Никога не ми е било толкова трудно да затворя очи.

А така ми се иска!

Поне да не срещах режещите погледи на моряците, да не виждах суровите им, каменни лица, почернелите им напукани пръсти и тоя тънък, синьосив цигарен пушек, който се процежда изпод стиснатите им зъби...

 Но и да можех да затворя очи, нима щях да престана да виждам мъглата, разстлала пелени над спящото, смълчано море? И този огромен влекач, който ни отнася все по-навътре и по-надълбоко в укротените вълни на скръбта и болката?

Не помня друг път да съм влизал в това същото море с мисълта, че то може да бъде и гроб. Напротив – от гроба съм се измъквал, за да се хвърля в обятията му, защото винаги съм му вярвал като на единствен и най-верен приятел! В какви ли капани не ме е поваляла жестока орис, един ли път само заставах на ръба на пропастта, малко ли заклети приятели ми изневериха – винаги ме е спасявало морето, моето безсмъртно и велико море, моят бог!

Ала ето че сега, в този страшен час, морето ме посреща с непрогледния, сребристоледен креп на своето мълчание, сякаш съм съвършено чужд човек. Риданието на корабната сирена се врязва в гъстата мъгла, слиза ниско над вълните и търси обратен път към брега, но няма вече към брега никакъв път и зная, че то напразно се лута насам-натам, докато заглъхне постепенно в тихия шепот на соления вятър.

Никога не ми е било толкова трудно да затворя очи.

Ако можех да го направя, щях да си мисля, че сънувам.

Внезапно чувам някой да пита:

- Къде ще го разпръснем? Морето си е море навсякъде, дали тук в плиткото или навътре, не е ли все едно?

- Не е все едно – пресича го друг – не си прав! Аз мисля, че трябва да го направим в открито море. Дълбоката човешка душа е и дълбока вода. Там му е мястото на него – в дълбокото...

Намесва се трети:

-Абе, така е, но защо не го направим ей тука, в залива? Нека си легне все пак на дъното. Морето си е море, ала човек на земя се ражда и в земята слиза накрая. Защо да влизаме толкова навътре?

Започва спор – къде да се хвърли котва, къде да бъде мястото?

Едни изтъкват свои доводи, другите ги оспорват с контрадоводи...

 Все пак един от гласовете надделява:

- Като подминем острова, на половин час оттук, стърчи носа на потъналия гръцки кораб, знаете го всички. Аз предлагам там да го направим. Върху кораба. Хем земя, хем море, хем твърдина. Сигурно място. Няма по-добро място за човек, който е дошъл от земята и завинаги остава в морето – и в същото време продължава пътешествието си на кораба, все едно пътува към собственото си безсмъртие. Какво ще кажете?

 Няколко секунди мълчание означават знак на съгласие.

В следващия миг всички устремяват погледи към мен.

Какво ще кажа аз? Те чувстват, че каквото кажа аз, това ще стане. Кимвам с глава. Нима мога да се възпротивя? Моряшката дума е  твърда и силна дума, дори и да не я приемам в себе си, не мога да я прекърша.

 Един от моряците тръгва да уведоми капитана за взетото решение и в същото време, сякаш за да потвърди избора на мястото, корабната сирена отново надава вой...

 И в същия миг усещам, че най-после затварям очи. Всичко около мен потъва някъде далече и аз отново се виждам заобиколен от моите хора в киноцентъра, обхванат от приятната възбуда, че тръгваме след броени минути за китното родопско селце Осиково.

 Цели две години бях водил неравна борба за своето „аз” – да ми разрешат най-после да снимам този филм. Успях, но само аз си знаех какво ми струваше това.

Всичко беше готово. Оставаше само да се качим на колите и да потеглим.

 Но не стана така.

 Не било съдено.

 Повикаха ме по телефона.

 Грабнах гневно слушалката и...

- Здрасти! Вече съм тук. Върнах се...

До болка познат глас, но не се решавах да попитам. И все пак:

- Богдане, ти ли си...?

- Да.

- Но, защо ти е такъв...?

- Трябва веднага да те видя! Не-за-бав-но! Чуваш ли ме?

- Но аз тръгвам в момента за Ос...

