30.09.2022 г., 16:39 ч.  

Пречи ли ни страхът да не изглеждаме смешни? 

  Проза » Други
1199 2 0
4 мин за четене

Преди всичко, може би трябва да помислим над това какво разбираме под страх?  Хмм… Какво всъщност е страхът? Дали страхът ни погубва или  помага да оцелеем? Има ли такова същество на земята,  за което да не е присъщо това чувство? То е заложено в инстинкта ни за оцеляване и не е срамно да си признаем, че се страхуваме понякога  дори често, когато се стремим да оцелеем, загрижени за сигурността си и за тази на нашите близки. Страхът, като чувство, ни предпазва и предава. Потърсих в тълковния речник значението на думата "страх", не защото не го знам,  а за да разбера как може да се обясни нещо толкова необяснимо и в същото време толкова познато на всички и всичко, но изненадващо уви, не намерих нищо. Сякаш автора на това издание нарочно е прескочил думата.  Сякаш го е било страх от нещо!  Е, след като не намерих обяснение ще се наложи да се опитам да дам аз...

 

На  всеки един  от нас понякога  се е случвало да претърпи загуба, душевно или емоционално корабокрушение или нещо, което е оказало неблагоприятно влияние върху емоционалното му равновесие. Тогава сякаш изгубили почва под краката си, се страхуваме да предприемем каквото и да било, от страх  да не сбъркаме отново. Страх от  разочарование,  от неизвестността, от бъдещето, от това какво ще си помислят другите за нас и т.н.  ни пречи да се справим. Едно от действията на страха е да смущава чувствата и не позволява на човека да вижда нещата такива каквито са. Страхът да излезем от зоната си на комфорт и да рискуваме да потърсим това, което желаем и което заслужаваме. През целия си живот всеки един от нас се бои от нещо. Било за живота си, за близките си или за парите си. Цялото ни съзнателно съществуване е едно непрестанно бягство от страха, но като че ли той винаги е пред нас! Но дали в това има и нещо положително?  Може би ако изберем това  да приемем  страхът за предизвикателство, което да се превърне в   смисълът на живота ни, което да  ни дава единствено  стимула да се развиваме и да продължаваме напред? Да се опитваме да го надвием и надбягаме? Да се изправим очи в очи срещу него и да го преборим?

 

Моето лично мнение е, че това плашещо ни чувство, защото то не е нищо повече от просто едно чувство натрапено в  съзнанието и ума ни, стои  в основата на самосъхранението ни като вид и индивиди. Когато взимаме решения за настоящето и  бъдещето си, се уповаваме на сигурността. Не искаме и не смеем  да рискуваме. Повтаряме си, че има голяма вероятност да се провалим. И ето от тук идва всичко и се обричаме сами на предварителен провал, само защото дори не сме опитали. Но какво всъщност стои зад  всичко това? Една дълбока неувереност, че имаме право да опитваме и да не успеем. Един приклещваш всеки порив страх, че няма да сме успешни в очите на другите и твърде много се ръководим от тяхното мнение. Една постоянна нужда да получаваме непрекъснато добра оценка от другите.  Това може би  ни е насадено и още от детството. Защото някой някога тогава в желанието си да не се разочароваме се е опитал да ни предпази, като ни предупреди, че другите може и да не харесат това, което правим. Че може и да не успеем да отговорим  на очакванията им. И в ума ни се е втълпила мисълта, че най-важно е да не бъдем под очакваното от другите ниво. Че е по-добре да не опитваме, отколкото да не се представим на това ниво. Че е по-добре да спрем да следвам мечтите си, отколкото да се изложим в очите на другите и те да ни се присмеят... И живеейки с този ни наложен страх сами не си позволяваме да разберем, че най-важното е да опитваме и  да преследваме мечтите си независимо от крайният резултат, защото все пак ще сме опитали. И че ако се изложим в очите на другите, то това ще бъде само тяхната гледна точка. А за нас остава споменът и опитът от полета на крилете на мечтите ни. И няма значение къде ще ни отведат те – важното е, че ще сме полетели с тях.

 

Нашият избор е какво ще правим с това си осъзнаване? Ами нека вземем да се изложим някъде и да вземат да ни се присмеят, за да се убедим, че  какво пък толкова - не е толкова страшно! Нека веднъж да изберем да не ни е страх, защото страхливият умира хиляди пъти, а смелият – само веднъж. Да вземем просто да се срещнем с тези наши  страхове  и напук на тях да опитаме най-лудите си мечти! Не бива да се примиряваме да прекараме остатъка от живота си страхувайки се от нещо различно всеки ден, от измислени или далечни от нас заплахи, които едва ли ще ни споходят или ако стане, едва ли ще е точно така както нашият страх казва, защото никой, не знае какво ще се случи в следващия миг с него, с нас, с всички. Ако не погледнем към небето, само защото е черно и тъмно, как ще видим, че съществуват звездите? Няма как да разберем, ако просто не опитаме… да полетим!

© Вероника Павлова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

СТРАХ и СМЕЛОСТ! »

8 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??