31.12.2008 г., 23:25 ч.

Подаръкът на Фортуна 

  Проза » Разкази
973 0 0
35 мин за четене
 

ПОДАРЪКЪТ НА ФОРТУНА

 

          Работният ден беше свършил преди час, но тя приключи със служебните задачи едва сега, оправи тоалета си, облече се, заключи офиса и излезе. Отпред, срещу входа, до тротоара, облегнал се на спрял автомобил, пушеше млад мъж. Тя го погледна бегло мимоходом, както правеше напоследък, когато някой й се стори подозрителен и се запъти към мястото, където паркираше колата си. Чу, че мъжът тръгна след нея. Минувачите не бяха много по тази улица, затова стъпките я разтревожиха. Безпокойството я сграбчи веднага. Боеше се, макар че той беше сам и не беше проблем при необходимост да се справи с него. Не искаше да се налага. Стъпките забързаха. Настигаха я. Тялото й се стегна, тя се обърна внезапно и, неочакващ това, забързаният мъж се блъсна в нея лице в лице.

  • - Извинете... съжалявам... но Вие... - заоправдава се объркано.
  • - Какво искаш? - въпросът й прозвуча рязко, ядосано, почти грубо, но не уплашено.
  • - Аз... наистина не исках... т.е. исках... само да поговорим.
  • - Познаваме ли се отнякъде?
  • - Не... Но... всъщност аз знам за Вас някои неща.
  • - Казвай направо. - гласът й беше безцеремонен и студен.
  • - Аз съм журналист. Казвам се Максим. Максим Димов. Писах за изнасилването. Бих искал да поговорим.                                                     Изненада се и замълча. Обърка се. Какво искаше от нея. Стана й неприятно, че стои пред човек, който знае за унижението й.
  • - Няма за какво да говорим.

Обърна се пак така внезапно и тръгна с бързи и решителни крачка към колата си. Той не я последва. Тя запали и тръгна.

          На следващата вечер погледна през прозореца преди да заключи. Мъжът стоеше отново на същото място, облегнат на колата и пушеше. Излезе и без да го поглежда тръгна по тротоара към паркинга. Той отново тръгна след нея.

  • - Защо си тук? Казах, че няма за какво да говорим. - обръщайки се пак изстреля в лицето му грубо.
  • - Грешиш. Ще говорим, защото има за какво. - гласът му беше тих, но уверен.
  • - Няма да стане.
  • - От какво се боиш? Искам да ти помогна.

          Тя продължи по тротоара, без да му отговори.

          Когато на третата вечер видя отново през прозореца, че я чака, нарочно се забави в офиса. Той беше по-упорит от нея и продължи да стои облегнат на колата. Стана й забавно. Излезе и тръгна направо към колата.

  • - Упорит си.
  • - Да. А ти си страхлива.
  • - Защо мислиш така?
  • - Защото се боиш да се изправиш лице в лице със страховете си.
  • - Грешиш. Не се боя от нищо.
  • - Лъжеш.
  • - Тогава да вървим.

Качи се в колата му и тръгнаха нанякъде. Направи го, защото й се прииска да му докаже, че наистина не се бои. Беше го преценила. Знаеше, че ако се опита нещо, което не й харесва, ще се справи с него. Владееше самбо на доста високо ниво и се поддържаше винаги във форма.  Въпреки това, усещаше как нервите й се натягат като струни, защото той се отправи към покрайнините на града. Скоро след като успя да се измъкне от трафика, отклони по страничен безлюден път. Тя се превърна в жива топка от опънати нерви и стегнати мускули, готови всеки миг да се изстрелят като пружини при червен сигнал на мозъка. Скоро колата спря на паркинга пред не голямо, спокойно заведение в едно от предградията. Той избра да седнат в малко сепаре. Поръчаха си питиета.

  • - Ето, готова съм. Питай.
  • - Няма да те питам. Ако искаш - говори. Ако не искаш - недей.
  • - Какво те интересува?
  • - Ти.
  • - Защо?
  • - По най-баналната причина - харесваш ми.

Тя се изсмя. Искаше да изглежда нахакана, но всъщност беше нервна и разбираше, че й личи.

  • - Защо се смееш? Смешно ли е? Никой ли не ти го е казвал друг път, Снежана?
  • - Не, никой не ми го е казвал. Напротив, казват, че съм ужасна. И не ме наричай Снежана. За всички съм Жана. За тебе - също, ако искаш изобщо да разговаряме.
  • - Странно е, че никой не е забелязал... Ти си хубава... Но какво имаш против името си?
  • - Не ми харесва. Предпочитам Жана. И... толкоз!

Той замълча, като че ли засегнат от резкия й тон, а тя крадешком се опита да погледне в очите му. Погледите им се срещнаха за първи път, но само за миг, защото тя бързо отклони погледа си. Имаше кафяви очи и вече беше забелязала, че има привлекателно, мъжествено лице с изпъкнали скули, излъчващо по твърде особен начин странна смесица от решителност и сила, но и някаква неприкрита доброта и нежност. "Топли кафяви очи... Какво ли знаеш ти, красавецо?" помисли си  и замълча, отпивайки от питието. Мълчанието стана тягостно. Тогава, може би само, за да каже нещо, или пък, за да я подразни, той попита:

          -  Боеше се да дойдеш тук с мен, нали. Боеше се докато пътувахме.