- Отложи! Няма начин... Отложи, моля ти се!

- Какво се е случило, по дяволите, няма ли да ми кажеш?

- Като се видим, ще разбереш всичко.

По-късно, когато го видях да слиза от таксито, разбрах, че с Осиково е свършено. Богдан вървеше бавно към мен, без да се усмихва, с неузнаваемо хлътнали очи под стрехите на посивели, настръхнали вежди и восъчно жълто лице. Не, това не беше Богдан и сигурно съм изглеждал глупаво, така втренчен в него, защото той дойде близо до мен, дръпна ме рязко за ръката и чак тогава усетих, че трябва да си затворя устата – така бях зяпнал в приближаващия се към мен призрак.

Едва ли имаше нещо на този свят, което в момента можеше така да ме извади от равновесие.

Преплетохме здраво погледи и той каза:

- Рак в черния дроб. Присъдата не подлежи на обжалване.

Пипнал съм го още преди да се кача на кораба. Знаеш, че имам ученик – онколог, а не обичам да се лигавя с докторите. Изнасилих го и той ми каза истината. Това е. И престани да ме гледаш така глупаво, защото ще те фрасна. Все още мога да го направя. Хайде, стегни се! Чуваш ли какво ти казвам! Знаеш много добре, че само ти можеш да ми помогнеш.

Тъкмо се чудех с какво ли вече мога да му помогна, когато той продължи:

- Става дума за книгата, която пиша... Или по-точно, която съм написал – нали затова тръгнах с кораба. Всичко е объркано, разхвърляно, трябва да седнем с теб и да го подредим. Сам няма да мога. Реших – в болница няма да влизам, поне докато мога да се оправя някак... Трябва да спасим нещата. Ако не за друго, поне заради момчетата от кораба. Сам разбираш какво означава това за мен. Ако не възразяваш, ще се преселя временно при теб. Така ще е най-добре. На Любка и Албена няма да казваш нищо, ако случайно се обадят. Още не съм се върнал – толкова! Съгласен ли си?

Нима можех да му откажа!

 Мансардата, в която живеех, се превърна в нещо като спасителен

остров и за двамата. На ръба между деня и нощта, на ръба между живота и смъртта. Сърцата ни се удряха едно в друго и камбаната на надеждата прозвънваше в монотонното тракане на пишещата машина. Шест месеца мъжки живот на палубата на един траулер полека-лека започваше да изплува из мъглата на отшумялото време, за да ни успокои с мъдростта, че жаждата да останеш жив е по-силна от страха, че сме безсилни пред вероломството на смъртта.

Това, което Богдан беше сътворил, се оказа толкова голямо, толкова истинско, че съвсем забравих за личните си планове. Всички морски неща, написани от него досега, бледнееха и някак си се губеха в силата и дълбочината на това – последното. Въпреки наградите, които беше получавал преди това.

През цялото време, докато се ровехме в пътните му бележки и изписаните с дребни букви джобни тефтерчета, се питах какво ще излезне накрая от този труд – роман ли, пътепис ли, или просто изповед – пред олтара на живота, пред морето, пред хората? Питах се, а не можех да си отговоря, единственото нещо, което чувствах в себе си, беше преклонението пред една лебедова песен на един невероятен талант.

 Чувал бях, че моряците страшно го обичат и то не само заради книгите, които им посвещава, а затова че и самият той е като тях – необикновен и в същото време така обикновен...

Почти бяхме стигнали до дъното на нещата, когато една сутрин... Заварих го проснат до вратата на балкона, безмълвен, застинал напълно безпомощен.

Започваше началото на края.

Оттук нататък думата имаха ония с белите престилки – неговият кошмар в живота. Винаги се е стараел да бъде колкото е възможно по-далече от тях, но съдбата му изигра мръсен номер.

 Налагаше се да позвъня на жена му.

От години Богдан не живееше с нея, въпреки че не бяха разведени. Отношенията им се изчерпваха главно с уреждането на финансови въпроси или с други думи казано – проблемът беше как хонорарите му да се озоват по най-кратък и безболезнен път от касите на издателствата в нейния вечно празен портфейл. Обикновено това ставаше без особени затруднения, тъй като всичко се правеше в името на Албена и нейното бъдеще, а Богдан държеше на всичко друго в тоя свят, но не и на парите.

