9.03.2011 г., 15:49 ч.

Полетът на Ансамбълът на пустинята - разказ за мъже 

  Проза » Разкази
1902 0 0
48 мин за четене

В оригиналния разказ има снимки, които са свързани с него и , макар и донякъде , биха дали представа за написаното. За съжаление тези снимки няма да можете да ги видите вмъкнати в текста. Затова прилагам следния линк, от който можете да видите част от тях като кликнете върху "Полетът на ансамбалът напустинята :

https://picasaweb.google.com/104221282184409992979/kvkwTI#


 

 

                                Безкраят на пустинята

 

 

 

 

 

                 ПОЛЕТЪТ НА АНСАМБЪЛЪТ НА ПУСТИНЯТА

 

 

С инж. Михаил Ачков (Мишката), първокласен конструктор и много близък мой приятел, бяхме в Бенгази -  главният град на либийската провинция Киренайка.

Както в Триполитания и Фезан, така и в Киренайка, имахме множество обекти, разпръснати из цялата провинция, понякога на хиляди километри един от друг. Тогава в Либия работеха повече от седем хиляди българи.

Един от споменатите обекти беше в района на Сарир, по-точно в оазиса Жалу, (на около 400 км. от Бенгази навътре в пустинята Сахара), в който строяхме нови къщи за бедуините и където трябваше да отида във връзка с организацията и обезпечаването на обекта с механизация, резервни части, материали и кадри. Освен това с Мишката трябваше да посетим  и друг оазис в същия район, във връзка с изготвяне на оферта пак за изграждане на подобни къщи.

Пет автомобила “ Хеншел” с колесна формула 6 х 6 (три оси и три диференциала), бяха подготвени, натоварени с цимент, машини и други необходими за нуждите на обекта материали, хранителни припаси и резервни части. Шофьорите на автомобилите бяха българи – млади яки мъже, отлични водачи и механици, с голям опит в Либия, свикнали да работят при екстремни условия - просто печени момчета.

Разбрахме се аз, главният механик в Бенгази и Мишката да тръгнем с един двуосен “Магирус Дойц” (4 х 4). Механикът Гошо беше красив, едър мъжага на 32 год. известен с прозвището Гладиатора, а Мишката, с когото се познавахме още от Кремиковци, дребен и слаб на вид, но жилав и издръжлив. Беше интересно да се гледа тази двойка. Сигурен съм, че Гладиатора можеше да повдигне Мишката над главата си с една ръка, но независимо от това те бързо си допаднаха един на друг.

В “ Дойца”, освен  неща за обекта, натоварихме варел нафта, туби с вода, термос с кафе, малко храна  и рано сутринта потеглихме преди  петте автомобила - откровено казано и за всеки случай, ако нещо закъсаме по пътя, да има наши хора след нас.

До гр. Аждабия ( на около 30 км от Бенгази), пътят е по магистралата за Триполи и по него няма нищо особено. В Аждабия посетихме строежа на болницата (наш обект), проведохме неизбежните в такива случаи разговори с ръководството на обекта, но „на крак”, след което продължихме към Жалу. От Аждабия се отбихме от магистралата, но след десетина километра асфалтът свърши и започнаха безкрайни пясъци – в този район няма скални образования.

Вече бях ходил и то с автомобил до Жалу, дори и до големия оазис Куфра (1200 км. от Бенгази – до суданската граница), но не мога да кажа, че бих се оправил как да стигнем дотам. Път естествено нямаше, а след всяка пясъчна буря следите от миналите преди автомобили изчезват и трасето се променя. На положението на слънцето, може да се разчита, (естествено, ако няма пясъчна буря, когато не виждаш нищо), но на компас не, защото може да те върне там, откъдето си тръгнал. За района на Фезан пък да не говорим –огромни пространства са осеяни с магнетитни късове (Магнетитът притежава най-силни магнитни свойства от всички естествено срещани минерали на Земята.) Така, че ние разчитахме предимно на Гладиатора, който беше ходил няколко пъти до там и вече можеше да се оправя добре и разбира се, на петте камиона след нас.

Мишката, който за пръв път влизаше в Сахара, не беше на себе си от това, което вижда. Непрекъснато ни показваше нещо, караше ни да спираме и правеше безброй снимки. От време на време виждахме либийски автомобили в двете посоки. Това бяха “Фиати” и то с колесна формула 4 х 2, т.е. с един диференциал. Автомобилите се товарят така, че по-голямата част от товара да се падне на задната им ос и като ги гледаш, имаш чувството, че те просто плуват като лебеди, вдигнали главите си над пясъците. Затова и ги наричаха “лебедите на пустинята”. Шофьорите им бяха изключително опитни при пътуване в Сахара, а автомобилите им бяха оборудвани с леки, перфорирани дълги алуминиеви ламели, останали още от Ромелово време. Обикновено пътуваха по няколко автомобила, за да си помагат при нужда. При затъване в пясъка, което се случваше често, изгребваха пясъка под затъналите  колела, подлагаха ламелите, измъкваха затъналия автомобил и след като излизаха на здрав участък  спираха, за да си приберат ламелите. Въобще карането на автомобил през пустинните пясъци при наличието  на непрекъснато дебнещи изненади и рискове си е истинско изкуство.

 

Пътуването ни протичаше без проблеми, машината работеше отлично и ние – трима млади мъже на Христова възраст, непрекъснато се шегувахме, като най- често прицела на тези шеги беше  Мишката. Двамата с Гладиатора му разправяхме за различни, къде верни къде не, небивалици за пустинята - както стари опитни ловци разказват истории на младока.