          -  Не е ли естествено?

          - Да, но ти отричаше, а наистина е естествено... за жена, която са изнасилили.

          Думите му сякаш я удариха през лицето.

          -  Да, боях се! Боях се! Умирах от страх. И какво от това? - внезапно се развика.

          Нервите й не издържаха и заплака най-неочаквано даже за себе си, като криеше от срам лицето си в шепи.

          Той мълчеше объркан от този неочакван истеричен изблик. Остави я да изплаче сълзите си.

  • - Извини ме... Беше от нерви. - каза, докато бършеше лицето сълзите си.
  • - Разбрах. Искаш ли да тръгваме?

Тя поклати глава утвърдително. Той плати сметката и излязоха.

Пътуваха мълчаливо. Беше неловко. И двамата бяха сконфузени. Той спря колата и я остави там, от където тръгнаха - пред офиса й.

  • - Лека нощ. Извини ме, че тази вечер не се получи. Май обърках нещо, бях груб и нетактичен. Не исках... Утре ще дойда пак.
  • - Лека нощ.

"Объркал... Нищо не си объркал ти. Моят живот е объркан. Целият. А ти дори хабер си нямаш колко." - говореше си наум, докато вървеше по тротоара, а сълзите й течаха и мокреха бузите й в тази студена мартенска нощ.

          Вкъщи си наля още едно питие. Имаше нужда. Макар че не го правеше често. Беше си забранила да посяга към чашата, защото знаеше последствията. Беше ги разбрала рано, твърде рано. Още в оная страшна нощ, когато всички приказки избягаха ужасени от Дядо Мраз и остана само приказката за Човекоядеца. Само че без Малечко-Палечко. Затова нямаше кой да я спаси. Тя нямаше братче като него. Нямаше никакво братче, нито сестриче, нямаше никого. Само една майка, заспала дълбоко. Толкова дълбоко, че не можеше да чуе виковете на своето малко момиче. Дали пък не беше дошло най-после времето да се отърси от тази страшна приказка, в която живееше досега от оная нощ? Усмихна се горчиво. Може пак да опита, но едва ли ще се получи. Вече беше опитвала. Безуспешно. Някои от мъжете в началото бяха мили, но в крайна сметка искаха едно и също. А тя не можеше. Не можеше, докато знае, че на този свят живее Човекоядеца. Не можеше, защото всичко, което изпитваше, беше отвращение и ужас, че ще бъде насилена или че някой ще я види беззащитна, уплашена, гола, мръсна. Паникьосваше се, когато нещата опираха до близост, отдалечаваше се, затваряше се, стягаше се и в крайна сметка се разделяше с поредната си илюзия, че някога ще заживее като нормална жена.

          През другия ден няколко пъти си спомни за новия си познат. Питаше дали все пак ще дойде, или вече се е отказал, озадачен от истеричното й и странно поведение. Дали обещанието му, когато се разделяха миналата нощ, не беше само, за да се измъкне от неловката ситуация. Щом работният ден свърши, надникна през прозореца. Нямаше го. Залови се за работа. Недовършени и отложени служебни задачи, които чакат нея, имаше винаги. Работи още известно време. Когато реши, че е време да си тръгне, надникна отново през прозореца. Този път той беше там. Чакаше, облегнат на колата. Стана й приятно. Значи все пак...

          Тази вечер той не спомена нищо за изнасилването. Говориха си непринудено. Всъщност говореше повече той. Тя, както винаги, повече слушаше. Беше се научила да слуша събеседниците си. Точно поради това, че не желаеше никога да бъде в центъра на вниманието, беше си избрала ролята на незабележима. Понякога се усмихваше на шегите му, трогната от  усилието му да я развесели.

          Той дойде и на следващата вечер. Идваше често. Свикна след работа да отиват заедно някъде и да вечерят. Свикна той да споделя с нея как е минал деня му. Разказваше й за работата си, за срещите, за хората, за случаите, с които се сблъскваше и пишеше. Следеше публикациите му. Харесваше позицията му, стила му. Когато беше зает, тези вечери й липсваха, защото живееше много усамотено и нямаше почти никакви други контакти, освен служебни. Отношенията им бяха приятелски. Започнаха да излизат заедно понякога и в някой от почивните дни. Отиваха в планината, или на някоя река. Той ловеше риба, а тя се къпеше и печеше на слънцето на някоя прикрита полянка наблизо с нещо за четене. Понякога улавяше погледа му, който я гледа с възхищение и мъжко желание. Тогава бързо и уж случайно се отдалечаваше и се скриваше от погледа му, или обличаше дрехите си. Изключвайки тези моменти, когато схващаше желанието му, се чувстваше добре с него, чувстваше го все по-близък, държеше се все по-свободно и непринудено. Макар че много често се отнасяше в някакъв друг свой, тъжен свят, където никога не го допускаше, започна понякога да се смее на шеги и остроумията му. Досега тя не познаваше смеха. Можеше само да се усмихва, но не и да се смее. А сега се смееше от сърце. Нещо, което не беше правила с никого никога. Беше разбрала, че няма защо да се бои от него, че той никога не би я насилил. Страхът, който я държеше на дистанция от хората, постепенно отстъпи на доверието. Когато станаха достатъчно близки, още веднъж той се опита да я заговори за изнасилването, защото разбираше, че ако тя го сподели, част от болката й обидата ще се смъкнат от нея като товар, който той виждаше, че винаги е на раменете й. " Изнасилването беше поръчано и аз знам от кого. Само че не мога да го докажа. Пък и не искам. Но не ме питай никога, никога повече, ако желаеш да останем приятели. Ще се справя и сама.". После до края на деня се затвори пак в своя далечен и тъжен свят и нищо не можа да я изтръгне от мястото, където се беше оттеглила. Той разбра, че наистина не трябва да я пита повече.