Набрах телефонния номер и съобщих за случилото се. Не ме попита за болницата, затова сам казах къде може да го намери. Поблагодариха ми и аз оставих слушалката на мястото ù.

Започна да вали непоносима тишина. Чувствах се абсолютно сам, увиснал някъде между небето и земята, с една топка, заседнала в гърлото ми и с едно дяволски неудържимо желание да се напия до смърт...

В продължение на две седмици ходех в болницата всеки ден.

Състоянието му видимо се подобряваше, но и двамата знаехме, че това е само отсрочка, или както казват докторите – ремисия. И все пак, понякога в ъгълчетата на очите му зървах, макар и за малко, плахото трептене на един лъч надежда.

Попитах го идвали ли са Любка и Албена, но той се направи, че не ме чува...

Не след дълго се озовахме отново в мансардата и отново поведохме неравна борба с нощите и дните.

Сутрин Богдан беше безпомощен, силите му стигаха колкото да седне в леглото. Като малко дете го пренасях в банята, миех го, бръснех го, а той ме гледаше с големите си тъжни очи и се мъчеше горкият да се усмихне. Не се получаваше от това усмивка. Лицето му се изкривяваше в някаква страшна гримаса и аз се обръщах машинално встрани, за да не види плувналите ми в сълзи очи...

Когато приключихме окончателно с ръкописа и можехме вече да си отдъхнем и двамата, Богдан изведнъж рухна съвсем. Отказваше всякаква храна, а все по-трудно изговаряше и думите си. Реших, че е време да звънна пак на жена му. Всичко можеше да се случи.

Любка дойде още на другия ден. Поканих я да влезе, но тя остана на входната врата. Още чувам думите ù.

- Не ме кори за нищо! Вината не е моя. Ти знаеш какво нещо беше Богдан за мен. Аз съм свикнала да го виждам винаги в движение, винаги прав, силен, непобедим, неповален никога от никого. Прости ми, не мога да вляза сега. Искам да си остана с този спомен за него. Сигурно е страшно да го видя такъв жалък, безпомощен... Няма да мога да понеса такава гледка. Моля те, не ме кори! Не му казвай, че съм идвала, няма смисъл! Много ми е мъчно, но нищо не мога да направя  за него, нищо!

Обърна се, изхлипа и потъна. В небитието. Да, тя искаше да го запомни такъв, какъвто го е обикнала някога, може би... Сигурно имаше някакво право. А аз и сега не мога да си отговоря защо двама души живеят толкова дълго заедно, щом в такъв момент като този нещата се разпадат от само себе си. Да, тя щеше да го запомни такъв, какъвто иска, но Богдан като каква ще я отнесе в спомените си?

Няколко дни след това се получи картичка от Албена:

„Мило татенце, прости ми, че не мога да дойда при теб! Скоропостижно ме изстреляха на бригада. Намирам се в едно затънтено селце на края на света. Берем грозде и се пържим по цял ден на слънце. Ужасно е трудно, но няма как... Мисля за теб непрекъснато и се надявам, че скоро ще се видим. Целувам те... Бени...”

Нататък съвсем загубих нишката на времето. Не знаех вече нощ ли е, ден ли е. Открадвах по няколко минути за сън, но сън ли беше това? Богдан се топеше пред очите ми и нищо вече не можеше да върне нещата назад. На всеки шест часа идваше сестрата от поликлиниката и му биеше морфин. При всяко иззвъняване той като че ли се оживяваше и с последни сили се опитваше да се повдигне от възглавницата.

И така – до ранното утро на един невероятен ден.

Чу се дълъг, настойчив звън. За сестрата беше още много рано. Погледнах часовника – нямаше и пет. Кой ли звънеше по това никое време?

Наметнах халата и тръгнах към вратата. Отворих и... какво да видя? Просто не беше за вярване. С пребледняло лице, с разпилени по раменете руси коси, трепереща цялата от студ и от страх може би, пред мен стоеше най-красивата жена на този свят. Не, нея не можех да сбъркам с друга, макар че никога не бях я виждал. За нея бях слушал само от Богдан – жената, която... Бранимира, или Мира – както я наричаше той в ония редки мигове, когато гласът му излъчваше особена нежност, примесена с болка и тъга.

