подарък за теб! Докога си на брега?
- До утре вечерта.
- Тогава да слезем сега да вечеряме.
- А къде ти е подаръка? В колата ли?
- Ще разбереш! – усмихна се тя. – По-късно ще ти го поставя в ръцете.
Отсреща имаше китайско ресторантче. С влизането си тя отиде при китаеца и му пошепна нещо. Той хвърли бърз поглед към моряка и кимна. Седнаха в ъгъла. Мълчаха и наблюдаваха ловките движения на китаеца, който бе започнал да припича нещо на печката. Навсякъде по света като че ли изнасяха цяло представление. Нахраниха се набързо. На обратния път се отбиха в малкия магазин и купиха бутилка червено. Отново се озоваха в познатата стая.
- Този апартамент твой ли е? – попита той, докато оглеждаше наоколо.
- Да. Задържах го! Спя в него, когато закъснея в града.
- Не ти ли се сърди някой?
- Не! Още веднага се разбрахме! Ако иска да остана при него завинаги, трябва да ме остави свободна. Аз също не го коря. Никога не питам, къде отива.
- Сега в града ли е?
- Не! Замина за Испания по своите работи.
Докато говореше, постави две чаши на масата и му подаде отварачката. Той се досети и отвори бутилката. Наля виното и се приближи до нея, като я гледаше в очите. Кристалният звън на чашите като че ли продължи разказа на раковината. Тя прекара ръба на чашата по устните си. Отпи леко и го погледна.
- Искаш ли си подаръка?
- Да? Къде е?
- Затвори очи и подай ръка! Не искам да го видиш, преди да го вземеш. Ще ти кажа, кога да ги отвориш! Обещаваш ли?
- Добре! – усмихна се сноизходително той. Почувства нейните пръсти внимателно да обхващат китките му. Плъзнаха ръцете му под блузата. Те почувстваха само познатата гладка кожа и надигащите се малки зърна. Дишането им стана все по-често. Тя задържа ръцете му върху своите гърди. После ги отведе надолу. Той разбра. Отдолу също нямаше нищо. Заради него бе дошла като една амфора, готова за свещен обряд.
- Това е моят подарък за теб! – чу сънувания от толкова време шепот. – Искаш ли го?