Поне душата си сглобих

Бъди проклет негоднико...
взе ми всичко... сърцето... душата... всичко е твое...
Защо го направи... защо взе и последния лъч надежда и си отиде... скри се... избяга...
Какво ти сторих, по дяволите, че уби и последната ми истиснка усмивка...
Къде сгреших, Господи... какво направих???...
А сега на къде... къде да ида... къде да избягам и аз ??? Как да живея отново... как отново да се смея... как отново да чувствам...
Той ми взе всичко... открадна го... без да се замисли, че ме убива...
О, Боже, нямам сили пак да погледна слънцето и да се усмихна... не помня как да се смея, как да се радвам...
А преди... преди бях друга... имах си и сърце и душа... те бяха пълни с любов... щастие. Но той ги взе... взе и любовта и щастието... не ми остави нищо... дадох му и последната си усмивка в онази тъмна нощ... а той си отиде... взе я и ме остави в тъмнината... сама... сама със самотата, тъгата... празнотата...
Сега тъна в забвението... събирам малките части от себе си... опитвам се да ги сглобя, че да заприличат поне малко на предишните... Не успявам... Боже те все се разпадат...
Но... какво е това... там в края на тъмнината... ах, да не би да е лъч светлина... надежда може би... Тръгвам... тичам да хвана искрата... светлината... О, Боже успях... стигнах я... Да, с нея ще залепя счупените части на душата си... Събирам всичките малки парченца в шепата си... в другата взимам лъча светлина... Започвам да лепя... трудно е... не всичко пасва... но успявам... Сглобих я... тя пак заприлича на предишната. Усмихвам се... имам душа... отново...
Но каква е тази малка дупчица отляво... липсва нещо... нещо от сърцето ми... Връщам се пак към мрака... да търся парченцето...
Гледам в тъмнината... няма го... не го виждам... не мога да го намеря... Падам на колене... сълзите ми капят... замръзват върху ледената земя... Няма я последната част от сърцето ми... Връхлита ме спомен... с огнена сила ме облива... спомням си, че му дадох последната част от сърцето си... спомням си, че му казах, че тя завинаги ще остане негова... Да... негова... плача... за сърцето си... Но ставам... намирам сили в потъпканата си гордост... отивам при сглобената си душа... взимам я със себе си... и тръгвам към светлината... усмихвам се... поне сглобих душата си... прости ми сърце... не ме вини, че те продадох...