Ема беше един от най-добрите фотографи в града. Това освен, че и беше любимото занимание, беше и начина й на живот, и работата й. Както писателите пишеха и по този начин изразяваха себе си, така и Ема, чрез своите снимки изразяваше възгледите си. Работата й, позволяваше да пътува много и да се запознава с много хора. Всъщност тя винаги е била много комуникативна и самотата й бе чужда, в аспект, че бе заобиколена от много хора, но личността и бе самотна.

Като единствено дете, тя бе израснала между много внимание и къде повече обич, къде по-малко. Беше любимката на татко и той винаги й угаждаше за всеки каприз. Отначало тя смяташе да стана известна художничка. Рисуваше пейзажи. Неща, в които може да вплете нещо и от себе си. Татко и бе донесъл от едно от своите пътувания наистина разкошен комплект листа, четки, бои, статив и папка, в която да съхранява своите неща. Тя бе много запленена от изкуството в почти всичките му форми.

Въпреки, че Ема имаше всичко , което някога е искала, винаги умееше да изразява благодарността си. Обичаше родителите си и никога не създаваше твърде големи проблеми, с които те не можеха да се справят.

На шестнайсет години, тя разви интерес към фотографията. Всичко заради една изложба, на която я бе завела една нейна учителка. Тогава тя за първи път видя отвъд всичко обикновено и познато на човек. Прииска й се да се занимава точно с това. Разглеждаше снимките в галерията с невиждан и непознат за себе си до тогава интерес. Черно-белите фотографии, изобразяващи детайли, в които никога не си се заглеждал преди, тъй като си приемал за даденост. Лица и очи, излъчващи емоции, чужди за света ти преди това. Това й се струваше толкова интересно и предизвикателно. Искаше й се тя да бе направила тези снимки, тази изложба да бе нейната. Тогава, тя сподели с татко за новото си желание и той разбира се откликна с разбиране на молбата й.

Записаха Ема в училище по изкуства. Нейния профил, беше фотография, но се занимаваше с рисуване, дори взимаше уроци по китара и испански, толкова харесваше този език. Ема обичаше екзотичните неща и всичко, което не я заобикаляше бе нов и интригуващ свят. Тя му се отдаваше пълноценно. Не обичаше да си губи времето просто така, а дори когато нямаше какво да прави танцуваше пред огледалото. Бездействието я подлудяваше. Беше заобиколена от много хора, но не считаше никой толкова близък до нейната същност. Искаше й се да си има някого, но тъй като не вярваше в хората бе избрала този начин, с много но сам...

Когато Ема започна да ходи на училище беше много любознателна и в същото време новаторски настроена. Попиваше подадената й информация, но си имаше свои възгледи. С времето ставаше все по-добра. Учителите й бях много доволни и винаги й помагаха, да се развива, насърчаваха я. Скоро сама започна да поема инициативата над работата си. Най-интересно и приятно й беше да снима човешките емоции. Понякога снимаше пейзажни снимки, но го правеше, за да не забравя какво е обичала преди и с какво се е занимавала. Това й даваше възможност да прави и другото, което обича, да пътува. И въпреки всичко, Ема си беше самотна.

В почивката между два часа, тя излезе на двора на училището си и избра някое тихо място. Подпря се на едно дърво и извади пакет цигари от джоба си. Извади една и след като я запали, вдиша дълбоко, после изпусна кълбо от дим и се отпусна в мислите си. Искаше й се да си има поне приятелка, ако не мъж в живота си. Не че й липсваха ухажори, просто не намираше нищо в тях и не считаше за необходимо да си губи времето. Но тъй като нямаше сестра или брат, нямаше с кого да споделя вълненията от вътрешния си свят. А колкото и да обичаше родителите си, не беше възможно да им каже всичко, което иска. За това се научи да се изразява чрез думите и започна да пише. Това, разбира се не я удовлетворяваше напълно, но беше някакво начало. В електронен дневник пишеше изтичащата от мислите и информация.

