5.05.2007 г., 14:30 ч.

Полетът На Пеперудата 

  Проза
2004 0 1
25 мин за четене

 

                Имаше едно време една гора, по-прекрасна в красотата си от всяка друга. Тази гора бе толкова прочута, че много хора идваха да се наслаждават на безкрайните красоти, криещи древните и дървета. Всеки ден клоните и пееха различна древна мелодия, разказваща различна приказка, отдавна забравена и понякога недоловима за човешкото ухо. Прекрасно бе да седиш под някое голямо дърво, слушайки историята, която то ти разказваше и наслаждавайки се на дъха, който сякаш струи навсякъде около теб. Да, прекрасна бе гората, но още по-прекрасни бяха историите, на които можеше да те научи. Един топъл летен ден, легнала под едно старо дърво, аз имах щастието да чуя първата си история ... а ето я и нея.

            Преди много, много години, в същата тази гора, под същото това дърво се бе родила тя – една малка какавида, с нищо по-различна от останалите и все пак съвсем различна от тях. Какавидата бе грозна, както може да бъде само току що появила се какавида, но имаше нещо по-особено в нейната грозота. Може би не бе толкова различна, но всички останали пеперуди я бяха изхвърлили от своята общност и наранена, тя се бе примирила със съдбата си, за това дните и минаваха в разходки из гората. Само това я поддържаше щастлива и само безкрайното ходене и бъбрене с дърветата я интересуваше. Тя обожаваше мириса на зеленина край себе си, животът който струеше от всеки клон на дърветата. Обичаше да различава всяко едно дърво от другото ... Може би беше странна, но за дърветата нямаше странни същества, те бяха виждали какво ли не. Сърцето и гореше от желание да бъде приета обратна в обществото на пеперудите, но всички там бяха тъй прекрасни, а тя тъй грозна и невзрачна, че нямаше място там ... Поне не докато не се превърнеше в истинска пърхаща, прекрасна пеперуда, достойна да крачи и да заема място в редиците на тези хубавици. Душата и бе пълна с копнеж и желание да научава още и още. Но сърцето и бе изпълнено с толкова скръб от жестокостта, с която бе отритната от семейството си, от обществото си. Единствената надежда за нея бе да се превърне в пеперуда. Ами да, нали казваха, че дори грозните буби се превръщат в прекрасни пеперуди рано или късно ? Защо не и тя ... Но съмнение изпълваше сърцето и ... а може би дори и страх.

            И така крачеше малката какавида, мечтаеща да бъде пърхаща сред цветята пеперуда, за да може един ден в краткия й живот да се почувства на място и значима. Да почувства, че някой има нужда от нея, а не че е една прашинка в безкрайното море от зелени листа. Както всеки човек има нужда да се почувства желан, нейните мечти се бяха също толкова прости и ясни. И крачеше тя, през безкрайното море от листа, надявайки се че времето прекарано сред историите на дърветата ще мине по-бързо и не предполагаше какво щастие очакваше да й бъде подарено...

            Един прекрасен летен ден, под парещото слънце, което сякаш припичаше земята и ако се заслушаш, можеше да чуеш звука на пращящите от недоволството и жегата дървета, малката какавида отново се разхождаше, сама, тъжна, надявайки се да чуе поредната древна история за тази гора. А когато се умори, тя реши да седне под едно дърво и да си почине, да се наслади на прекрасните аромати, носещи се от дърветата. Всъщност, тя мислеше, че дърветата са адски скучни същества...Не че имаше нещо лошо в тях, но просто всичко, което правеха по цял ден е да пеят, да се полюшват и да разказват истории. Никое от тях така и не бе проявило поне малко желание да се откъсне от скуката на ежедневието си, и ей така, за разнообразие, да проведе един разговор с малката какавида. Не, нито едно от тях ... Те познаваха само действията, които вършеха всеки ден. И не че не можеха да говорят – просто бяха прекалено мъдри и казваха само това, което бе нужно да се каже в този момент, нищо излишно, нищо не на място ... Това бе животът на дърветата.

            Но именно това дърво, под което в този зноен ден седна какавидата бе различно. То бе огромно, черно, а клоните му бяха бодливи като тръни. Хвърляше сянка далече около себе си и бе някак мрачно, но и приветливо. Другите дървета много го уважаваха, защото бе преминало през много изпитания и знаеше много, но го намираха за странно, защото за разлика от тях, то обичаше да приказва, но го правеше само с този, с който смяташе че има нужда. Имаше нещо особено в мрачността на това дърво, нещо специално, което останалите не можеха да видят и само някой с чиста душа би могъл да оцени този кристал, стаен в стеблото му. Някой като малката какавида. Защото точно в този ден, голямото дърво реши за нужно да поговори именно с нея.