          Тогава реши да тръгне по друг път. Отиде при майка й. Отвори му крехка, симпатична жена на около 50 години, която някога е била красива. Даже под следите, оставени от времето личеше, че Жана има нейните черти. Гледаше го очакващо-въпросително с красиви, бадемови очи.

  • - Госпожо, идвам заради Жана. Дали е удобно да поговорим. Важно е.

          Тя го покани. Открито й каза истината за себе си, за това, че иска да помогне на дъщеря й, с която са се запознали скоро и той харесва, но тя е някак тъжна и затворена, затова би искал, ако може да разбере повече за нея. Скри за изнасилването, защото не беше сигурен, че тя знае. Майката, искрено зарадвана, че този симпатичен млад мъж е добронамерен към дъщеря й, която винаги беше нейна грижа с необщителния си характер, го покани в къщи и му разказа живота на Жана, за загубата на баща й, на което отдаваше затворения й характер и недружелюбното отношение към пастрока й, който според нея се отнасял добре с детето й, държал нищо да не й липсва, плащал всичките й разходи, открил сметка на нейно име, в която редовно внасял големи суми, с които си купила малкото жилище и автомобила, когато навършила пълнолетие, стремял се да спечели обичта й, като й правел още от дете много щедри и скъпи подаръци. Изпълнявал всяко нейните странни желания, както когато едва единадесетгодишно дете пожелала да се запише в курса по самбо, което било твърде необичайно за момиченце на нейната възраст, с нейната крехка физика и с нейната чувствителност. С умиление си спомни традиционните им новогодишни празници у дома, когато той се обличал като Дядо Мраз, а на Жана купувал красив костюм на Снежанка, като закачка за името й и се явявал с голям чувал с подаръци за тях във всяка новогодишна нощ, макар че със самата нея не винаги се отнасял добре, когато си пийне и понякога ръката му била много тежка. Жана май се досетила, разказваше жената притеснено, защото веднага щом завършила училище и заявила, че иска да напусне дома им и да живее самостоятелно, й предложила да напусне пастрока й и да заживее с нея.

          Когато Максим й благодари и й каза, че трябва да си тръгва, тя му предложи да остане още малко, ако иска да се запознае с пастрока й, защото вероятно той ще се върне скоро и сигурно ще му бъде приятно да се запознае с приятеля й. Точно това го накара да се разбърза, като се извини с някаква своя неотложна среща. Беше си изяснил повече, отколкото му каза горката болнава, притеснена и измъчена жена, която само подозираше половината от истината. Той беше мъж, а не наивна, добродушна женица като нея, пък и беше попадал на тежки криминални случаи, затова не беше трудно да навърже всичко и да разбере причината за странното поведение на Жана, за затворения й характер, за страха й от мъжкото желание, който досега той отдаваше на изнасилването през оная февруарска нощ, когато се запозна с нея. А истината се оказа по-гнусна, отколкото някога можеше да предполага. Разбра дълбоката, жестока драма на живота й и това предизвика желанието му да я пази и защитава, желанието да й покаже колко красив може да бъде живота, когато обичаш. Защото той вече я обичаше.

 

***

 

          Месеците минаваха. Отношенията им ставаха все по-приятелски и по-близки. Тя не бе имала никога в живота си толкова близък човек, пред когото да се отпусне и да се открие такава, каквато е - нежна, чувствителна, мила, но винаги оная тъга прозираше в нея, макар че тя се опитваше да я прикрие. Отраснала сама, без братя и сестри, без приятели, намери в него и брат, и приятел. Така и се държеше с него, без да се интересува дали има друга жена в живота му, а и той не разказваше за кратките си връзки с колежки, с които прекарваше някоя нощ отвреме-навреме. Лятото отмина, отмина и есента, дойде зимата и те решиха да посрещнат Нова година заедно някъде. Жана поиска да намерят място, където организират вечеря с маскен бал. Намериха. Беше в близката планина и трябваше да наемат стая в хотела. Както винаги, когато оставаха да преспят някъде, наеха стая с две лeгла.

