dinko1963 (Динко)
92 446
25.02.2014 г., 22:42 ч.

Пожарища 

  Проза » Разкази
732 0 8
2 мин за четене

ПОЖАРИЩА

 

      В един забравен от Господа приграничен район, имахме обект, за който отговарях. Мястото бе планинско и негостоприемно. Суха и безплодна земя – само едни изгризани от козите и магаретата трънаци. Бурните събития на двадесети век го бяха подминали, а географското му разположение го бе поставило встрани от Големия интерес. Голямата забрава се бе разпростряла над оредяващото тукашно население и го държеше десетилетия назад в развитието му. Все пак, до там стигаше някакъв път и мъждукащите електрически крушки даваха някакво усещане за цивилизация. Не разбирах какво е това, което задържа местните тук и не позволява на лудия вятър да ги разпилее като бобени шушулки в търсене на по-добър живот. Не че много други като тях са го намерили, но…

Не познавах никого тук и не знаех що за хора са. Идвах за малко, свършвах си работата и бързах обратно да хвана „ракиеното време” в моя си свят.

      Когато дойдоха годините на Голямата промяна, страната зашумя като циганско дайре и повечето от нас се включиха в посочването на Големите пропуски от миналото и зачакаха Големите обещания на бъдещето. Започна Голямата лутаница. Всеки се справяше различно: едни се докопаха до Големия кокал, а други си останаха само с Голямото подскачане по митингите.

      Беше сухо и горещо лято, когато за последно ходих там. Някой административен корифей в министерството  бе  преценил,  че  това  съоръжение  „с отпаднала необходимост” не се вписва в новите реалности и следва да бъде закрито.

      Отдалеч забелязах, че пушек и пепел изпълват въздуха. Задушлива миризма на изгоряло се носеше на талази от хълм на хълм. Не един, а десетки пожари горяха наоколо и създаваха странното усещане за средновековна битка и разрушения. Не видях нито пожарна, нито хора, които да гасят каквото е останало. Едно бавно спокойствие тлееше в маранята.

      Запитах пазача на обекта (пенсионер от близкия град) какво се случва и допуснах, че жегата е виновна за това.

      - Странни хора! – отговори ми той. – Нали сега им връщат земите. Не могат да ги разделят и един друг си палят нивите.

      Това каза, поклати глава и се прибра в стаичката си...

 

      30.01.2014

© Динко Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??