            Както бе седнала под дървото, малката какавида се разплака. Рядко можеше да допусне да рони сълзи, тя не искаше да покаже дори на себе си слабостта на душата й, защото смяташе сълзите за именно това – проява на слабост. Но в този ден, тя просто имаше нужда да разпусне малко, да се остави на чувствата си, защото всичко около нея бе достигнало предела на нетърпимостта. Тя плачеше, плачеше с цялата си душа и сърце, ронеше кървавите сълзи на отчаянието си и мислеше, че е сама ... Сама сред гората, понеже дърветата така и не се бяха интересували да чуят и нейната история, никога не я бяха питали защо от нея струи такава тъга, докато светът около нея разцъфтяваше и бе толкова красив. Никога...досега.

<!--[if !supportLists]-->-          <!--[endif]-->Хей, мъник, какво ти е? – попита старото дърво с лека усмивка и спусна

един от бодливите си клони, за да си откъсне какавидата листо. – Ето, избърши сълзите си, ще наводниш цялата гора.

Малката какавида толкова се стресна, че подскочи на няколко сантиметра от земята. Тя бе изумена да чуе глас край себе си. Осъзнаваше, че седи под дърво, но никога, никое от тях досега не бе и проговаряло, камо ли да я пита защо плаче, какво й е ... Изненадата изпълваше сърцето й, но когато осъзна какво се бе случило, тя протегна ръка и откъсна едно от яркозелените листа на бодливото клонче на дървото. И докато бършеше солените си сълзи, тя пророни едва чуто:

            -  Ти, ти говориш ... Никое дърво не бе говорило досега с мен...

- Мъник, говори малко по – силно, ако искаш да те чувам по – ясно. Знам, че обикновено дърветата не говорят с “простосмъртните”, както те ги наричат, но аз не съм особено радостен от този факт,  и говоря със съществата, с които смятам, че е нужно, А ти май определено имаш нужда да поговориш с някого, да излееш душата си.

- Не бих искала да се натрапвам – отвърна какавидата – сигурна съм, че си имате достатъчно грижи.

- Ех, вярно е че и аз си имам грижи и проблеми, но нищо не ми пречи да изслушам твоите малко човече. Не се тревожи, сподели какво е на душата ти и ще видиш, че ще ти олекне. А кой знае, мога да намеря начин да ти помогна.

И малката какавида започна да разказва. Ох, как само се ронеха думата от устата й, сякаш бе копняла за този миг откак бе родена. Всяка дума бе сякаш премислена милиони пъти, а преживяна дори повече. Солени сълзи се ронеха от очите й, докато разказваше как е била отритната от всички свои познати, как е била принудена да скита из гората, търсеща място където да нощува всяка вечер и за тъгата, раздираща сърцето и всеки миг, всяка минута ... всяка секунда. Разказа му и за мечтата си, как някой ден, когато тя самата е прекрасна пеперуда, ще се завърне в родното си място и всички ще се насладят на красотата й, ще се радват да я приемат обратно и ще й се извинят за ужасният начин, по който са се държали с нея.

Колкото повече слушаше, толкова дървото осъзнаваше колко уникално чиста бе душата на малката какавида. Тя не мечтаеше за вечна слава, както в приказките, които разказваха неговите събратя, не мечтаеше за неземни приключения или нещо безумно като това. Тя мечтаеше за дом, за място където бе обичана. И колко просто и ясно бе това? И колко специална и чиста бе тази толкова незабележима какавида ... Такива мисли изпълваха съзнанието на дървото, докато то слушаше и съпреживяваше историята на какавидата.

Когато тя приключи, малката какавида избухна в ридания и не можа да спре известно време, а всичко, което повтаряше бе само “Съжалявам”. Дървото пое дълбоко въздух и каза:

-  За какво съжаляваш прекрасно човече ... За това че сподели болката си с мен или за това, че я показваш чрез сълзи? Трябва да ти кажа, че не бива да съжаляваш за нито едно от двете. Толкова болка се е събрало в малкото ти сърчице, че се учудвам, че толкова време си се справила с нея. Възхищавам ти се, тъй като друга на твое място отдавна би се удавила в скръбта си, а ти си толкова силна. Но ще ти кажа едно, вече няма да има нужда да си силна. Аз ще бъда силен вместо теб.

- Какво искаш да кажеш? – попита какавидата през сълзи. – Ще ми помогнеш ли, и ако да, как би могъл?