          Той не показа изненада, когато тя се яви за маскения бал в костюм на Снежанка и с малко неестествено весел тон и намигване се оправда: "Май може да се каже, че днес имам имен ден - името ми все пак е Снежана.". Вечеряха, разговаряха, забавляваха се и танцуваха. Дванадесетият час удари. Те вдигнаха наздравица, поздравиха се с настъпването на Новата година със сърдечна приятелска целувка и прегръдка, поздравиха се и с другите непознати маски около тях. После тя предложи да се приберат в стаята си, защото е изморена. Макс и сега не показа изненада, а тръгна с нея, макар че танците и веселието в ресторанта продължаваха и вероятно щяха да продължат до сутринта.  Сега той я чакаше в спалнята, а тя смесваше  внимателно напитките. После сипа прахчето и разбърка дълго освежителния коктейл, който предложи да изпият докато поговорят малко, преди да си легнат. В букета от различни вкусове, Макс не би трябвало да усети и заподозре нищо. После направи и на себе си същия, само че, естествено не му сложи от прахчето. Тя не трябваше да заспи. Макс - да. Той трябва да спи дълбоко и непробудно няколко часа, но тя - не. Жана беше обмисляла тези часове дълго. Години. До най-малката подробност. Беше й необходимо перфектно алиби, за да извърши перфектно убийство. Едва ли ще и се отдаде по-подходяща от тази нощ, пък и нямаше защо да отлага. Беше замисляла това убийство с най-силната и жестока омраза, на която беше способна. Беше прогонвала и мачкала съжалението, страха, ужаса. Беше убивала непрекъснато, целенасочено и методично всяко угризение, което се промъкваше в съзнанието й. Правеше го с аргументите на детето, лишено от детство, с аргументите на жена, на която са поругали най-чистото и святото. Тази нощ Човекоядеца трябва да умре. Беше дошъл неговият час да плати. Нямаше друго име за него. Никога не го наричаше другояче в мислите си, а  наяве никога не изрече името му. Той ще плати с живота си. Ще го изтрие от лицето на земята като мръсно петно, защото тя знаеше, че той е точно  такова. Той, побойникът, насилникът, убиецът на болни хора. Сам беше признал в пиянското си безумие, че помага на болните, за които няма надежда с една инжекция. Спасявал ги от мъките, така казваше и се хилеше цинично и нагло. Сега ще  си плати за всичко. Ще счупи врата му само с един-единствен саблен удар. Беше го правила хиляди пъти, когато тренираше, със силата на цялата огромна многогодишна ярост и омраза, трупана в нея. Ще я насочи с мисълта в дланта си, ще замахне с бързината на светкавица, ще отсече за миг живота от тялото му, за да не мръдне. Ще изпита удовлетворението на отмъстения и ще освободи майка си от най-големия кошмар на живота й. Вярваше, че не греши. Знаеше, че той е заслужил всичко. Понякога все пак се питаше дали не беше по-добре да се обърне към правосъдието, но си даваше сметка, че е вече твърде късно. Не би могла да докаже нищо. Когато това беше възможно, тя беше едно сковано до смърт от ужас дете, което не знаеше към кого да се обърне, а сега вече беше пълнолетна жена, която трудно би могла да убеди когото и да било в изнасилването си. Години мълчеше и търпеше гнусното положение, защото знаеше, че и майка й, и тя са зависими от него, здраво приклещени от нуждата от едната страна и от това тиранично и жестоко чудовище от друга, което не се спираше пред нищо, щом реши да осъществи амбициите или желанията си. Не можа да се примири с  тези нощи. Нощите на Нова година. Когато Човекоядецът се обличаше като Дядо Мраз, а тя като Снежанка. Той искаше това, избираше и купуваше сам костюмите й, донасяше ги в къщи, а тя не можеше да му откаже, защото не би могла да обясни отказа на майка си.

          Така се казваше - Снежана. Но всички я наричаха Жана. Тя не позволяваше да я наричат с името й, защото когато го чуе, в главата й избухват фойерверките от онази Нова година. Първата. Когато Човекоядеца я насили. Беше на девет, умираше от болка и ужас, а Дядо Мраз, когото тя веднага позна, дъхът му миришеше отвратително на прокиснало вино и цигари, докато я лигавеше и фъфлеше мръсотии и заплахи. Тя остана да лежи с разкрачени и треперещи крачета на леглото. Бялата поличка на Снежанка беше изцапана с кръв. Напразно викаше с цялата си малка сила. Майка й не дойде. Беше заспала дълбоко. Той напъха в устата й големия бял помпон на островърхата червена шапчица. "Не крещи, глупаче. Тя няма да те чуе. Погрижил съм се. Ако утре й кажеш, ще ви убия. И двете". Лежеше и скимтеше като кученце, и гледаше тъпо отсреща в телевизора, където безкрайно избухваха фойерверки, фойерверки, фойерверки. Червени, сини, зелени, жълти фонтани от светлини, фонтани от звезди и радост.  Някъде навън, някъде по света нощтта беше светла и радостна. А над нея бавно се спусна тъмнина.