 

                             След Аждабия – все още има „път”

 

 

На Мишката много му се искаше да покара „Дойца”. Накрая се съгласих, но за съжаление се оказа, че първата му задача беше да забучи автомобила  в меки пясъци и за още по-голямо съжаление, преди да го предупредим той изфорсира двигателя и... естествено затънахме и то яко. Започнахме да изгребваме пясъка, да подлагаме ламели, но щом ламелите свършваха, отново затъвахме. Мишката доста се разтревожи, при което ние с Гладиатора не пропуснахме да го плашим допълнително, още повече, че по време на пътуването, варелът се беше катурнал и през капачката беше изтекла нафта. Изтеклото количество беше незначително, но ние с Гладиатора естествено твърдяхме, че е изтекла всичката нафта и това, което имаме в резервоара, даже и да успеем да се справим със затъването, няма да ни стигне доникъде, при което като нищо можем да останем в пустинята дълго време, а защо не и за винаги. Мишката се изплаши не на шега, но в това време се зададоха нашите автомобили и за съжаление трябваше да престанем с измислиците си.

Камионите заобиколиха опасния участък и спряха. Веднага вързаха нашия автомобил с дълго буксирно въже към един “Хеншел”. Мощната машина издърпа “Дойца” без усилие, като че ли бе детско автомобилче и след стотина метра  го остави на здрав участък.

Шофьорите се шегуваха и дори ми казаха, че за “спасението” ни трябва да почерпя по бира. Без много да му мисля обещах веднага, въпреки че при сухия режим в Либия, подобно недомислено обещание беше предварително осъдено на пълен провал. За да не се повтори отново случая с  “Дойца”, той  бе нареден в средата на колоната, аз се качих в първата машина и продължихме за Жалу.

На един стабилен участък спряхме да пием кафе и да похапнем. Настроението беше отлично и шегите не преставаха. Видях, че шофьорите си размениха няколко приказки помежду си, но не им обърнах внимание. После продължихме нататък, но зад волана на първия автомобил стоях аз. Шофьорът от време на време ми даваше напътствия – най-вече как да различавам меките пясъци, как да реагирам ако все пак попаднем на такива и други полезни съвети за шофиране в пустинята.

Карането на тежки автомобили, включително тирове, не беше новост за мен, дори бях минал много километри и то точно с “Хеншели” из наши обекти като пътя Кут - Насирия в Ирак и ж.п. линията Оронто - Латакия в Сирия. Но едно е да караш по нормални пътища и магистрали, даже и по временни, но твърди пътища на строителни обекти и съвсем друго по пясъците на Сахара.

След стотина километра вече нямах проблеми и даже получих от моя инструктор искрени похвали. В един момент шофоьрът ме помоли  да спра. Спря и колоната. Тогава той ми каза, че близо вляво от нас, има немски танк от Втората световна война и ако искам мога да го видя.

Няма защо да казвам какво отговорих. Потеглихме веднага и  след десетина минути видяхме танка. Спряхме и всички отидохме при него.  Започнахме огледа му. Състоянието му беше такова, че имах чувството, че екипажът е отишъл някъде и че всеки момент ще се върне.

Един от шофьорите беше служил като механик-водач на трофеен немски танк и предложи да го запалим и да го покараме из пустинята. Вълнуващо предложение.

Че беше вълнуващо беше, но ако танкът е миниран? Може би затова и либийците, които отдавна са знаяли  за него и не еднократно са идвали тук, се бяха задоволили да свалят само резервните резервоари и другите неща, прикрепени отвън, но не са се осмелили да влязат в него, нещо, което според шофьорите,  било потвърдено и от техни либийски колеги. И наистина,  ако бяха влизали, люкът така и щеше да си остане отворен. Един либиец никога не би си „губил времето” да го затваря.  Бях сигурен, че люкът не е заключен отвътре, тъй като екипажът най-вероятно е напуснал машината през него, а не от аварийния люк отдолу.

Но младостта си е младост, пък и кристалният въздух на пустинята предизвиква какви ли не щури идеи, а понякога и необуздана, често ненужна, да не кажа опасна и глупава смелост. Вече бях трениран да се владея във всяка ситуация и преди да предприема някакви действия да се съобразявам с конкретно съществуващата обстановка и най-вече с големината на риска. Но тук, в безкрайната пустиня, заобиколен от свои, “печени “ момчета, явно ми е било трудно да се съобразявам със всичко.

Казах на шофьорите да донесат конопено въже и някакво сандъче. Сандъчето поставихме непосредствено до люка, преметнахме въжето върху него за да се осигури нужния ъгъл и завързахме единият му край за дръжката на люка, намираща се срещу сандъчето. След това удължихме въжето с още едно, за да стигнем на безопасно разстояние и залегнахме зад натрупан от нас пясък. Дръпнахме яко въжето и люкът се отвори, без да последва каквато и да било експлозия.

Дотук добре. Веднага се покатерихме по танка и започнахме да се взираме какво има вътре. За по-сигурно шофьорите донесоха и мощни електрически фенери. Не видяхме нищо обезпокоително, но въпреки това влизането вътре си оставаше рисковано.

Разбира се, най-мъдрото решение би било да зарежем танка да си стърчи в пустинята, а ние да си продължим към Жалу, нещо, което може би бих направил сега, въпреки че между нас казано, не съм сигурен в това, по-скоро съм убеден в обратното. Както и да е, но тогава не стана така. Казах на момчетата да се отдалечат от танка, взех един от прожекторите и... внимателно влязох вътре. Успокояваше ме мисълта, че задействането на взрив по електрически път бе изключено, тъй като акумулаторите вече от десетилетия бяха издъхнали. Но можеше да има нещо друго, като взривно устройство, което се задейства механически както са например мините. Дори си помислих,  че  либийците са били много по- разумни от мен и не са посмели да поемат риска да се пъхат вътре и да бъдат разкъсани на парченца, каквито случаи навремето наистина е имало и то доста.

Естествено, вътре беше много прашно (финия пясък не се нуждае от разрешение, за да прониква навсякъде). Огледах внимателно всичко без да размествам каквото и да било. През това време дойдоха и другите. В танка влезе и един от шофьорите, служил като сапьор в армията. Започна много внимателно най-подробен оглед. Проверихме навсякъде за съмнителни кабели, мини и други маскирани взривни устройства.