Ема знаеше, че за да е добра, в това което прави, всъщност трябва да бъде най-добрата. Имаше наистина съвършената техника, която можеше да си представи, имаше собствена лаборатория, в която проявяваше работите си. Имаше цяла стена в стаята си, която се състоеше от колаж, отделни снимки, които тя е направила и после залепила. Нещо като фототапет, но по-добро. 

Заради самотата си, Ема се превърна в малко циничен и недоверчив човек. Дори не толкова малко, колкото си мислеше. В един момент, тя изгради своята стена, в защита от околните. Поведението й се градеше върху защитните й реакции. Разбира се, тя не искаше да бъде така цял живот, но с времето свикваше все повече и повече. Въпреки това, най-после успя да срещне една жена. С нея бяха в един курс по пейзажна фотография. Случайно се забелязаха когато се опитаха да поделят едното място за сядане. Въпреки това, другото момиче отстъпи и това спечели Ема. След като разделиха мястото и часа започна, Ема написа бележка на Алекс, че много би се радвала след училище да идат заедно някъде да се разходят. Алекс се съгласи разбира се, защо не, си мислеше тя. Нещо присвиваше Ема в стомаха и я накара да се развълнува, емоция, която тя не познаваше.

След часовете, двете момичета тръгнаха към любимото кафене на Ема. То беше нещо като арт-кафе. Снимки на известни фотографи висяха от стените му. Музиката беше приятен лек джаз с примеси на chill-out. Имаше свещи на всякъде, не че не беше ден, но прозорците бяха покрити с плътни, много красиви пердета и се нуждаеше от осветление, което не се набива на очи. Когато, Ема беше тъжна и самотна идваше тук сама и се чувстваше доста по-добре, когато си тръгваше, смяташе, че тук се крие някаква магия.

Ема, винаги пиеше много силно кафе с мляко и без захар, с портокалов сок, оказа се, че Алекс, направи същата поръчка, но не за да й се хареса, а защото тя правеше именно това, всеки ден, час след като Ема си тръгваше от това място. Изведнъж се нанизаха няколко съвършено еднакви събития и навици, които имаха в живота си и двете. Имаха напълно сходни характери, въпреки, че Алекс бе по-отстъпчива или поне даваше вид на такава. Толкова добре се разбираха, че сякаш едната е била липсващата частицата от пъзела на живота на другата. Музиката, която обичаха да слушат беше една и съща, стиховете, които четяха, снимките, които обичаха да правят. Дори на външен вид напомняха една на друга. С тази разлика, че косата на Ема беше черна, а тази на Алекс, червена, но светлите, пъстри очи, бялата кожа и широката, усмивка, удивително си приличаха. И двете имаха три еднакви порока, до колкото това бяха пороци, разбира се - пушеха, искаха да се влюбят и не можеха да стоят сами и на едно място. Толкова много неща ги свързваха, че от този миг нататък, станаха неразделни.

Бяха те двете, срещу целия свят и сякаш нищо не можеше да застане между тях, а и те не биха допуснали подобно нещо. Правеха всичко заедно, това радваше техните родители, тъй като сега се чувстваха по-спокойни, за децата си. Най-после и двете си имаха някого и вече не бяха самотни. Единственото, което можеше да ги раздели беше мъж, но вкусовете им по темата бяха толкова различни, че дори това не можеше да се случи. Всички виждаха промяната в тях, вече не бяха толкова тъмни сенките им, сега усмивките им стояха непрестанно на устните им. Вече никой не искаше да се възползва от някоя от двете и искрено им се радваха. Работеха усилено над ученето си и двете искаха да бъдат най-добрата, хубавото беше, че се интересуваха от различни видове фотография, приятелството им дори не беше застрашено от конкуренция. Вярваха си безрезервно и никой не беше в състояние да им попречи да бъдат най-добри приятелки.