         Когато отвори очи, беше сутрин, а тя лежеше в леглото си. В стаята бяха оставени разопаковани многото подаръци, които снощи "Дядо Мраз" беше оставил под елхата, а тя не успя да отвори. Една огромна спяща кукла-Снежанка с руси къдрици, големи сини очи с дълги ресници, бяла поличка, червена наметка и червена островърха шапчица с голям бял помпон й се усмихваше със сладка, бонбонена усмивка. Човекоядеца беше до нея. Всичко наоколо изглеждаше нормално като в следновогодишна утрин. Кървавата поличка я нямаше, самата тя беше чиста, облечена в пижамката си, в чистите си чаршафи. Останала беше само болката между крачетата...

         - Ще й кажеш, че не си добре и не можеш да станеш. Иначе... Знаеш.  - изсъска пастрокът й с най-отвратителната си усмивка.

          Когато майка й влезе и видя, че се е събудила, спусна се да я гали, да я целува, да я  пита загрижено какво й е, дали е харесала подаръците, да се извинява, че е заспала толкова рано, тя отговори, че не се чувства добре и не иска да стане.

        - Да, мами, харесах ги. Остави ме да полежа. Само ми дай някакво хапче и ще ми мине. Както друг път... - каза с тихичко гласче.

          Майка й донесе хапчето, разтворено в чаша вода. Тя го изпи. Целуна я и помоли:

          - Сега ме остави, мами. Спи ми се. И затвори очите си. Майка й остана още малко с топла, грижовна ръка на челото й. После излезе на пръсти, а тя заплака. В този час тя стана по-възрастна от майка си.

          Обичаше я неистово, болезнено силно. Беше свързана с нея с връзка, която усещаше необяснимо в себе си, в кръвта си, в душата си. Чувстваше несъзнателно още от малка, че е много точно копие и продължение на тази нежна, слаба, чувствителна и уплашена жена, която много често плачеше. Беше най-скъпото й същество и единственото, което я обича. Затова и тя самата я обичаше толкова много, че за нея и нейното спокойствие и усмивка би направила всичко, което поискат от нея. Всичко, което е по нейните малки, детски сили и възможности. Нямаше по-ужасна мисъл от мисълта, че може да я загуби някога. Като баща си, който не помнеше, но знаеше, че е умрял. Липсваше й този непознат мъж, този баща, какъвто имаха всички деца от детската градина. Когато беше по-малка нощем под завивката се молеше на Дядо Боже да пази майка й, да не й я отнема, да спре сълзите й, да й изпрати усмивки и да я направи радостна, да им изпрати повече пари, за да може майка й да си купува хубави рокли като другите майки, а на нея да й купи красива, голяма кукла и голям шоколад.     

          Бог като че ли чу молитвите й и това се случи. Майка й започна да се усмихва, да си тананика, когато домакинства, беше радостна, а тя беше щастлива. Докато един ден се появи той, с голям букет цветя, които подаде на майка й,  голям шоколад, който подаде на нея, елегантен и с широка, лъчезарна усмивка. Бил лекар и я обичал, обясни майка й. Той започна да идва все по-често. Един ден майка й я попита дали тя би имала нещо против да отидат да живеят при него. В неговата голяма къща имало много стаи и за нея също ще има отделна  стая. Макар че повече от всичко обичаше да спи с майка си, да се гуши в нея, да усеща нейния близък, сладък аромат и да си живеят сами в малкото си жилище, тя кимна с глава. Заради блясъка в очите на майка си и мъничко заради оная стая, която щеше да е само  нейното малко царство.

          Когато се пренесоха в новия си дом, бяха за малко щастливи. Майка й спря да ходи на работа, беше винаги с нея в къщи, а тя си имаше стая. После тръгна на училище и започна да забелязва, че пастрокът й я гледа особено, с очи, които я плашеха, галеше я винаги, когато майка й не го вижда, ръката му се плъзгаше уж случайно по нея и я докосваше на такива места, че й ставаше неприятно, без дори да разбира защо. Забеляза, че когато прави това, той започва да сумти, а отпред на панталоните му се появява издутина. Постепенно от разговорите на момчетата и момичетата в училище разбра какво означава това и ласките му започнаха да я ужасяват и отвращават.

          Докато се случи онази отвратителна, ужасна нощ на Нова година, в която той уби детето в малкото телце. Нощта, която няма да забрави никога и която промени живота й. Направи го пълен с погнуса и страх от хората. След онази нощ лежа няколко дни, мълчалива, обърната към стената. Майка й се грижеше за нея и напразно се опитваше да завърже разговор. Тя отговаряше на въпросите й вяло, като избягваше да срещне очите й. След няколко дни стана и тръгна на училище. Затвори се в себе си. Странеше от другите деца, от шумните им, весели игри. Дните на детския й живот се занизаха, изпълнени с ужас и страх от времето, което трябва да прекара в къщи, докато Човекоядеца е там, а тя беше толкова безпомощна и беззащитна, пък и нямаше къде другаде да отиде. Нямаше при кого да потърси спасение и помощ, тук нямаше близки. Баба й и дядо й живееха в друг град. Той идваше при нея почти всяка седмица и тя знаеше, че е безсмислено да търси помощ от майка си, защото той се е погрижил да не я чуе. Караше я винаги да застава на колене и лакти, за да не вижда лицето й. А тя плачеше от болка, отвращение  и ужас, докато  той се гавреше с малкото й телце и с наслаждение от насилието говореше:

  • - Затова си жена, малката. За да доставяш удоволствие на мъжа.