Погледът и минаваше през самия мен и търсеше настойчиво някаква точка там, в дъното на коридора.

Имах усещането, че ме отместваше с очи някъде встрани и че ето сега, в този миг ще стане чудо невиждано...

Чу се някакъв шум, зад гърба ми изскърца врата и аз се обърнах...

 Богдан пристъпваше стъпка по стъпка, а лицето му, боже мой, лицето му беше озарено от неговата си , неподражаема богдановска усмивка, такава каквато някога...

Едва успях да се дръпна и тя връхлетя върху него.

Затворих очи, за да не видя какво ще се случи, но веднага ги отворих пак и се вцепених целият. Обвила с ръце шията му, тя висеше в прегръдките му и се разтърсваше от дълбоки, неистови ридания... Дълга, страстна целувка подпали въздуха наоколо и той затрептя, затрептя, сякаш пламъци литнаха нагоре към тавана...

Почувствах се напълно безтегловен и безпомощен. Подпрях се на стената, за да не падна, но не можах да се задържа прав и тихомълком се свлякох на пода...

Опомних се по-късно, на дивана. Надвесени над мен очите на Богдан проникнаха в съзнанието ми с разтърсваща сила и ако не беше мократа кърпа, която Мира полагаше на челото ми, щях да мисля, че всичко това е един нелеп сън...

На другия ден ги закарах далече от всички и от всичко.

Съвсем сами – чисти и велики като ангели.

Така пожела тя.

Богдан не се възпротиви.

В колата той ми поиска цигара и аз му дадох.

Не смеех да срещна очите му в огледалото, докато шофирах, но бях сигурен, че в тях вече трепка пламъка на живота.

Не се опитвах да чуя какво си шепнеха на задната седалка и какво

толкова ги караше непрекъснато да се смеят, а просто потъвах дълбоко в самия себе си и през цялото време си повтарях: „Само да ги закарам читави до там, само да не се случи нещо по пътя...”

Десетина дни след това получих телеграма:

„Стискай палци, брато! Ще се живее! Тази нощ любих така, както не помня да съм го правил някога!”      

А след още два дни – друга:

„Богдан почина. Чакам те. Мира...”

Последната му воля била да разпръснем праха му над морето.

Това е.

 Когато всичко беше готово, звъннах на един от морските му побратими и му съобщих, че идвам на другия ден с Богдан. С това, което е останало от него. Помолих да приготвят една лодка.

На пристанището ме чакаха ей тия всичките – петнадесетина морски вълци – как да ги побере една нищо и никаква лодка...?!

Учуди ме лекотата, с която директорът на пристанището се разпореди в морето да влезе влекач и още повече думите, с които ни изпрати от брега:

 - И всеки да носи повече от това, което може да изпие, за да остане и за него! Такива като Богдан не се срещат под път и над път!

Някой ме дърпа за ръката и нещо ми говори, но нищо ни разбирам. Какво става? Къде съм?

Взирам се нататък и виждам силуета на потънал кораб... Стигнали сме значи.

Оглеждам се и търся опора в мъжките, режещи погледи, ала тях ги няма. Всички са свели очи и гледат в палубата, или по-точно – в отвъдния свят.

Взирам се в морето и търся в него опора, ала морето е студено, чуждо и непознато. Никога не съм го виждал толкова далечно и страшно. Някакъв гларус прелита над влекача и разцепва въздуха с крясъка си, но от това става още по-страшно.

В този миг проехтява отново, за кой ли път, риданието на сирената. Решавам се най-после и посягам към урната.

... Миг след това дланта ми е пълна с пепел...

Зная, че след мен всеки ще бръкне в тази урна и всеки ще почувства малко или повече тежестта на пепелта, но само аз мога да усетя, че това не е пепел, а жива жарава от плът и кръв.

А и тия мъжища – със свирепите, изсечени сякаш от камък лица, сигурно не са виждали друг път брат брата си да погребва, иначе защо ще отвръщат поглед встрани?

Не вярвам да го правят само защото се срамуват от сълзите си.