Имаше едно момче, момчето умря.
Никой на света не знае, но ние се познавахме. И не че е тайна, просто лесно забравяме. Носеше име на хан. Не знам от какво умря. Защо се сещам за него също не знам, но ми е мило, че се сещам. Той ме е забравил сто процента.

Виждам понякога майка му на снимки. Винаги усмихната, винаги тъжна. Животът е за живеене. Сигурно си представя как е с него още само веднъж. Хубавата му добра усмивка си представя. Как си говорят простички неща. За съседите, за брат му. Тя седи на стар фотьойл в хола, той седи на друг насреща. Тя говори, той я слуша. Показва му снимки: "Виж къде бях, докато те нямаше." Той се усмихва. Усмивката му е печална: "Мамо, мен още ме няма и все ще ме няма. Умрях. Благодаря ти, че те има, че ме носи, че ми даде живот, че сега скърбиш, че ще се срещнем пак. Благодаря ти, довиждане."...

Тъжно ми е за момчето с име на хан. Аз съм вече на 33, той си остана на 20.