Хайде, повдигни си малко задничето... Хайде... стига си ревала... знам, че ти е хубаво...

          Лигавеше се, а после я омазваше цялата с бялата гъста течност, която изхвърляше по гърба й. Стиснала очи и зъби, трепереща от отвращение и болка, тя още тогава започна да си представя, че не е малко момиче, а голяма и силна жена, която се обръща светкавично и само с един удар размазва гадното му лице.  Не можеше да каже на майка си, защото това би я убило. После майка й се разболя и напусна работа. И тя стана мълчалива и затворена.  Докато един ден забеляза, синьото около едното й око. Когато видя въпроса в погледа й, майка й каза, че се е ударила случайно в някакъв ръб, когато се навела. А когато това се случи за втори път, единадесетгодишната Жана разбра грозната истина. Без да гледа майка си в очите, един ден я помоли да отидат да живеят сами другаде. "А с какво ще живеем, милата ми?", отговори майка й, прегърна я и заплака, разбрала, че тя вече знае за побоищата. Но майка й още не беше разбрала за другото. Жана се прибра в стаята си и дълго плака, стиснала юмруци от безпомощна ярост. Не можеше да направи нищо. Страхуваше се да сподели с някого, да се обърне към учител, или към полицията, защото знаеше, че майка й едва ли ще може да го понесе, тъй като здравето й вече беше достатъчно разклатено, а сърцето й слабо и болно. Толкова безсилна ярост беше събрала в себе си, че  й се искаше да може да се нахвърли върху него, да го рита и блъска, докато остане без дъх, да го удуши, да го гледа как умира в ръцете й. Все по-често започна да сънува този сън. Когато успееше да го убие в съня си, изпитваше истинска наслада и сутрин се събуждаше толкова спокойна и олекнала, колкото не се е чувствала от онова време, в което той влезе в живота им.  Тогава прегръщаше майка си, целуваше я, притискаше я до себе си и я успокояваше, че всичко ще се оправи. Тогава Жана окончателно взе решението, което днес трябваше да изпълни. Че някой ден ще го махне от живота им. И започна да се подготвя за този ден, с цялата гневна решителност, на която е способно едно младо и крехко същество. За голяма изненада и ужас на майка си, пожела да се запише в курс по бойни изкуства. Искаше да закали волята си, да се научи да контролира себе си, чувствата си. Искаше да стане едно безчувствено, силно, стоманено момиче, за да може един ден, когато е готова, да изпълни решението си. Отдаде се на тази цел с цялото си същество, с цялата мисъл и воля, които може да има едно наранено, крехко, чувствително и слабичко дете на нейната възраст. А Човекоядецът продължаваше да идва в стаята й, макар и по-рядко. В тези мигове стягаше всичко в себе си, свиваше юмруците и зъбите си, за да не даде воля на чувствата и мислите си, да не се разкрещи, да драще, да хапе, да удря, да рита, защото разбираше, ах, колко добре разбираше, че ще бъде напразно, че той е по-силен. Когато веднъж все пак не издържа, а го направи, юмрукът му се стовари като чук върху лицето й и тя притихна. Лицето й посиня. Каза на майка си, че в курса по бойни изкуства е получила този удар. Една седмица не ходи на училище, докато се оправи.

          Когато завърши средно училище, заяви, че иска да живее самостоятелно. И си купи малкото жилище. Той не можа да я спре, макар че опита, защото парите в сметката бяха на нейно име и тя ни най-малко не се смущаваше, защото смяташе, че това е най-малкото, което й дължи за ограбеното и омърсено детство. Тогава помоли майка си да го напусне и да дойде да живее с нея.

  • - Не е възможно детето ми, макар че много ми се иска. - усмихна се тъжно и горчиво майка й. - Само с твоята заплата не бихме могли да живеем. Тя не е достатъчна за двете ни. Знаеш, че лекарствата ми са скъпи, пък и няма да можем да плащаме обучението ти. А и той... ще ни намери... Но ти... ти върви, отпусни се, намери си приятели  и живей живота си.