Дойде лятото и трябваше да си намерят работа, по специалността, като стаж, за да могат да правят онова, което искат и обичат, разбира се, да снимат в най-добрите списания. Алекс искаше да работи за "Нешънъл Джиографик", но Ема не сигурна, че знае къде би се чувствала най-добре, не обичаше модните списания, твърде много, но пък научните не можеха да й дадат това, което иска, за това се бе примирила, че ще снима ревюта или поне известните лица, чиито интервюта бяха на кориците на списанията. Така поне щеше да може да бъде заобиколена от нови хора и опознавайки ги да разбере коя е и какво е онова, с което ако се занимава, ще бъде най-щастлива. Въпреки, че тя беше само фотограф, в паузите между снимките имаше възможност да разговаря, с когото желае. Имаше такова излъчване, че всеки би искал да отговори на въпросите й, но не и се занимаваше с журналистика. Тя искаше да бъде изкуство, да се занимава с него и то да бъде живота й.

Изпратиха молби до съответните хора, които се занимават с набирането на стажанти за списанията, които искаха и се отдадоха на забавления, до като чакат. Дори решиха да отидат на почивка, на някои плаж, тъй като с родителите им, никога не беше толкова интересно, колкото ако бяха с някой друг. След едноседмичното забавление се завърнаха вкъщи и получили отговор на молбите си, заминаха за столицата, за да започнат работата, която искаха.

Отначало им беше трудно, защото все още никой не искаше да приеме две млади момичета толкова лесно, за талантливи и сериозни, но амбицията им накара, главните редактори и фотографи, да се замислят над първоначалните си оценки и да преразгледат работата им. Започнаха да им възлагат все по-трудни и по-трудни задачи. Разбира се това не изплаши никоя от двете. През деня те работеха на различни места, а нощем се прибираха в своята квартира и изпълнени с ентусиазъм разказваха на другата за преживяното. Никога не бяха изморени достатъчно, за това си позволяваха след вечеря да излязат някъде да потанцуват или да изпият по някое и друго питие, разбира се, не беше позволено, но те знаеха как да получават онова което искат и нищо не можеше да ги спре. Имаха си свое заведение където ходеха, клуб "Face", там вече познаваха персонала и никога, никой не им каза нищо, дори се забавляваха много с момичетата. Там единият барман много харесваше Ема, но тя не искаше да смесва работата си с други занимания, смяташе, че ако се отдаде на изкушението да бъде с него, нямаше да бъде добра в работата си. И тя го харесваше, но не беше сигурна, че иска да си го позволи. Алекс пък хареса един свой колега в списанието, изкушаваше се да му каже какво мисли, но за сега нещо я спираше. И двете копнееха за любовта, но не знаеха как да подходят към нея. И за двете тя беше съвсем непознато чувство и материя от която не разбираха, нямаше кой да им каже какво да правят и вариантите бяха два. Да повярват и да се отдадат или да не мислят вече за това и да си вършат работата, която се иска от тях.

Не ставаше въпрос за девственост или брак, или нещо подобно. Двете отдавна имаха своите първи опити, но искаха следващото, което ще допуснат до себе си сърцата си да бъде любов. Не знаеха какво е това всъщност, защото дефинициите за нея в книгите и филмите, им се струваше напълно абсурдна и невъзможна да бъде истинска и наяве. Без значение кой какъв съвет би им дал, те решиха, че няма да се получи сега и обясниха това на съответните, засегнати. Срещнаха разбиране, но не се чувстваха доволни от това.

