Последните думи на един свещеник
"Здравей, Любов,
мастилото почти свърши, докато ти писах. Не вярвам, че някога ще го погледнеш. Скъсай го, изгори го след това, но го прочети, Любов.
От толкова време не сме се чували. Съвсем ме забрави. Какво ново при мен ли? Стаите са глухи, пусти. Стените, които допреди време бяха нашарени с бои, вече избеляваха, обелваха се. Помниш ли онази червена риза на карета, която обичаше да носиш? Където спеше с нея? Нося я, още се усеща аромата ти.
Светлинките на нощните лампи вече не светят толкова силно както преди, когато минаваше под тях, Любов.
Помня всяка една твоя бръчица, трапчинка. Ех, тези трапчинки! Като се усмихнеш и Слънцето завижда!
А това тяло! Изваяно, от ръцете на някой Бог, Любов! Какво щастие предизвикваш у хората, дори само да те гледат!
Ти си истинско чудо. Пазя купчината ти с поеми, които си писала. Още си пред мен, когато ми ги четеше, с гласът ти като на някоя магьосница. И с очите ти, ех, тези очи! С цвят на разтопено злато.
С треперещи ръце ти пиша всичко това. Една сълза лекичко попи в хартията, но да не те притеснява. Почеркът ми е ужасен, знам. Никога не си го харесвала. Винаги ми се караше за него, а аз нарочно писах така, за да те дразня. Целувките с теб бяха най-хубави, когато ми беше ядосана, защото знам, че това ще те размекне.
Всичко изгуби смисъл, когато си тръгна. Тялото отслабна, погледът се замъгли, сърцето стене, проклетникът!
Спомените ли, Любов? Като напечатан филм са. Онези спокойни, хладни сутрини на морето, когато ме целеше с камъчета, мидички, каквото намериш. Но аз не те целех. Виждах колко щастлива беше тогава. Как плуваше във водата, с изящество.
Обичаше да носиш рокли, нали? Дълги, ефирни, очертаващи извивките, обгърнати с воал! Не си падаше по контенето. За теб бе важно да си щастлива, дори рошава, не изпила още първото си кафе. Да гледам как отваряш очи, сънено-сънено.
Ще ми се да духна и последните пламъчета на свещите. Днес бях на църква. Да видиш само хората там! Мъченици. Грешници. Целуват икони, кръстят се, прекланят се. Но пред кого? Пред кого свеждат глави печално, пред кого изричат молитвите си като за последно?
Позвъни, Любов. Нека те чуя, дори за кратко. Нека отново всичко ми се свие, даже и за миг!
Със самотата не сме особено добра компания. И тя е една, пфу! Все нещо да събори, да припомни, да пипне, разчовърка! Истинска нахалница, няма що!
Ще ти пратя писмото в бутилка. Така може и да не го намериш. Но аз ще знам, че съм ти казал всичко. Мълчанието ме изтезава, а отсъствието ти е неописуемо...
Измамна беше ти. Но най-чистата, искрена, недокосната.
Искрено твой,
завинаги".
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любослава Пиринкова Всички права запазени