          Тя излезе. Записа се да учи задочно, а той плащаше за обучението й. Затова от него не можа да се отърве. Идваше понякога, винаги пиян,  макар че потентността му беше намаляла от възрастта и алкохола, но ако тя се опиташе да му откаже, заплашваше, че ще пребие майка й. И го правеше, когато тя все пак се измъкваше с някакво извинение. Знаеше го, защото на другия ден се обаждаше на майка си и й казваше, че ще отиде да я види, а тя уплашено и бързо се извиняваше и молеше да отложи за друг път, защото точно днес щяла да идва някаква приятелка. Уверена беше, че няма никаква приятелка, а вероятно е в синини от побой. Плачеше часове наред от безпомощност и мъка за майка си, на която не знаеше как да помогне. Традицията на Нова година той да се облича като Дядо Мраз, а тя като Снежанка, му доставяше някаква перверзна наслада, когато я обладаваше. Навярно му напомняше онази първа Нова година, когато тя беше още дете. Напомняше й и на нея, но от това омразата й само се засилваше, ако изобщо можеше да бъде по-силна. Предишната Нова година отказа да се срещне с него. Каза му, че ще празнува с колеги на Боровец. "Ще си платиш за този номер, курво! И догодина ще ми дотичкаш на крака с бялото костюмче и сама ще си вдигнеш късата поличка. Запомни го!" - изръмжа по телефона.

          През една февруарска нощ я изнасилиха няколко непознати яки мъжаги. Разбра веднага кой ги е наел и изпратил. Макар че се брани мъжки и те отнесоха доста бой, бяха няколко и не можа да се отскубне. Разбра, че е дошло времето да го очисти.

         

***

 

          Нахлулите спомени засилиха решителността й тази низост да свърши веднъж завинаги тази нощ. Тя занесе коктейлите в спалнята, но Максим се беше отпуснал и вече заспал върху едно от леглата, докато е чакал. Явно беше под въздействието на алкохола, който изпиха, макар че и той не пи много, а тя - съвсем малко - само няколко глътки за наздравиците, които нямаше как да откаже. Беше с дрехите, затова тя се зае да го разсъблече, да го положи в удобна поза и да го завие, за да не се събуди и да забележи отсъствието й. Надяваше се да спи дълбоко поне няколко часа, защото й каза още по време на вечерята, че денят му е бил много изморителен и натоварен. Наложило се да помогне на някакъв приятел за детето му, което точно днес някаква кола блъснала и било със счупен крак и вероятно сътресение, а приятелят му бил толкова паникьосан, че почти не бил в състояние да направи нищо. Обадил му се, плачейки, че "Бърза помощ" се бави и не знае какво да прави, защото неговата кола е на ремонт. Максим пристигнал преди "Бърза помощ", трябвало да намери познат лекар, да закара детето в болницата, да успокоява жена му и него.

          Сложи си доминото, излезе и се качи в колата си. Не беше единствената с костюм на Снежанка. Имаше още няколко. Предполагаше и смяташе, че това е в нейна полза. Тръгна към вилата му, където се срещаха винаги на Нова година и където той каза, че ще я чака след полунощ, за да преживеят още една хубава нощ. Беше циничен, брутален и това му доставяше удоволствие. "Надявам се, че не си забравила задължението към милия си татко, Снежанке. Тази година няма да ми откажеш, нали, малката ми. Ха-ха-ха-ха..." Смееше се нагло и гадно в слушалката. "Тази година ще си платиш за всичко, Човекоядецо!" - помисли, скърцайки със зъби, преди няколко дни, когато й се обади, за да й напомни.

          Караше бързо, защото искаше всичко да свърши час по-скоро. На едно място бяха спрели няколко автомобила. Когато ги отмина забеляза, че се суетяха около някаква кола, която беше силно ударена и деформирана. "Може би някой се е простил с живота си в тази нощ... Но... няма да е единствен!" Беше обзета от чувството за мъст, беше хладнокръвна, беше жестока, защото знаеше къде отива и какво ще се случи, ако не го направи.

          Мислеше, че вече е закъсняла и се изненада, когато видя, че него още го няма. Вилата беше доста усамотена. Пътят до нея - черен и абсолютно безлюден. Никой не я видя, когато пристигна. Беше възбудена и трескаво крачеше насам-натам, докато го чакаше и си представяше как неочаквано замахва срещу него и със светкавичен удар отсича с ръката си като сабя живота от тялото му. Светкавично и завинаги. И ще бъдат свободни. Най-после свободни!

 

***

          Веднага след като излезе Жана, "заспалият" Макс се събуди, стана и се облече бързо. Слезе след нея, качи се в колата под наем, която беше поръчал да му докарат, за да не забележи, че я следи и тръгна по планинския път след нея. Беше проучил и предполагаше къде ще се срещне с пастрока си. Вилата му беше подходящо място за подобни срещи.

          На онова място, където беше станала катастрофата и Жана беше успяла да мине, униформените бяха вече дошли и насочваха движението в другото платно. Но той спря, показа журналистическата си карта и започна да разпитва какво се е случило.

  • - Катастрофа. Предполагаме, че виновният е избягал. Има един убит - някакъв Дядо Мраз. Засега не знаем повече.

          Не беше изненадан. По-скоро щеше да се изненада, ако е убитият е друг.

          Обърна колата и се върна в хотела. Жана щеше да се върне рано или късно. Умората този път го повали и той наистина заспа.

 

***

          "Защо още го няма? Къде се бави това шибано животно? Точно сега ли ще ми играе номера? Няма да му се размине! Не! Не и тази нощ!"