Мина време, лятото свърши, работата също. Всички бяха доволни от тях и ги поканиха следващата година, когато завършат да се върнат на работа там. След като вече биват назначение на хонорар и щяха да имат договори и офис места. Те разбира се бяха много щастливи. Това, което искаха най-после се бе сбъднало. С началото на учебната година, вълненията нарастваха, все повече и повече забавления бяха неотменна час от живота им. Те никога не оставяха работата си на заден план, но вече не искаха да оставят и купоните. Сякаш с възрастта и интересите им се променяха по някакъв начин. Сега мислеха много повече за момчетата и за това как да си намерят такъв какъвто искат. Алекс беше малко по-отворена в това отношение. Взе решението да се свърже с момчето от стаж и го направи. Оказа се, че и той имал чувства към нея и решиха да се срещат. Бяха много влюбени и се чувстваха много добре заедно. Не се караха изобщо, имаха напълно сходни възгледи и интереси, това ги свързваше и сближаваше. Но Ема не бе такава. Тя не знаеше какво да прави в това отношение, срещаше се с различни момчета от училище и от купоните, на които ходеха. Никой не я привличаше, тя още не бе влюбена. Сексуалните й отношения обаче не отговаряха на връзките й. Ема си беше такава, правеше каквото сметне за добре и после си отиваше, не отговаряше на въпроси и очаквания. Не се интересуваше толкова от това дали ще нарани някого, тя искаше само да се почувства по-добре. Но празнината в нея растеше все повече и повече. Ема не беше щастлива. Постепенно усмивката й увяхваше и очите й потъмняваха. Започна да чувства онази минала самота все по-осезаемо. Единственото, което й оставаше бе да снима. Сега беше станала още по-цинична от преди и по-невярваща. Сега бе сама наистина, дори най-добрата й приятелка, вее си имаше някого. Ема ревнуваше. Не заради друго, просто почувства, че някой заема нейното място и това изобщо е й харесваше. Но се чувстваше сама и тъжна и всеки разговор с Алекс се превръщаше в скандал.

Един ден, Ема си събра багажа и замина. Качи се на първия самолет за Франция и тръгна. Във Франция нямаше никого и това я стимулираше да започне на ново и да открие себе си. Самата тя не се чувстваше комфортно. Не беше вече в никакъв мир със себе си. Тъкмо беше завършила и сега можеше да си намери работа спокойно и да даде началото на новия си живот. Намери си квартира в един хубав и тих парижки квартал, таванско помещение, добре обзаведено, светло и просторно. Нищо не й липсваше. Първата й нощ беше най-тежка. Непрекъснато сънуваше кошмари и не можеше да се наспи или успокои поне. Сутринта след като вече не издържа да се върти в леглото си, Ема взе сутрешния си душ. Слезе в кафето на ъгъла, взе си чаша кафе и сутрешния вестник. Запали първата си цигара за деня и започна да прелиства вестника. На трета страница имаше статия за известен френски фотограф, които след дълго отсъствие от страната си, се завръща и довечера ще прави изложба в малка галерия, която се оказала близо до квартирата й. Тя се усмихна и реши, че това е нещото, което ще й помогне да започне наново. Допи си кафето и тръгна да се разхожда. Като малка родителите й я водеха два пъти в годината тук и тя познаваше града много добре. Намери една малка книжарница и влезе вътре, искаше да си купи някоя книга, отдавна не го беше правила. После си купи и бои, четки и платна. Взе си пакет цигари, бутилка вино и се прибра в стаята си. Застана на прозореца и вдъхновена започна да рисува пейзажа, който се разкриваше пред очите й. започна да чувства спокойствието с всяко движение на четката си. Усмивката и се връщаше отново и отново, но празнината й все още не си отиваше. Когато завърши картината си, Ема се отдръпна назад, за да я разгледа и беше доволна. Седна на пода, запали цигара и отпи глътка вино. Не си даваше сметка, колко часа бе рисувала, но бе минал половината й ден. Сега и остана само да се изкъпе и преоблече, за изложбата довечера.