След като не открихме нищо подозрително, започнахме техническия оглед на машината. Както и очаквахме, в резервоара на танка  нямаше грам гориво - затова и е бил изоставен, а немците са отстъпвали така, че не им е останало време да го извадят от строя, да го минират, или пък, което е и най-вероятно, вече им е било все едно. Даже сред купа от гилзи открихме три неизстреляни снаряда. Всичко друго беше в ред, с изключение на акумулаторите. Проверихме маслото в двигателя, свалихме и почистихме пълните с фин пясък филтри, наляхме гориво, сложихме акумулатори, въобще пълен преглед. Оставаше да свържем акумулаторите и да натиснем стартера.

“Ами ако точно при подаване на напрежение танкът се взриви?”, помислих си логично но не и особено спокойно.

Аз много обичам българските поговорки, но в този момент предпочитах тази за стомната и водата по-добре да я нямаше.

“Наистина ще бъде много тъпо така да приключи земният ми път. От друга страна пък, рискът си е нулев. Нали се завирахме навсякъде и проверихме всичко? Пък и това ли е била грижата на екипажа, останал без гориво, и то при бързо настъпващ противник?”, продължавах да говоря на себе си.

За всеки случай направихме още една щателна проверка. Нищо. За всеки случай, подаването на напрежение от акумулаторите осигурихме посредством дълъг кабел извън танка, която осигуряваше контакта между свободния полюс и клемата от инсталацията. Осъществихме контакта, но освен слаба искра нищо повече. Свързахме нормално акумулаторите и...И тъкмо да се откажа, неочаквано и за мен самия, наредих на момчетата да се отдалечат, натиснах  стартера и....двигателят се прокашля, според шофьорите изхвърлил пушеци гъст черен дим, но  след това заработи като часовник. Естествено, това бе придружено с мощно българско “Ура”.

Не мога вече да кажа колко продължи “танковият ни подвиг”, но не е било малко, тъй като всеки трябваше да направи “кръгче”. Естествено и Мишката, който до края не слезе от машината, дори няколко пъти гордо и спокойно го подкара, защото бе сигурен, че няма да затъне в пясъците, а и да затъне, даже да и се обърне, все тая - нямаше да вземем да мъкнем и танка с нас.

Отгоре на всичко се яви и оръдеен специалист, който пък предложи да  изстреляме трите снаряда.. Тук вече, въпреки буйната ми кръв и омайващия въздух, се замислих сериозно, тъй като все пак аз бях ръководител и щях да поема цялата отговорност (като че ли досега не бе така) – възможни разправии с либийските власти, снарядът да се взриви някъде където има хора, опасността оръдието да се пръсне. От друга страна в тази огромна безлюдна територия първите два риска бяха направо пренебрежимо малки. Давай!

Почистихме основно оръдието и затвора му от пясък. За ръжда въобще не можеше да става въпрос. Това е почти непознато в пустинята.

„Топчията” зареди оръдието и ... то гръмна. Отново мощно “Ура” се понесе в пустинята. Не разреших повече да се гърми, прибрахме си акумулаторите, затворихме люка и поехме към Жалу.

 

                                             Оазисът    Жалу

 

        Надвечер пристигнахме на обекта, където вече ни чакаха, обезпокоени от закъснението ни. Най-напред трябваше да се види какво сме им докарали, има ли поща, какви са новините от България. Веднага след това - съвещание, разисквания, искания, оплаквания и други нормални в такива случаи неща. След това отидохме в столовата да вечеряме. Вечерята, както се полага, бе приготвена специално като за високи гости.

Ръководител на обекта беше Борис Соколов, известен щангист, среден на ръст, с много широки рамене, излъчващ огромна сила. Той и ние тримата седнахме на една маса и продължихме да говорим за обекта – какво, кой, как, кога, защо.

Вечерята ни  сервираше Пеню Паров – “Тигъра на пустинята”(стар мой познат). Този “Тигър” беше вече тринайсета година в Либия и то предимно в пустините обекти – оттам и прозвището му. Успял да изкара в България след първия гурбет само “контролните” шест месеца и пак се върнал в Либия - явно яко го е тресяла познатата гурбетчийска треска.

 

На масата се кипреше и шише с “огнена вода”. Погледнах строго Борето, но той каза, че тук в пустинята можем да се сме напълно спокойни. Оказа се, че  напитката е силна и определено висококачествена. Докато си говорехме, съдържанието на шишето свърши и ние вкупом решихме, че сме попаднали на дефектна бутилка.

Всичко беше наред докато неочаквано (поне за нас с Мишката)  в столовата влязоха двама полицаи. Бяха млади , стройни мъже, с много приятни физиономии. Борето веднага нареди да сложат допълнителна маса до нашата и ги покани да седнат до нас, като ме представи кой съм.

“Сега я втасахме. Само това ни беше ексик. Добре че поне шишето е празно”, помислих си разтревожен.

За мое  учудване, либийците много ми се зарадваха и  казаха, че за тях е чест да се запознаят с “кибир мудир”(голям началник – по това време бях зам. Генерален директор по механизацията в ДСО „Техноекспортстрой”). Аз от своя страна извадих от куфарчето си и им подарих хубави сувенири. През това време Борето даде някакви знаци и за минута на двамата полицаи бе сервирана  вечеря. Те погледнаха въпросително Борето и тихо му казаха нещо. Той ми обясни, че ги е страх от мен да пийнат по чашка и че тубата, която донесоха, не е за шербет, а за “огница”. Предложи да си продължим, като сипем и на тях, уверявайки ме, че те са му стари дружки и никога няма да го издънят, още повече, че и те са в кюпа. Отказах категорично, защото не ставаше въпрос само за нас, а защото можеше да стане голям скандал.

Соколов им прошушна нещо, след което и двамата се обърнаха към мен, хванаха си челата, а след това сложиха ръка на сърцето си и казаха, че кибир мудирът може да бъде напълно сигурен в новите си либийски приятели. Аз вече знаех доста арабски и сам разбрах какво казаха, но за всеки случай накарах Гладиатора да преведе. Пак същото.

