Предците ми говорят 9 (край)

ВЪЗЛОВА ТОЧКА 

Откъс от книгата "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

     Девета част, последна 

Петко и Мария се прибраха в Правец малко след пладне. Иванка ги очакваше с нетърпение. Но и се беше постарала и приготвила вкусен обяд за двете ѝ обични души, дъщеря ѝ и стопанина ѝ. Тя се втурна нетърпелива и запрегръща и зацелува Мария. Мария също се беше затъжила за майка си, затова ѝ отговори със същият ентусиазъм. Петко наблюдаваше милата картинка и той също се разчувства. Ееей, добре си е дошла Мара вкъщи. Тук ще си остане. Наблизо и около тях. Далече от хорски неприятели и непредвидени нещастия. Влязоха вътре и Иванка ги прикани на масата за обяд. И двамата бяха гладни затова си измиха ръцете и седнаха на подредената трапеза. Иванка каза благодарствена молитва и всички започнаха да се хранят.
– Мммм, вкусно! – похвали Петко жена си, поглеждайки я с блестящи от щастие очи. – И царят не е ял такива вкусотии. Благодарим, невесто!
– Много е благо, мамо! Кака не може като теб! – похвали я и Мария.
– За вас съм готвила. Вие бяхте в главата ми, докато се занимавах с обяда. Исках да ви е сладко. 
След обяда Иванка накара Мария да ѝ помогне с миенето на съдовете и реши да я разпита за това, което ѝ се беше случило. После щеше да поговори и с Петко, за да разбере как е минала срещата.
– Кажи, мама – започна тя, – ти не си била при кака си тия дни. Едно птиченце ми каза. Мария я погледна срамежливо и се усмихна под мустак.
– Ми ожених се, мамо. За Мацоран Бей. Той е много добър. Не е като Наум Иванов . И той идва с кака да си ме земат, ама аз не исках, а Наум Иванов  искаше да се бие с Мацоран Бей, ама той му каза едни приказки и Наум Иванов  се уплаши и си отидоха с кака без мен.
Иванка остави дъщеря си да говори и от този разказ си създаде мнение за истинското развитие на нещата.
– А ти къде го срещна този човек, мама?
– На движението. С моята приятелка се разхождахме и той ме пренесе през гьола. Намокри си краката и обущата му жвакаха пълни с вода. Ама аз си останах суха. После пак ме пренесе и се оженихме.
– А той с вас ли беше на движението, мама?
– Ми не. Ма изведнъж некой ме жабна и ме пренесе. И аз го видех, че е добър. И той като рече да се оженим и аз много се зарадвах. И рекох: ми добре. И ме заведе у неговата къща.
– А там майка му и татко му как те приеха?
– Ми не знам. Май че добре. Защото ми дадоха чехли и нощница. И ядох каквото и те ядоха. А Наум Иванов  не ми дава кебапчета. Само той си ги яде. Кака каза, че забравил, ама ме излъга.
– Милото ми дете! – просълзи се Иванка трогната. – Умницата на мама. Ела тука мама да те гушна.
– И Мацоран ме гушка като тебе. И каза, че ще ме гледа. И никой нема да ми направи лошо. И си знам, че е така.
На Иванка повече не ѝ беше нужно за да разбере, че дъщеря ѝ е влюбена в този човек и сега се чудеше докога ще го помни и дали няма да ѝ нанесат някоя емоционална травма, като я отделят от него. Тя не беше в състояние да разбере, че го правят за нейно добро.
– Мамо!
– Кажи, мама!
– Тате каза, че требва да си дойда тука, че на теб ти е мъчно за мен.
– Така е, мама.
– Ама аз му казах, че ще си дойда, ако и Мацоран дойде. И тате каза добре.
– А къде е сега той?
– На работа. Ма като се прибере, ще дойде. Нали може? Да живее тука?
Иванка се стъписа. Дали пък наистина не са се разбрали така? Щеше скоро да разбере. Сега успокои дъщеря си.
– Разбира се, че може. Как не! Но може да не дойде веднага. Може да е изморен от работата и да дойде друг път. Ти няма да се тревожиш. Когато дойде, дойде.
– Веднага, веднага ще дойде. Ще видиш мамо. Знам си го.
– Добре, добре! Не си тревожи. Иди в долната стая сега да си починеш и да поспиш.
– Добре.
И Мария излезе. Иванка излезе от кухнята и отиде във всекидневната. Петко се беше изпънал на леглото и с ръце скръстени под главата гледаше тавана. Тя придърпа един стол и се настани до него.
– Хайде, разказвай! Какво стана? Зле или добре се подредиха нещата? Аз подпитах Мара. Детето се е привързало към този човек. Ти успя ли да го видиш?
– Не. На работа беше. Говорих с майка му. Стори ми се разбрана жена. Бедни хора, но много чисти и ми се стори, че не са мошеници, както си мислехме. Знаеш, че зет ни е черноглед и надменен. Не може да му се търси обективно мнение. Затова съм спокоен, че няма да се случи нищо лошо на Мара, даже и да я дадем на тоя човек. Не знам. Дай да видим какво ще ни донесе утрешния ден.
– Мара каза, че си ѝ обещал да дойде да живее с нас? Мислиш ли, че ще е възможно? Може пък и за добре да е!