- Ще ти кажа какво ще сторим. Аз зная, че за да се превърнеш в прекрасната пеперуда, която искаш да си, макар че аз мисля, че и сега си прекрасна, трябва да си на топло и уютно място, за да можеш да се настаниш там в очакване на великият ден, в който ще се сбъдне най-съкровеното ти желание. За това аз ще ти осигуря това място в корените си и никога вече няма да позволя на някого да те нарани. А когато дойде деня да идеш при роднините си, аз лично ще те заведа, за да покажа прекрасната дама, в която си се превърнала. А в замяна, ще искам само всеки ден да говориш с мен, да ме даряваш със словата си.

- Ще направиш това за мен? – учуди се какавидата, усещайки как сърцето и се сгрява. – Наистина? Но защо?

- Какво бих могъл да ти кажа ... Има нещо в теб, което ме грабна още от самото начало. Виждам че не си като останалите безмозъчни същества, живеещи тук, което знае само да бръщолеви и не се занимава с нищо, освен със собствените си проблеми. Твоята душа е чиста като сутрешна роса, а аз бих бил глупак да позволя ти да страдаш. А още, ти имаш най – големите и прекрасни очи, които някога съм виждал. Но в тях има толкова тъга...Е, аз ще я заменя с радост, обещавам ти. Ако приемеш помощта ми, вече няма да се тревожиш за нищо ... никога. И какъв е отговорът ти, прекрасно човече?

- Какво бих могла да ти кажа, когато в момента дъхът не ми достига от вълнение. Бих била глупачка да откажа помощта ти, особено предложена по такъв мил начин. С удоволствие бих се сгушила в твоята топлота, ако ти ми позволиш. Обикнах те в мига, в който видях разбирането в очите ти и в момента щастието ми няма граници. Никой досега не бе проявявал такова разбиране към мен и не бе бил така съпричастен към тъгата ми. Приемам помощта ти, но и ти обещавам аз също винаги да съм до теб, когато имаш нужда. И ще те дарявам с цялото слово, което поискаш.

И от този ден нататък, голямото бодливо дърво и малката какавида заживяха заедно. Тя се сви под огромните му корени и застина там, докато очакваше да се развива и да се превърне в пеперуда. А времето край дървото минаваше така неусетно. Всяка сутрин то я будеше с нежната целувка на клоните си и я молеше да му разкаже по някоя история, докато я слушаше с прехлас. А тя разказваше ли разказваше и беше толкова щастлива, че дори можеше да се забележи как грееше – малка какавида, сгушена под корените на дървото. Тяхната връзка бе толкова прекрасна, че дори дърветата около тях и се наслаждаваха и се радваха на хармонията, в която те живееха. Смеховете им огласяха цялата гора и бяха чисти и искрени, точно като утрешна роса. Всеки ден за тях бе една голяма радост, стига да са заедно. А от това по – прекрасно нещо нямаше... Какавидата се чувстваше на място за първи път в живота си...чувстваше се желана, чувстваше че някой има нужда от нея, че бе обичана... А това чувство караше сърцето и да трепти. А времето летеше неусетно.

Постепенно тя започна да се променя... Както всички знаят, какавидите се изменят и с течение на времето отвътре излиза една прекрасна малка пеперуда, готова да полети към небесата. Е, нещата не стояха по – различно с малката какавида и дървото забелязваше всяка промяна, настъпваща в телцето на какавидата. Тя не можеше да усети, но се променяше и то бързо. А дървото само я наблюдаваше и се радваше на промените, настъпващи в нея. До късно вечер те седяха и само говореха, сгушени в нежна прегръдка. А нощите, ах, те бяха тъй прекрасни. Какавидата не можеше да се нарадва на прекрасните звезди, те бяха тъй тайнствени и необятни. Тя обичаше да разказва на дървото измислени истории за птици, стигнали до звездите и превърнали се в част от блясъка им.. А дървото обожаваше да слуша разказите й със затаен дъх. Хармонията и обичта, струяща от тази връзка, можеше да се усети отдалече. Да, всичко бе прекрасно и сякаш безкрайно...

Докато един ден, се случи дългоочакваното събитие. Малката какавида се събуди късно през нощта от неприятното чувство, че сякаш е напъхана в  прекалено малка кутийка и има нужда да излезе от нея, защото иначе щеше да се смачка. А от това всъщност наистина болеше и тя всячески се опитваше да се освободи. Започна да мята ръце и крака, да се опитва да се освободи, но сякаш кутийката не й позволяваше. Болката бе много силна, за това тя започна да вика.

-  Събуди се, моля те – плачеше тя, молейки се дървото. – Моля те събуди се, имам нужда от теб. Толкова ме боли...