От друга страна, ако продължавах да упорствам, това можеше да ги настрои негативно, а те винаги можеха да намерят начин да си го върнат. Значи рискът е по-малък от 50% и дадох знак на Борето, че съм съгласен. Той само погледна “Тигъра на пустинята” , който стоеше прав, а дясната му ръка беше зад гърба. Моментално в нея се оказа второ шише, което незабавно кацна на масата. Донесе и две чаши, а на връщане взе оставената на пода туба.

Борето взе бутилката, наля във всички чаши и настроението се повиши. Постарах се да обясня, че употребата на алкохол в случая е български обичай, използван при посрещане на скъпи гости, но не знам кой и колко ме е слушал. Най-вероятно никой. Всеки беше хванал чашата си и чакаше иширет от мен. Започна се. Градусите на настроението тръгна по стръмна графика нагоре.

Когато приключихме с вечерята, полицаите попитаха дали кибир мудирът може да стреля с пистолет. Гладиаторът, от нямане какво друго да прави, веднага изтърси, че не само съм бил много известен стрелец, но даже и сребърен олимпийски медалист (стопроцентова измислица). Никой обаче не се сети да попита от каква и коя точно олимпиада. Е, сега иди и ги спри.

Излязохме вън, където на едно въже веднага бяха окачени десет консервни кутии. Монтираха и допълнително осветление. Стреляхме само аз и двамата либийци, като всеки имаше право на 10 изстрела. Аз уцелих осем кутии, а те по три. Вместо да ги засегне, това още повече ги въодушеви.

Сега пък кибир мудирът трябвало да гръмне и с оръдието. Само това ми липсваше. Вече знаях, че в Жалу има оръдие, дори го бях виждал, но толкова. Но сега нямаше как, още повече и настроението ни беше такова, че наистина кацнахме при оръдието. Беше “Круп”, изоставено от немците също по време на Втората световна война. Празни гилзи до него нямаше, и нямаше как да има, след като отдавна са били „приватизирани” от либийците. За сметка на това имаше цял сандък със снаряди, към  които пък, по понятни причини, същите тези либийци не бяха проявили особен интерес (след войната е имало  много жертви именно от взривяване на муниции).

Естествено, оръдието беше пълно с пясък, така че ха сме гръмнали, ха ни отнесло всичките. За беда, в това време довтаса познатият ми вече “топчия” с един негов колега, който пък каза, че познавал този тип оръдия. Абе, като в рисуван филм – щом нещо потрябва и то веднага ти е подръка.  Иди да вярваш, ако си нямаш работа.

Двамата артилеристи обаче се заеха професионално с оръдието, почистиха го основно, други пък докараха мощен подвижен компресор и продухаха всичко. Е, сега вече е друго – оръдието е като ново, никаква ръжда или деформации по него. Проверихме го още веднъж основно, но всичко беше в пълна изправност. Полицаите определиха безопасната от нежелано попадение на снаряда посока, заряд ...и мудирът гръмна. Мощно “Ура” се понесе в пустинята. Най-радостни обаче бяха либийците, които също викаха  “Ура”.

Едва към полунощ тръгнахме  да си лягаме.

 

На другия ден рано сутринта, независимо от подвизите ни предната вечер, ние с Борето започнахме оглед на обекта – бетоновия и варовия центрове, арматурният двор, полигонът за производство на хурди(кухи циментови тухли ) и разбира се строежа на къщичките. Тези къщички бяха едноетажни, но с такова качество, че по онова време българинът само можеше да мечтае за такова нещо - италиански обков, теракота и санитария, заградени с боядисани зидове дворове, красиви портички. И ако всичко не е изпипано както е по проекта, няма приемане от резидент - инженера, а оттам и няма плащане.

Тук няма да разказвам, че когато бедуините се нанасяха в тези луксозни къщички, пущаха козите и овцете си вътре в помещенията, а те самите спяха отвън на пясъка. Не беше възможно многовековни, по-скоро хилядолетни навици да се изтрият само за няколко години. Замисълът на либийското ръководство да приучи бедуините на заседнал живот, осигурявайки им всички необходими за това условия, беше наистина прекрасен, само че не напълно съобразен с  един много важен фактор. Човешкия.

 

Докато обикаляхме видях, че коминът на една от къщите пуши. Това не беше кухнята, защото вече знаях къде е  столовата. Реших да тръгна нататък, но Борето, “без да иска” ме избута в друга посока и каза, че иска да ми покаже една къща, намираща се в противоположна посока на димящия комин. Видяхме “неговата” къща и на излизане пак тръгнах към “моята” къща. Борето отново се опита да ме отклони, но този път му казах да върви след мен и влязох вътре. И какво да видя?  “Тигъра” подклаждаше огъня в един голям, професионално направен казан за “огнена вода”.

“Аха, ето с какво се занимавате тук! Затова ли ми се оплаквахте снощи и днес, че това липсва, друго не ви достига и какви ли не още причини за закъснението на обекта с цели две седмици? Не ви ли е ясно какъв междудържавен скандал може да предизвикате с тази спиртоварна и всички да ни изритат от Либия, ако не и да ни тикнат в затворите? Затова ли толкова се застъпвах за теб?”, говорех аз, силно “възмутен” от това, което виждах и „силно ядосан” бързо излязох на двора последван от двамата.

“Това няма да се размине само със забележки”, продължавах аз “сериозно и строго”, едва сдържайки смеха си.

Тогава Борето се обърна побеснял към “Тигъра”:

“Абе, аз на кого казах снощи тази къща да се заключи и никакви пушеци?”, след което „професионално” го хвана  за широкия  колан и  лявата ръка и преди да успея да кажа нещо, “Тигъра”, описвайки дъга над оградата, изчезна от погледа ми.

