Поредният ТИ

Ти си някъде там... далеко в нощта и едва ли се чувстваш така сам,

 както аз се чувствам сама... и едва ли звънка птича песен би ти заглушила слуха, за да не чуеш изблика на моята душа! Но какво да направя?!?! - като от теб черпех живот... пиех щастието с пълни шепи - до дъно!

Бих искала да ти кажа... исках, но ти си замина, отроняйки сълза -

НЕ ПЛАЧИ!... ти знаеш, че загуби, но уви, не ми прости...

А грешница ли бях да те обичам и да изпълнявам обещания?

Блудница ли бях да не те намразя и обичта си някъде там...

в сърцето си да запазя? Луда ли съм, че се взирам в миналото без тъга,

че от обида и горчивина не мога да заплача... дори с една сълза?

И всичко в мислите ми тъй дълбоко се е скрило... то не иска да си тръгва,

щом веднъж съм го приютила! ТО си ти и всичко наше...

позволи ми да те имам, без да се страхувам... нека не ме боли от спомени!

Потъвах тихо и плахо в очите ти... в онзи поглед нежен и дързък,

каращ ме да заплача винаги, а усмивката ти ме натъжаваше...

тя не беше искрена... фалшивото ти АЗ беше излязло и сега пируваше

над теб, над мен, над всички и всичко, заобикалящо ни...

 но те търся в тъмното и в скритото... в подреденото и разпиляното,

но ми е трудно да открия човека, когото се влюбих с усмивка,

този, който ме направи истински щастлива...

детето - с най-прекрасната топла прегръдка,

момчето - с най-милите думи, пазещо ги за мен!

Къде беше ти?!? Спомни си... не забивай всяка дума като нож по мен... спомените ме раздират и щурмуват в съзнанието ми,

мислейки отново и отново за теб.

Аз не плача, но сърцето ми тъжеше всеки миг...

бавно и плахо то ме приближаваше към края...

Разбито и обляно в парещи сълзи, то си обеща никога повече да не се влюбва, за да не страда отново...

Така бе преди...

и сега...

То отрони поредната горчива сълза и спря...

това беше последният миг - труден и сърцераздирателен...

това беше поредният ТИ, когото заобичах повече от самия живот -

чист и истински, сладко и плахо непринуден, искрен... просто ТИ!

Устните изстинали боляха от забравените ласки...

ръцете трепереха от спомени за отминали прегръдки...

кръвта изстиваше във вените, заради нетлеещия огън в сърцата ни,

 а любовта гаснеше с малка надежда, криеше се зад сянката на страха.

Искрица в съзнанието ми изплуваше...

обичта ни бе чиста и истинска...

нея я има...

нека ù позволим да съществува още дълго...

завинаги...

отново и отново!

И след време ще вървим по пътя си от думи и ласки вече изстинали...

но времето ще остави следите си, за да довършим края на нашата история!