Когато влязох в стаята усетих как по гърба ми започнаха да лазят тръпки. Чувствах ги така, сякаш си правеха състезание. Санитарката хвана плахо дръжката на вратата, сякаш очакваше да я удари ток, а плътната бяла ръкавица опряна в метала изкрибуца.
Присвих очите си неволно при този звук и стиснах здраво зъби. Отново. За кой ли път днес? Челюстта ми вече се бе схванала от нерви, не бях обелила и дума от последните три часа. Истината бе, че нищо не ме вълнуваше. Сякаш душата ми бе изгнила, а от искрата у нея нямаше и помен.
- Това е стаята ти. - наруши тишината санитарката и стрелвайки се навън, затръшна вратата след себе си. Чух как я побутна с крак и ръцете й се плъзнаха по бялата пластмаса. Сякаш се опитваше още по-плътно да я затвори.
Поех дълбоко въздух, но неприятният мирис на лекарства и спирт раздразни косъмчетата в носа ми, поради което кихнах силно. Усетих как от дясната ми ноздра започна да се стича гъста топлина и понечих да обърша кожата си с ръкава на бялата риза. Ала по снежно белия плат останаха кървави следи. При вида на собствената ми ярко червена кръв размазана по дрехата сърцето ми се сви.
Не бях добре. Знаех го, но не разбирах защо трябваше да се случи точно на мен.
- И да го мислиш, и да не го мислиш, това е положението Вивиан. - промърморих на себе си и се обвих с ръце. Неволно правех това всеки път, щом се почувствах в безизходица и сама, а, ако трябва да бъда честна с теб, читателю, това се случваше често.
Огледах помещението, в което се намирах плахо. Очите ми веднага заковаха две тесни болнични легла, разположени в двата противоположни ъгъла на стаята. До всяко от тях се намираше малко шкафче с изчоплена бяла боя по краищата. Прозорецът, макар и голям бе плътно затворен, а вътрешните и външи щори бяха пуснати. Луминисцентната лампа високо разположена на тавана примигваше и издаваше един тихичък ритмичен звук. Стените изглеждаха прясно боядисани, ала аромат на боя не се усещаше. Прокарах показалеца си по бялата повърхност и подуших върха му плахо, но не усетих нищо. Направих неволно няколко кръга на място, последвани от крачка напред, а после две назад. Нямаше нищо друго край мен. Нямаше гардероб, нито стол, нямаше телевизор, нито часовник. Нищо. Може би и не бе необходимо, тъй като медицинските сестри бяха задържали сака и якето ми. Предполагам, за да ги изследват или дезинфекцират? Идея си нямах, ала едва ли щях да разбера скоро. Тишината бе толкова изцеждаща сетивата, че имах чувството, че всъщност сънувам и това не се ми се случва наистина. След може би около десетина минути в лутане и анализиране на всеки сантиметър от стаята, най-накрая се предадох на умората, натежала в краката ми и седнах на края на едното легло. В отговор то изскърца под тежестта на иначе прекалено крехкото ми тяло и се разклати за миг.
- А сега какво? - попитах себе си, отпускайки отчаяно раменете си надолу. Чувствах се като прокажена, мръсна и отвратителна до степен такава, че дори очите на санитарката потреперваха от погнуса. Или така ми се струваше? Докато минутите се трупаха и с тях звука от пукащата лампа се усилваше, клепачите ми, подути от плач, все повече започваха да натежават. Беше ми трудно да държа очите си отворени и накрая се предадох на цялото изтощение, което бе превзело тялото ми.
Внезапно скочих от леглото като котка, а сърцето ми започна да блъска здраво в гърдите ми. Нямах представа колко време бях прекарала в несъзнателна дрямка, но имах чувството, че е цяла вечност. Звукът от скърцащите найлони и калцуни по плочките в коридора се усилваше все повече. Някой идваше насам. Ала сякаш чувах повече стъпки. Притаих дъх и се сгуших в долния край на леглото. Страхът от неизвестното бързо се разля из вените ми и стисна гърлото ми, затруднявайки дишането. Вратата се отвори рязко и за кратко и санитарката, която ме съпроводи в това помещение подтикна млад мъж да влезе вътре. Той погледна плахо към мен, застивайки на входа, ала жената го избута с пръст навътре и отново затръшна вратата. Сините му очи с уплаха срещнаха моите, а ръката му неволно се вдигна нагоре, опитвайки се да ме поздрави. В отговор от моя страна му помятах и позволих на лека, дружелюбна усмивка да проиграе по лицето ми.
- Е, поне не съм сама в това чудо. - помислих си, отново обвивайки тялото си с ръце.