Изтичах към портичката, за да видя какво е станало, сподирян от “изисканите” изрази на Борето, в които се споменаваха всички роднини на “Тигъра.” Видях как Пеньо се изправя и отупва пясъка от дрехите си. Попитах го има ли му нещо, но той отговори, че всичко е наред, гледайки страхливо към портичката, готов всеки момент да си плюе на петите. Не можах повече да се въздържа и избухнах в бурен смях. Излезе и Борето и ме гледаше с невярващи очи.

“Какво правиш бе, Боре? Щеше да пребиеш човека.”, опитах се да му се скарам.

“Аз неговата.....”,  още не можеше да се успокои той, навярно решил, че няма да е коректно, ако забрави да спомене някой от близките на Пеньо.

“Тигъра” вече бе заел стартова позиция и ме гледаше с молба в очите. Не можех да не откликна на тази няма, но искрена молба за защита и го извиках. Казах му да изгаси огъня и да заключи къщата, защото ще пътува с мен. Напомних му, че нарежданията на началника трябва да се изпълняват стриктно, въпреки че аз самият нерядко не съм се съобразявал с това.

Потупах Борето по масивния гръб и му казах да забрави за случая, както ще направя и аз. Това го успокои и  продължихме огледа на къщите.

 

Бързо  приключихме с обиколката, защото ние тримата (аз, Мишката и Гладиатора) трябваше да посетим другия оазис, където либийското правителство беше решило също да построи село от подобни къщички, а ние с Мишката трябваше да осигурим необходимите данни за нашата оферта.

Лендровъра (от дългата версия), с който щяхме да пътуваме, вече бе прегледан основно, двата му резервоара заредени до горе, плюс две резервни туби с гориво, една туба с вода, термос с чай и нещо за хапване. Налягането на гумите бе намалено, за да не затъваме, ако попаднем на по-меки пясъци. Водач на “експедицията”, естествено, беше “Тигъра на пустинята”, който вече няколко пъти беше ходил до този оазис.

 

 

                                       Преди „Полета”

 

Когато всичко бе готово, ние се качихме на Лендровъра и потеглихме – аз на волана, до мен Мишката и Гладиатора, а “ Тигъра на пустинята” отзад.

Времето беше ясно, липсата на вятър осигуряваше  отлична видимост. Пред нас беше равно и достатъчно твърдо. Нашият водач каза, че до стотина километра няма дюни или други изненади, така че можем да се движим бързо. Това и правех – движехме се със сто- км/час.

По едно време започнаха да се явяват малки дюни. Тук му е мястото да се отбележи, че преминаването на дюните изисква опит, какъвто аз вече имах от Фезан. Колкото наближаваш дюната, толкова ти се струва, че летиш към една стена, в която ей сега ще се размажеш. Несвикналият на подобни ситуации водач веднага отнема газта, инерцията се убива и колата затъва. А газта се отнема едва когато вече си на върха или непосредствено до него (но при всички случаи  трябва да видиш просвет), с други думи не по-рано от изчезване на стената пред теб. Разбира се, ако наклонът е голям и дълъг, ако има меки пясъци, ако двигателят не е достатъчно мощен, караш под страничен наклон или на несъобразена предавка и т. н, можеш да се обърнеш или най-малко да затънеш като „едното си нищо” (любим израз на друг един мой приятел – капитан далечно плаване Димитър Шопов)

Но въпреки тези непосредствени рискове, преодоляването на една дюна си е фантастично преживяване. Навлизаш в подножието й, атакуваш я фронтално (за да не се обърнеш) на необходимата скорост, двигателят и инерцията те изнасят на върха й и след това... полет във въздуха. Едно преживяване, което не се забравя.

След малките дюни в началото започнаха да се редят все по- големи и по- големи. Всички викаха “газ” и нашите полети ставаха все по-дълги и по-дълги. Възторгът ни бе неописуем. Да не говорим за Мишката, който вече бе прегракнал.

Накрая в далечината се появи не отделна дюна, а цяла верига от свързани едно с друго високи пясъчни възвишения, чийто край не се виждаше ни наляво ни надясно. Попитах “Тигъра на пустинята “ накъде трябва да се движим. Отговори, че такова нещо вижда за пръв път и че споменатата верига от пясъчни възвишения навярно е резултат  от изключително силните и продължителни пясъчни бури през последните два месеца и че ако се отклоним от курса, не се знае къде ще отидем, при това е напълно възможно и да се загубим.

Браво, Тигре!  Ами сега? Напред или назад? Лесно му е било на Шекспир, разположен удобно пред бюрото си да тикне в устата на „  датския хубавец Хамлет” прословутия си въпрос „To be or not to be?, без да е обезпокояван или заплашен от някого или от нещо. В интерес на истината за Шекспир се сетихме късно вечерта.

От една страна продължаването напред водеше до определен и то не виртуален, а напълно реален риск, който в случая беше къде по-голям от така наречения „калкулиран риск”. Всъщност има ли някакво значение какво прилагателно ще му лепнеш,  когато рискът да напуснеш този „бял” свят ти се зъби съвсем реално отсреща. О друга страна не идеше да се върнем като “онези” аслани.

Ако бях сам, най-вероятно щях да продължа напред, но сега  с мен пътуваха и други хора. Затова и ги попитах:

„Момчета, сега накъде? Напред или назад?”, така де, няма само Шекспир да измисля разни въпроси.

“Напред, напред!” развикаха се Гладиатора и Мишката. Аз също бях на това мнение, въпреки че най-разумното беше или да се върнем, или да потърсим обходен път.

Речено - сторено. Газ до дупка. От силния вятър пясъкът просто е бил набит дотолкова, че колата се движеше без особено съпротивление. Спомних си как съм вървял по такъв пясък, не само без да потъвам, а и без да оставям следи. Като по твърда кора.

Познатото чувство, че всеки момент ще се блъснем в изпречилата се пред нас стена, започна, превключих на трета скорост  и кракът ми на педала за гаста щеше да издъни ламарината.