– Не съм мислил за такъв развой. Казах го просто, за да я накарам да си тръгне с мен доброволно, защото тя ми отказа. Без него не тръгвала наникъде. А пък и той е строител. Майстор даже. Освен това и самодеец в читалището. Едва ли да се съгласи със селско стопанство да се занимава. А представи си Наум как ще реагира?! Ще почерни живота на Велка.
– Прав си. Но да не слагаме тигана на огъня, преди да сме хванали рибата. Ти си почини. Аз ще попреда малко с хурката, че много вълна още имам за предене. Няма да ти вдигам шум.
Така мина следобеда мирно и тихо. Никой не дойде до вечерта и след вечерята вече нито Петко, нито Иванка очакваха някой да ги навести. Явно нещата вървяха към забрава и ако и утре не ги навести този така завладяващ мъж, явно майка му му е вляла здрав разум и нещата както почнали, така и свършили. Към девет часа мислеха вече да си лягат, когато на външната врата някой силно започна да чука. И тримата се спогледаха с различни чувства. Петко стана и тръгна да отвори. Излезе в коридора и се запъти към вратата. В ъгъла зад нея държеше ловната си пушка. Не беше заредена, но винаги всяваше респект. Взе я и попита:
– Кой е?
– Отваряй! Немците идат! – ревна глас зад вратата. Петко отключи и отвори вратата. Насреща му стоеше висок, млад мъж. Мъжът го изгледа за миг с горд и смел поглед, а после го отмести с ръка от вратата и влизайки отбеляза:
– И прибери тая пушка, че хич не ме плашиш.
После влезе от коридора в голямата всекидневна и се изпъчи с цял ръст в средата ѝ кръстосал ръце на гърдите си. Изчака мълчаливо домакина да влезе след него и да затвори вратата. Мария, като го видя, скочи от леглото, на което седеше с майка си, и застана права до нея, готова да хукне към него.
– Дошъл съм с мир. Но ако се наложи и война ще има. Ида да си прибера жената. Марийо, тръгваш ли с мен?
Мария само това чакаше. Хукна към него бързо и се залепи за ръкава му. Той я прегърна през рамо и продължи:
– Нищо друго ви не ща. Само Мария искам. И ще си я взема с добро или с лошо. Това е положението.
Иванка и Петко занемяха от изненада. Не очакваха такова патетично представяне. Направо бяха слисани от смелостта на тоя млад човек така да нахлуе и да дръзне да се държи по тоя провокативен начин с тях. Така останаха всички безмълвни и неподвижни няколко мига. После Петко пръв се окопити и се опита да каже нещо.
– Но тя не е...
– Не ме интересува какво е тя и какво не е. Аз съм преценил, че притежава всичко, което търся.
– Тя е болна и... – опита се да се намеси и Иванка.
– Тая нейна болест я приемам. Нямам нищо против това. Ще се грижа за нея и косъм от главата ѝ няма да падне.
– Но мозъкът ѝ е засегнат и работи само половината – едва успя да вмъкне цяло изречение Иванка, преди да бъде прекъсната.
– А, това за мозъка го разбрах веднага. И съм много доволен. Не работи нищо, което я прави лоша, зла, лъжлива, двулична, мръсница, завистлива и мога да изреждам още. Друга няма като нея. Чиста като сълза, добродушна и непорочна, липсва ѝ капка омраза и преструвки. Със свещ да бях търсил такова съкровище, няма да съм намерил.
– Не можем да ти я дадем – обади се Петко. – Още не разбираш, че тя е повече бреме, отколкото да ти е половинка.
Петър бавно отмести Мария от себе си и бръкна под сакото си. Извади големият кухненски нож и го заби с един жест в масата.
– Докато дръжката трепери, Мария да се е обула и облекла! – изрева като лъв той. Театърът му помагаше много, за да изрази сила и страх в жестовете и действията си. Петко и Иванка подскочиха стреснати. После се спогледаха и се разбраха без думи. Петко пристъпи напред и докосна младежа по ръката.
– Добре, добре! Ще ти я дадем. Да седнем сега с мир да поговорим спокойно – и той дръпна един стол и го подаде на бъдещия нов зет. Петър взе стола и седна. Придърпа Мария и я сложи на коляното си. Иванка и Петко седнаха също на масата.
– Явно си отговорен и съзнателен човек – започна Петко. – А и виждаме, че няма да се откажете. Затова ще ви дадем нашата благословия. И ще имате нашата подкрепа и помощ. Но искаме тук и сега да ни увериш, че ще се грижиш и обичаш Мария и ще я направиш щастлива. Това ще ти бъде и трудно, и лесно. Но виждам, че ти си особено момче. Не си като повечето младежи. Зароди се в нас вяра, че ти наистина ще успееш да създадеш семейство с Мария. Нека Бог да ви благослови и ние също ви благославяме!

Това е историята на майка и татко. Така са се запознали, така съдбата ги е събрала, така четири рода се събраха в точка и се омешаха, за да се родя АЗ.

За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични или тук под поста