По пътя към крайната спирка на града, от където трябваше да хване последния за деня автобус, оставаха 10, 15 минути път. Бяха напълно достатъчни, за да се вкоченят тънките му, пожълтели ръце.
Снегът се стелеше на парцали и бавно, като бяло одеяло, покриваше всичко живо. Сипеше се по светещите рекламни табели, по заспалите до тротоара таксита, по голите клони, сипеше се и върху старческата глава на Ангел.
Цял живот водеше страшно самотен живот. И не, не защото обичаше самотата или по причини някаква студеност и гнилост у характера му, а сякаш едно невидимо и зло същество, като огромна безкрайна стена го изолираше от всички. Опитваше ли се да я премине, да я събори, тя заставаше над него непостижима като неумолим бяс, който го задушаваше до конвулсии. Опитваше се да завърже приятелство, но сякаш желязо срещаше желязо, а след тяхното стъргне святкаха тънки искри, които в крайна сметка угасваха.
В някои моменти у него се надигаше ненавист към другите и зад едва мъничката му човешка гордост се долавяше тихичко, мънкащо под носа си обвинение- сякаш колкото да чуе в себе си тази мисъл, но никой друг да не разбере за нея. Това бяха наистина само моменти. В същите тези мигове на нечут протест, противоположни на това обвинение, се появаваха други мисли. Мислеше си, че той великодушно им прощава, за дето немогат да чуят този малък протест и в същото време знаеше, че сам се самозалъгва, че всичко това е фантазия, че и даже излиза смешно. Може би именно това чувство на смешност бе неговия неумолим кискащ се бяс.
Нима не може да бъде малко горд, нима другите не са горди. Не, той много добре знаеше, че тази негова гордост е хилав войн и ако го викнеше някой само от жалост, той мигновенно би потътрил крака до тях смирено. Искаше му се да го викат като равен, като нуждаещи се. Мислеше си, че човек може да не се нуждае от никого, но все някой трябваше да се нуждае от него. А може би човешката му нужда бе някой да се нуждае от него. Не, не, не- решено е- дори да го викат, той няма да потътри. Ще дойде единствено тогава, когато някой наистина се нуждаеше от него.
-Ангел!- прекъсна мислите му детски глас.
Обърна се веднага. Едно дете посочваше една ярка звезда и викаше "ангел".
Продължи по пътя си. Сигурно цяла вечер би плакал, че се е обърнал така лековерно. След 5 минути път, пак нещо прекъсна мислите му.
-Ангеле! Ангеле ти ли си?! Ех, Ангелеее!
Първия път не се обърна, втория също, но на третия не издържа. Сърцето му се обърна заедно с него.
Видя двама приятели да се прегръщат. Явно единият от тях бе Ангел...
Почувства се изигран от собствената си човешка природа. Почувства се така сякаш се е натрапил на света.
Стигна последната спирка и чакаше своя автобус. Погледна нагоре. Над него стоеше премигващата улична лампа, под която се виждаха падащите снежинки. Сякаш онзи бяс му намигваше ухилено. Автобусът дойде. Ангел затаи дъх, за да чуе за последно. Наоколо беше толкова тихо! Нищичко, никой не го викаше...
© Стоян Иванов Всички права запазени