Започнахме изкачването с максимално възможната  скорост. Освен пясъчната стена, не се виждаше нищо друго. Но за разлика от друг път, това продължи много по-дълго. Когато  накрая просветна и достигнахме най- високата точка, пред нас изведнъж се появи огромна пропаст. Вятърът беше отнесъл пясъка от другата страна на върха и наклонът непосредствено под него беше много стръмен, да не кажа вертикален.

Това, че трябваше да отнема газта, беше изхвръкнало от паметта ми. Кракът ми продължаваше да натиска педала докрай. Моторът освободен от натоварването ревеше неистово, аз стиснах здраво волана с  изправени ръце, притиснал яко гърба си в облегалката, а колата вече летеше във въздуха.

“Дръжте се”, едва успях да извикам.

Оказа се, че това което го пишат из разни книги, че има моменти, когато животът ти се превърта за секунди като на филмова лента, може и да е вярно, само че при мен този път не се яви нищо.

Една кола с четирима мъже в нея продължаваше да лети над пясъците. В един момент Лендровърът се приземи с мощен удар, но след това отново се отдели от земята и пак полетя. Този път обаче полетът беше много къс, отново приземяване и  колата продължи да лети, но този път не във въздуха. Кракът ми продължаваше инстинктивно да натиска педала на газта. Колата профуча през долната част на дюната, аз несъзнателно съм отпуснал педала и тя  спря на отсрещния, вече много по-полегат и достатъчно твърд наклон.

Никакъв звук, никакво движение. Свалих ръцете си от волана – нищо, размърдах краката си – нищо, разкърших тялото си –пак нищо. Значи съм жив и здрав.

Веднага се обърнах към моите спътници. Всички стояха неподвижни като статуи, всеки хванал се здраво за каквото успял.

“Как сте, има ли ви нещо?” завиках силно.

Едва тогава започна раздвижването. Първо Гладиатора, след него Мишката и накрая “безстрашния” тигър. Слязох от колата и продължавах да ги наблюдавам – просто ми беше интересно да видя реакциите им след този полет. В интерес на истината бързо се окопитиха и започнаха да слизат от автомобила. Оказа се, че всички са здрави и читави, без наранявания, с изключение на незначителни за такъв случай натъртвания. Последен слезе „Тигъра. Направи две крачки и...

“Жив съм, жив съм!”, викаше неистово “Тигъра на пустинята” и започна някакъв невероятен танц, на който неподправено би се възхитил и най-добрият хореограф. Останалите, без да чакаме покана, веднага се включихме в танца, издавайки най- различни викове, които в превод вероятно са означавали израз на радостта ни от спасението. Изпълнявахме какви ли не комбинации – соло, по двойки, всички заедно, пак соло. Един страхотен ансамбъл от четирима души, които даваха всичко от себе си, макар и без жива публика. Единствен зрител на това уникално представление беше необятната, затаила дъх от нашето изпълнение, пустиня.

Когато капнали от умора се строполихме на пясъка, започнахме макар и бавно да осъзнаваме какво се бе случило. Станахме и като по команда се обърнахме към посоката, от която бяхме дошли. Това, което видяхме, направо ни сащиса. Видяхме върха, от който бяхме излетели и на около 35 - 40 метра по-надолу се виждаха дълбоки, но къси следи от Лендровъра, а до тях два едва забележими предмета. Следите прекъсваха  след няколко метра и отново се появяваха, но този път без прекъсване водеха до спрялата машина. Колата беше прелетяла над най-стръмния наклон под върха и се бе приземила далече по-ниско на вече доста по-полегатия следващ участък. От силния удар Лендроверът беше подскочил още веднъж и след повторното приземяване беше профучал през  подвижните пясъци в най-долната част и бе започнал да се изкачва по следващия малък, вече достатъчно твърд наклон. Невероятен и то двоен шанс за “Ансамбъла на пустинята”. Колата не само че не се бе обърнала (ако бяхме с късия модел това беше сигурно), но благодарение на голямата инерция, а оттам и сравнително по-слаб натиск върху пясъка след приземяването, бе успяла да преодолее и подвижните (“мъртви”) пясъци в подножието (това са тресавищата на пустинята), в които ако бе затънала,  от нея заедно с нас нямаше да остане и следа.

 

 

                                            След „Полета”

  

Загарът ни се възвърна, ние се бяхме поуспокоили, но вълнението от преживяното остана. Мишката веднага приготви фотоапарата, който за щастие носеше на врата си, поради което не бе изхвръкнал през отворения прозорец и започна да прави снимки. Част от тези снимки той дълго време носеше със себе си, като доказателство за това, което се бе случило. Но даже с тях му беше трудно да убеди слушателите си, особено тези в България, че това наистина се е случило.

Когато еуфорията попремина, се заехме с конкретни неща. Започнахме огледа на Лендровъра. Оказа се, че колкото и да е невероятно, ресорите и гумите бяха издържали на жестокия удар при приземяването, нямаше деформации, двигателят запали веднага и работеше равномерно.

Но когато потърсихме прикрепените отзад туби с гориво, от тях нямаше и помен – те бяха изхвръкнали. Вече знаехме какви са двата трудно забележими предмета в близост до късите следи от гумите – почти забитите в пясъка туби. Може би някой ще се зачуди защо не сме отишли да ги приберем? Мерси, да си отговори сам, или когато той попадне в такава ситуация, нека премине през мъртвите пясъци и си ги вземе за спомен. Пътя през мъртви пясъци обикновено е еднопосочен. Този път постъпихме като истински мъдреци.

Качихме се на колата и потеглихме.  Установих, че трета скорост не работи нормално. Това беше скоростта, при която се качвахме на възвишението. След около 50-60 км. пристигнахме до въпросния оазис. Той беше малък, но невероятно красив – палми отрупани с фурми, нежен аромат, туфи от някакви  треви, свеж въздух, никакви хора. Истински рай. От време навреме прескачаха пустинни зайчета. Те са значително по- малки от тези в България и имат цвета на пясъка, така че когато застанат неподвижно и не си мърдат ушите, почти е невъзможно да се видят. Абсолютна мимикрия.