          Жана мислеше трескаво и несвързано, сядаше и ставаше, крачеше насам-натам, а той все не идва и не идва. Стрелката на часовника направи една обиколка. После още една. Двата часа й се сториха два дни. Не разбираше какво се случва. Опита се да му се обади. Обади се непознат мъжки глас.

          "Какво става, за Бога? Кой е този на неговия телефон? Не, не мога да остана повече тук! Ами ако Макс се събуди, какво ще му кажа? Трябва да тръгвам. Ех... размина му се на изрода."

          Излезе, заключи и тръгна обратно по същия път. На мястото на катастрофата имаше униформени и движението беше отклонено. Спря и попита какво се е случило.

  • - Катастрофа. Някакъв маскиран като Дядо Мраз е убит. Другият е избягал.

Почувства, че краката и омекват и може да падне. Имаше нужда от опора. Подпря се на колата. "О, Фортуна... най-после! Най-после се смили над мен..."

          Трябваше й доста време, за да се съвземе. Остана дълго в колата, опряла глава на волана. Дори не отиде да го види. Но не можеше да остане дълго тук, затова след като се посъвзе, запали и тръгна. Караше като насън. Не можеше да повярва на тази случайност. Беше като в някаква мъгла, някакво замайване, мислите в главата й трескаво прескачаха, застъпваха се, въртяха се, не можеха да спрат. Какво се беше случило! Беше изненада, объркване, стрес, който не беше в състояние да преодолее така изведнъж. Нещо се беше случило с живота й, с тялото и. Отгоре, над себе си нямаше оня нисък таван, който я притискаше винаги, ония тесни хлъзгави, плесенясали стени, оная килия без прозорци, която чувстваше като охлювена черупка. Тази тежка черупка тя влачеше винаги със себе си и в нейната противна, слузеста тъмнина се свиваше, когато се отдръпваше от света, от неговата светлина и чистота, на които тя, омърсената завинаги, заклеймената с клеймото на позора, нямаше право. Изведнъж, необяснимо защо, заедно с необичайната за нея лекота, почувства и липса. Какво и липсваше? Целта! Смисълът! Смисълът на съществуването й - отмъщението. Нямаше я целта - смъртта на Човекоядеца. Онази страшна цел, която беше приела за своя съдба, беше живяла за нея  досега.  Някой или нещо беше й я поднесъл вече постигната. Чувстваше се в пространството. Пада или лети. Не, не беше падане, но не беше и летене. Просто виси. И незнае какво ще бъде по-нататък. 

          "Така, всичко е наред... вече всичко е наред... всичко ще бъде наред... аз съм свободна... мама е свободна... Мама! Не, не мога аз да й кажа... Те ще й се обадят... Такова щастие..."  Докато подобни несвързани мисли се въртяха в главата й, почти без сама да разбере как, пристигна пред хотела. Беше все още нощ.

          Когато влезе в стаята объркана, притеснена, видя, че Макс спи дълбоко. Дори в съня си беше спокоен и красив.

          "Слава Богу! Той нищо не знае и няма да узнае. А сега онова, от което имам нужда, е душ!", мислеше, докато събличаше бързо и трескаво омразния костюм на Снежанка. Набута го в големия плик. "Утре ще го изхвърля завинаги. Завинаги!" Вероятно от шума в стаята, Макс се размърда и се обърна.

          Жана влезе в банята и пусна душа. Водата я обля приятно, а тя се остави със затворени очи на това усещане. Струваше и се, че топлите струи разтварят бавно някаква стягаща я, кална дреха, прилепнала като кожа върху нея и отдолу тялото и се ражда различно и чисто. Собствената й нова кожа, която се появяваше, беше невероятно чувствителна. Отвори очи и се погледна в замъгленото огледало. Погледна тялото си за първи път без омраза. Видя, че е красиво, с крехка структура и женствени извивки. Погледна гърдите си без срам. Бяха две почти съвършени, плътни полукълба с тъмни върхове и едри зърна. Затвори отново очи и плъзна леко ръцете си надолу по талията, по корема. Тогава почувства друго тяло да се прилепва бавно до гърба й и две ръце да следват нейните. За първи път някой докосваше толкова нежно тялото й. За първи път й беше приятно. Остави се очакваща със затворени очи на това усещане на новата й кожа. Тялото прилепна топло до гърба й, а ръцете се плъзнаха нагоре към гърдите й и ги обхванаха в големите си шепи. Започнаха да ги галят, без да ги притискат, а тя почувства нещо ново за нея - как зърната й набъбнаха и се втвърдиха в мъжките ръце и странна, приятна топлина се спусна надолу към бедрата й. Почувства непознато очакване и желание да ги разтвори. Все още върху гърдите й, силните ръце я обърнаха бавно. душът спря и тя чу тих шепот до ухото си:

  • - Позволи ми да те направя жена, малка моя Жана...

Тя отвори очите си очакваща.

Мъжът я вдигна и я понесе в силните си и сигурни ръце.

 

 

NB!

Разказът няма нищо общо със случки и събития от живота на автора или негови близки и познати, а е изцяло създаден от въображението му.

 

         

                  

© Юлияна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??