Дървото веднага се събуди, усетил болката на какавидата.

- Какво ти е, прекрасни очи? Защо плачеш? Дойде ли мига?

- Толкова ме боли, моля те помогни ми, махни това нещо от мен.

- О, прекрасно мое, ето, дойде момента. Ти ще станеш пеперуда, трябва само да си силна и да пробиеш обвивката си. Знам че те боли, но моля те, бъди силна. Сега аз нищо не мога да направя, освен да съм до теб. Подкрепям те, прекрасно мое, бъди силна и ще се справиш. Просто се съсредоточи.

Какавидата се съсредоточи с все сила и след тежки усилия и множество болки, усети как разкъсва ципата, която я обвиваше. А чувството ... чувството бе прекрасно. Сякаш за първи път тя бе истински свободна. А дървото през цялото време бе до нея, шепнейки й утешителни слова. Но когато тя разкъса обвивката си, то внезапно млъкна и не пророни нито дума повече.

- Какво стана? Защо млъкна? Ето, най – накрая спря да ме боли, не се ли радваш за мен? Чувствам се толкова свободна, сякаш мога да...

- Ти летиш! – каза изумено дървото. – О, прекрасно мое човече, ти си толкова неземно красива. Само да можеш да се видиш, ти си най – прекрасната пеперуда, която някога съм виждал. – каза дървото.

И наистина бе така. Малката какавида бе пробила ципата си, както винаги при пеперудите и бе полетяла. А тя, ох, тя бе толкова прекрасна пеперуда, каквато света не бе виждал. Бе чисто черна, но по крилете и блестяха цветовете на дъгата. Всяка част от крехкото и телце бе толкова нежно, така перфектно, че дори майстор художник не би могъл да обрисува достойнствата й подобаващо. Тя бе най – прекрасната пеперуда, която дървото и изобщо цялата гора бяха виждали. А дори не го осъзнаваше...В съзнанието си тя оставаше същата скромна, малка какавида, която бе досега.

- О, моля те не се натъжавай – каза тя на дървото – Какво толкова е станало, че да сме тъжни, сега не е време за тъга, а за радост. Ох, желанието ми най – накрая се сбъдна, аз съм пеперуда! Сега вече ще мога да се върна при семейството ми, да съм приета за това, което съм.

- Да, прекрасна моя. – отвърна й дървото. – И както ти обещах, аз ще съм този, който ще те заведе до долината на пеперудите. Потегляме още утре, така че е най – добре да се наспиш, мила моя.

И така те заспаха. А на следващият ден, когато се събудиха, те веднага потеглиха на път. За пръв път какавидата (вече пеперуда) летеше сама, нямаше нужда от дървото за да се движи. Но тя сякаш нито за миг не осъзна, че това са последните им мигове заедно, че тя се връща при семейството си, а дървото ще трябва да се върне, където му е мястото. Но това нямаше значение, точно сега не биваше да мисли за това. Тя бе увлечена в поредната си история, а дървото я слушаше и се смееше на хумора в разказа й..

Така беше, докато не стигнаха до долината на пеперудите. Тя се намираше под един хълм, на една огромна поляна, прекрасна и пълна с пеперуди. Дървото застана на върха на хълма и каза на малката пеперуда:

- Време е да те пусна да полетиш, прекрасна моя.

- Ти ... ти няма ли да останеш с мен?

- Боя се че не мога. Не мога да живея тук в долината на пеперудите. Моето място не е тук. Извърших това, което ти бях обещал, а сега трябва ти да сбъднеш своята мечта. Лети, прекрасна моя.

- Но аз не искам без теб. Не знам как и не искам да знам. Имам нужда от теб, не мога просто да се справя сама.

- Можеш, не се тревожи, време е да се справяш сама, а аз да се връщам у дома.

- Ще ми липсваш, толкова много! – разплака се пеперудата.- Никога няма да те забравя. Обичам те.

И това бе първият път, в който тя му го казваше.

- И аз те обичам, прекрасни очи. Ти също ще ми липсваш и аз никога няма да те забравя. А сега иди да бъдеш свободна и щастлива. Сбогом!

И то тръгна с бавни крачки обратно. Пеперудата стоя на върха на хълма, докато и последният бодлив клон не се скри от погледа й. След което полетя надолу към долината на пеперудите ...