При нормална ситуация, бихме изпитали истинско блаженство от тази очарователна гледка, но тази в момента не беше такава.

 

 

                                              Оазисът

 

 

Ние с Мишката направихме подробен оглед и снимки на оазиса, след това хапнахме от приготвената от „Тигъра” трапеза (но без „огнена” –само нормална вода”,  пихме по един чай и отново се качихме на Лендровъра.

Ами сега накъде? Връщането по старите следи беше възможно само докато достигнем до възвишенията. А след това? Наляво или надясно? Не знам как Шекспир, ако беше с нас, щеше да формулира положението, но в момента това беше въпросът. “Тигъра на пустинята” вече беше безсилен да даде някакъв съвет.

Знам добре, че в критични ситуации в никакъв случай не трябва да се бездейства. По- добре нещо, отколкото нищо. Завих наляво и започнахме да се движим успоредно с този бараж, така изгризан от вятъра, че преминаването му беше възможно само с хеликоптер.

В един момент двигателят започна да прекъсва – бензинът в основния резервоар бе свършил. Превключихме на резервния, но това не ни успокои кой знае колко. Първо, той имаше по-малка вместимост и второ, все още продължавахме да се движим покрай проклетите възвишения, но от другата страна. А и пясъкът в подножието никак не ни харесваше.

Най после  видяхме, че височината, както и наклонът на възвишенията започнаха да намаляват. Не смеехме още да нададем бойният вик. След това ситуацията се нормализира и аз реших, че вече може да се атакува, нещо, което и направих. Стискахме палци да не попаднем на меки пясъци.

Отново имахме шанс. Преодоляхме препятствието без особени усилия и о, чудо! Пред нас се простря равна като тепсия местност. За съжаление, никой от нас не знаеше къде се намираме. Логично беше кампът да е надясно, затова поех в тази посока, с надеждата да се натъкнем на собствените си следи.

По едно време видяхме огнен стълб, което бе сигурен знак, че там има сондажи. Отдъхнахме си. Само че този път нямаше газ до дупка – бензинът свършваше.

Най- после видяхме и кампа на сондьорите. Сега вече... “Ура”.

Когато пристигнахме до портала на кампа, колата спря - бензинът наистина беше свършил. Веднага дойдоха хора да ни посрещнат. Оказа се, че това е камп на една от американските компании, проучващи тукашните нефтени полета. Поканиха ни в столовата, където обстановката беше коренно различна – чистота, климатици, студена вода и т.н. Докато се миехме, масата беше отрупана с най-различни неща за ядене и за наше учудване и радост, уиски с лед и бира. Дойде и шефът на обекта. Обясних му, че сме българи и разказах накратко какво се бе случило. Той каза, че знае за нашия камп и добави, че преди два дни са имали подобен на нашия случай с техни хора, но не толкова драматичен. Поясни, че такава дълга верига от пясъчни възвишения никой не бил виждал досега в този район.

Янките се държаха  с нас като с истински приятели, което е нормално за хора в пустинята – няма политика, няма противопоставяне, има само човещина и безрезервна готовност за помощ на изпадналия в беда.

Когато се нахранихме и изпихме още по една бира, благодарих най- сърдечно и помолих да ни дадат бензин, достатъчен, за да стигнем до нашия камп. Шефът се усмихна и ни поведе навън, точно когато изкарваха нашия Лендровер от сервиза, където го бяха проверили, измили, сменили въздушния филтър, напълнили и двата резервоара догоре, а отзад имаше кашон с бира в дози и бутилка уиски. Не можеше и дума да става за заплащане, това щеше силно  и излишно да огорчи нашите домакини.

Обяснението как да стигнем до нашия камп се състоеше само от едно изречение – посочиха посоката, в която трябва да се движим все направо и когато видим  два огнени стълба, те трябва винаги да са от двете ни страни. Стиснахме си сърдечно ръцете и потеглихме.

Настроението ни отново беше на ниво и “Ансамбълът на пустинята” запя с пълно гърло “Тих бял Дунав се вълнува” И досега не мога да си обясня защо точно тази песен. Може би според нас тя най-добре е пасвала на терена, по който се движехме!!!

Пристигнахме без проблеми в кампа. Веднага започнаха разпити как е минало пътуването, какво се бе случило и т.н. Докато другите трима, най-вече Мишката, разказваха за нашите подвизи, аз взех пет дози бира, които още бяха студени, завих ги в един вестник, изваден от жабката на колата, отидох до готовите вече за път пет “Хеншела” и ги подадох на моя “инструктор”. Шофьорите помислиха, че това е обикновена “Фанта” и благодариха, но когато видяха, че държат в ръцете си истинска бира и то студена, останаха като гръмнати.

“Е, все пак човек трябва да си изпълнява обещанията, нали?”, не пропуснах да се пошегувам аз, сбогувайки  се с тези наистина печени момчета, на които винаги можеше да се разчита. Както казваше за своите летци моят приятел Трифон, с когото след години се срещнахме  в Ангола: “Печени, та дрънкат.”

 Когато се върнах в Бенгази, чух, че бирите не били пет дози, а пет кашона, но шофьорите взели, че ги изпили по пътя, като разбира се ненужните вече кутии били изхвърлени, до Бенгази оцелели само  няколко празни кутии и то единствено защото изпили съдържанието вече в града и нямало как да ги хвърлят по улиците. Може би така се раждат легендите.

 

Започваше вълшебният пустинен залез, но Мишката продължи да снима къщи, палми, камили, кози, бедуини и всичко каквото му попаднеше под ръка, докато накрая свършил и последния филм.                                       

И точно когато щракнал последната поза отново си спомнил  за танка и изпаднал в паника - не за друго, а защото не го е снимал. Това направо го съкруши.  И наистина, докато “разхождаме” тази бойна машина, той не излезе от нея от началото до края и увлечен до връх от нашата авантюра, беше забравил за апарата, който беше оставил в сака си на седалката на „Дойца”.

