Усещането, че си някъде сама из дълбините на душата си и търсейки него – човекът, който обичаш, чието име е заковано нейде там и никой не може да го измести. С години това се задълбочава все повече и образува една голяма -пулсираща от емоции тръпка, която обаче е толкова надълбоко в гърдите, че чак те изгаря. Никой не знае какво ти е, защото пред другите си силна, си различна, си весела  или пък тъжна, но точно там ти си най-истинска и се чувстваш най-себе си, на място. Обаче човекът, чийто сърце е негово го няма, той никога не е идвал, няма и да дойде. Дори не подозира какво блика там вътре, заради него – какви усещания за порив, страст, желание, емоции и копнеж взети заедно, примесени с доза разочарование, пак от него. И така години наред това чувство стои точно там и от време на време напомня за себе си и прави живота ми хаос. Разбира се има моменти, в които аз съм щастлива с хора – други мъже, приятели, но точно тези емоции, не съм изпитвала към никого. Спомените ми с него – не са много, но всеки един е запечатан. И точно моментите, в които изплува отнякъде неговото име или се подсетя за нещо, аз се замислям колко жалка изглеждам тогава. Има хора, с които общуването и всичко, което правим върви без прекъсване, без да насилваме нещата да вървят - чувствам се значима, а с него беше точно обратното – нещастна. Разговорите ни бяха кратки, давайки всичко от себе си исках да бъде добре, а той от време на време пускаше по някоя шега или някакъв комплимент и прекъсваше разговорите с аха, мхм или ок. Колко несъвместим може да бъде най-желаният мъж. И в повечето несподелени любови, този идеален/перфектен човек, винаги се оказва точно такъв. Но пак и пак го обичате някъде там дълбоко. И все още не се е намерило разковничето – за да успеете да се освободите от точно това бреме. Дано дойде денят, в който успея да се освободя или да получа нечия награда – знам ли.