А дървото, то бавно крачеше обратно към дома си, ронейки тежки, горчиви сълзи. Малката пеперуда щеше да му липсва толкова силно, колкото нищо друго не бе му липсвало досега. Толкова щеше да му липсват разказчетата й, усещането че тя е до него. Толкова щеше да му липсва да я буди сутрин с целувка и да вижда усмивката на бледото и нежно личице. Всичко в нея щеше да му липсва безкрайно много, но той нямаше право да спре полета й. И с нищо никога нямаше да я спре да осъществи мечтите си. Той не допусна тя да види че плаче, но как само плачеше ... както никога не бе плакал досега. И така, докато не се прибра в дома си и не се намести в същото онова местенце, където бе прекарал най – прекрасните си мигове с малката пеперуда. И там седеше той, потънал в спомени и мъка, и прекара най – самотната нощ в живота си, примирен, че вече никога няма да може да чуе звънливия глас на малката пеперуда, да чуе прекрасния й смях , да се загуби в прекрасните и големи очи ... И така заспа и спа през целият ден, чак до следващата нощ, когато го очакваше нещо неочаквано.

На следващата вечер, както спеше, дървото усети странно присъствие край себе си. Нещо сякаш му правеше вятър и разлюляваше клоните му. То дочу пърхане на криле, но си помисли че е илюзия, породена от скръбта му по малката пеперуда. Но пърхането продължаваше и изглеждаше съвсем реално. Той не му обърна внимание, докато не дочу познат глас, който му шептеше:

- Събуди се, сънливко.

Дървото не можеше да повярва на ушите си. Можеше ли да е истина? Възможно ли бе това да бе тя?

Отвори очи и зърна точно това, за което най – много бе копнял. Малката пеперуда пърхаше около него и нежно го галеше с крилете си, бършейки сълзите му.

- Ти си плакал? – каза тя – Но защо душице моя?

- Мисля че знаеш защо...Смятах че никога повече няма да те зърна...Но какво стана? Да не би да не те приеха в долината на пеперудите?

- О, приеха ме и още как. Всички много ме харесаха. Видях мама и татко, видях толкова много пеперуди и толкова различни видове. Дори, представи си, успях да си спечеля няколко обожателя. – каза тя и му намигна. – Но нещо така и не ми се струваше наред, нещо липсваше. Докато днес следобед не разбрах какво бе то.

- И какво е? – попита дървото.

- Осъзнах, че това място отдавна не бе най – важното за мен. То отдавна престана да бъде мястото, където се чувствам на място. Осъзнах, че не ме интересува дали тези безмозъчни пеперуди ме намират за красива или не...Осъзнах, че единственото място, където някога съм се чувствала на място и истински щастлива, е при теб, в твоето сърце. И за това реших да се върна, оставайки глупавата суетност на онези празноглавци. Ти си единственият важен за мен и съжалявам, че ми трябваше цял ден за да го осъзная. Признателна съм ти, че не ме спря в полета ми, но този път ми позволи аз да бъда силна за двама ни. От днес нататък аз ще се грижа за теб, така както ти се грижеше за мен.

- Но защо точно аз? – попита дървото.

- Ти ме видя, когато никой друг не ме виждаше. Ти ме намираше за красива, когато целият свят ме мислеше за грозна какавида. Какво повече бих могла да искам. Не искам да съм приета никъде другаде, освен в твоето сърце. Разбира се, ако там все още има място за мен и ако не съм те наранила прекалено силно.

В този миг дървото подари на пеперудата най – голямата прегръдка, на която ме способно. Сякаш тежест бе паднала от гърдите му, то се чувстваше безкрайно щастливо и сякаш целият свят бледнееше и оставаха само те двамата в безкрайната лунна нощ.

- В моето сърце винаги има място за теб, прекрасни очи. – каза дървото. – А сега ела и ми разкажи всичко, което видя и което преживя там. А, също ми разкажи и за тези твои обожатели. Когато се умориш, можеш да се сгушиш на твоето местенце сред корените ми и да спиш колкото пожелаеш.

И така малката пеперуда се сгуши до дървото и започна да разказва ... и разказваше ли, разказваше докато не бе толкова изтощена, че заспа на един от клоните му. Дървото нежно я повдигна с бодливите си клончета и я настани на нейното място сред корените му. След това я целуна и й каза:

- Сладки сънища, прекрасно мое човече.

И така, пеперудата заспа за пореден път сред бурните обграждащи я корени. На мястото където бе заспивала толкова дълго време, в очакване на прекрасният ден, в който ще престане да бъде какавида и ще стане пеперуда ... беше си у дома.

И години наред можело да се види как всяка сутрин една малка, прекрасна пеперуда кръжи около едно дърво с бодливи клони и сякаш го обсипва с целувки и прегръдки, а двамата по цял ден седели, докато тя му разказвала истории ... завинаги заедно.

© Искренна Панайотова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??