Разбира се, не пропусна, освен себе си, да обвини за това и нас с Гладиатора, даже и шофьорите – просто сме били длъжни да го подсетим. После пък започна да настоява на всяка цена при обратния път за  Бенгази отново да отидем до танка, но се  сети, че няма и една поза и вече се  разсърди на целия свят. Добре, че не поиска след като купим филми и то цветни от Бенгази, да се върнем да снима танка Настроението му толкова се изпорти, че се усамоти под една палма и само дето не заплака.

Вечерята беше прекрасна, още повече придружена с по една бира. Уискито дадохме на Борето и категорично отказахме да го отваря заради нас. Преди да станем от масата ми предложи ако искам да се  разходя с момчетата до един американски камп на около стотина километра от нашия. Какво ми пречеше да приема? Нищо. За съжаление Борето не можеше да ни придружи, защото бързаше да довърши отчета си за Бенгази - трябваше да заминем заедно рано сутринта.

Възникна обаче проблем - с какво ще отидем дотам. Скоростната кутия на Лендровъра вече беше свалена и разглобена, за да може да се оправи трета скорост  до сутринта, а “Дойца” бе заминал за Бенгази с домакина на кампа. Но и този проблем бе решен веднага. С цистерната! Дори и сега все още се чудя на акъла си, но и тайно се възхищавам на щурата идея да тръгнем с огромната цистерна  “Хеншел”. Щом разбра закъде и с какво ще пътуваме, мрачното настроение на Мишката изчезна яко дим.

Тъй като трасето, по което сме щели да минем, било безпроблемно и имало пълнолуние, при можело да се кара дори без фарове, което си е самата истина, шофьорът ми предложи ако искам аз да шофирам. Е, има си хас да не искам. Качихме се четиримата в голямата кабина(“тримата мускетари” и шофьорът на цистерната) и потеглихме. Отново разбрах, че си е друго да се кара такова чудовище в пустинята, да чувстваш как тази мощна машина изпълнява точно и без шикалкавене командите ти и да си сигурен, че няма да те подведе.

Наистина пътят беше безпроблемен, луната осветяваше цялата околност. Небето, може и в наша чест се бе накичило с необикновено много и то извънредно големи звезди, а огнените стълбове от сондажните кладенци се виждаха на огромни разстояния. Просто феерия. Картина, която, не съм аз, който ще я опише. Ориентирът беше един от огньовете - просто трябваше да карам право срещу него, без каквото и да е отклонение.

По едно време забелязахме и самия камп. Преди да влезем в него, стъпихме на истински асфалтов път. Отляво се виждаше осветена малка самолетна писта, а когато влязохме в кампа, пустинята изчезна.

От двете страни на пътя, всъщност това си беше улица, имаше кипариси, алеи, затревени площи, поливани от многобройни пръскачки и... навсякъде чисто, чисто и изключително свежо. Къщичките бяха кокетни, с дворчета, потънали в зеленина. Не можеше да е мираж, защото в мираж не се влиза.

“ Пристигнахме”, каза шофьорът, като посочи една сграда, пред която спрях “Хеншела”. Слязохме от кабината и... вътре. Оказа се, че това е барът на кампа.  Около масите бяха насядали доста мъже. Всички високи, яки, късо подстригани - истински янки. Някои от тях си бяха сложили краката по масите, разговаряха шумно и пиеха, предимно бира. От музикбокса се носеше някаква мелодия, изпълнявана от Дорис Дей. Стените бяха облепени с афиши и фотоси на  яко разголени жени, предимно блондинки. И всички без изключения имаха такива невероятни бюстове, че Гладиатора, най-вече Мишката, започнаха да се облизват. Мишката, който беше най-дребен от нас, много обичаше големите бюстове,  защото... (според него)   като бебе не си бил досукал.

Ако кажа, че нашето влизане направи някакво особено впечатление на присъстващите в бара, значи веднага съм излъгал. Те  само се обърнаха, казаха хорово “ Хай” и си продължиха разговорите. Мъжът зад бара веднага дойде при нас и ни попита какво да бъде. Поръчахме бира - истинска, добре изстудена холандска бира и някакво фантастично филе от риба. По каква рецепта беше приготвена тази бира, имаше ли нещо специално в нея не знам, но ми се струва, че такова нещо и досега не съм пил. Подобно чувство изпитах след години в „сърцето” на „Голямата пясъчна пустиня” в Иран, пиейки бира „Шлиц”. Поръчахме пак и пак.

По едно време мъжете започнаха да се разотиват и накрая остана само барманът. Дойде при нас и попита искаме ли нещо за тук или да вземем с нас “за из път”. Поръчах още по една бира и срам не срам, две каси бира и две бутилки уиски. Той изпълни поръчката, даде ни сметката, която беше невероятно, по-скоро символична, взе парите, донесе ни каквото бяхме поръчали, плюс огромен плик с неочупени печени фъстъци, пожела ни лека нощ и излезе от бара. Ние тримата се сащисахме, но шофьорът ни обясни, че в кампа нямат официален барман и всяка вечер човек от екипа (по списък) изпълнява това задължение и че кампът си има специално, директно снабдяване по въздуха.

Изпихме последните бири , придружено с унищожаването на фъстъците и излязохме, понесли  двете каси с бира и уискито, които сложихме в двата големи сандъка, прикрепени към шасито. Поразходихме се по „улицата” и отново  в “Хеншела.” Шофьорът пое волана и... обратно към Жалу.

Когато напуснахме кампа на американците, “Ансамбълът на пустинята”, макар и в малко променен състав, отново с пълна сила запя “Тих, бял Дунав се вълнува”.Вече нямаше каквото и да било съмнение, че това  безспорно е най-подходящата за случая и обстановката песен. Пустинята отново бе затаила дъх, а вятърът, забравил за своя тромпет, беше застинал като свинкс. Дори и звездите бяха толкова захласнати, че бяха престанали да  премигват. Но иначе не можеше и да бъде – пееше „АНСАМБЪЛЪТ НА ПУСТИНЯТА”.

 

 

 

 

© Христо Запрянов Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??