Галерията беше малка, събираше не повече от четиридесет души. Но вътре имаше не повече от петнадесет човека. Всички разговаряха оживено и се смееха. Разглеждаха снимките окачени на стените и поздравяваха одобрително фотографа. Ема влезе в помещението и всички погледи бяха отправени към нея. На нея разбира се това не й пречеше по никакъв начин, тя бе свикнала с това. Взе чаша вино от подноса, който и поднесоха и се за разхожда на високите си токове из залата. Застана пред една огромна черно-бяла фотография и застина. Тя изобразяваше едно малко момиченце, прегърнало с двете си ръчички едно мече и се бе загледало някъде отвъд всичко. Така чисто и непокварено изглеждаше то в светлата си рокличка, с русите си плитки и огромни, любопитна, светли очи. Тя се загледа в снимката и се замисли за нещо, кой знае за какво.... Изведнъж дойде фотографа, доста по-млад от колкото тя си бе представяла и сепна нейното блажено мечтание. Заговориха се и той усети нейното притеснение и възхищение. Стана дума за професионалната гледна точка на нещата. Той й предложи среща на другия ден в неговия офис, за да обсъдят това, какво той може да направи за професионалното й израстване. Той й даде визитка и тя се отдръпна от него и довърши обиколката си из галерията. Когато приключи се обърна с лице към хората, усмихна се въпреки, че знаеше че никой няма да забележи това и си тръгна.

На другия ден, тя се поколеба и може би от притеснение или нещо друго, не се отби в офиса, нито се обади по телефона. Сякаш вчерашния ден го нямаше. Но в стомаха й имаше някакво вълнение. Тя не можеше да си го обясни. Но все пак се отдаде на чувството и го запази за себе си. Отби се офиса на едно модно списание, за да поговори с модния редактор и уреди да започне в  пробен период там. Ако са доволни от нея я наемат и започва да работи там. Ема беше много добра вече и за това не беше никакъв проблем за нея да успее да убеди хората в списанието в своите качества. Те я наеха и живота и тръгна точно както го бе планирала. Всеки ден се срещаше с различни хора. Снимаше, ходеше по коктейли, търсеха я и от други места, което също и допадаше. Работата се превърна във всичко за нея. Но онази празнина, която така и не можа да запълни, заради която замина, започваше да расте и да я задушава и не знаеше какво да прави. Мина много време от както тя замина за Франция. Много време от както стана утвърдено име във фотографията. Но не беше напълно удовлетворена.

Един ден докато пиеше кафето си на прозореца в квартирата си, тя се обади на Алекс. Е се бяха чували няколко години и това я измъчваше. Алекс й се зарадва ужасно много. Тя разбираше заминаването на Ема и така й не се опита да я упрекне или да  я задържи. Знаеше, че е напълно безсмислено. Когато разбра, къде е приятелката й, Алекс хвана първия самолет за Париж и отиде при Ема. Остана известно време при нея и те дълго си разказваха. Алекс вече бе омъжена за онова момче и беше все така щастлива. Разбира се, знаеше какво е решението за приятелката си и й го каза. Тя я упрекна само за фотографа и несериозното й отношение и нищо повече. Но знаеше, че ако й е писано да бъде щастлива с мъж, то това непременно ще се случи. След няколко дни си замина, но обеща че ще се опита да се премести при нея, за да бъдат заедно след всичките тези години. Поне да бъдат в един град. Знаеше, че мъжът й няма да откажа, затова скоро след срещата на двете, Алекс се върна завинаги, за да я пази и да помага.

Една нощ Ема, случайно се натъкна на фотографа, този път на една нейна изложба. Той бе видял статията във вестника, всъщност той бе следил цялата й кариера, защото знаеше, че тя ще бъде много добра, когато успее да намери себе си и да се почувства спокойна. Когато видя, че тя е сбъднала мечтата си и е направила изложба, той не устоя на изкушението и отиде. Снимките които бе събирала цял живот за себе си, бяха в рамки на стените. Тя беше горда, най-после бе станала най-добрата. Така пишеше в критиката по вестниците. И когато той влезе в залата, нещо я накара да се обърне. Знаеше, че най-хубавото ще се случи сега. Срещнаха се по средата на галерията. Тя бе израснала, като човек, като творец, като жена. Това вече личеше в очите й. Те не бяха тъмни и празни, а блестяха. Погледите им се пресякоха и озариха цялото помещение със светлината си. С усмивките си накараха всичко да заблести. Докосвайки върховете на пръстите на ръцете на другия, те сливаха душите си завинаги. Самотата й бе възнаградена, след дългото чакане и тъга, тя най-после бе влюбена. Най-после някой бе влюбен в нея.