17.03.2023 г., 18:24 ч.

 Предците ми говорят (Петър иТодора 3) 

  Проза » Повести и романи
496 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

Из книгата ми "Предците ми говорят "

     От глава :Петър иТодора"

     (продължение 3)

      На сутринта Петър стана както винаги. Денят тъкмо си пробиваше път. Влезе в кащи и с почуда видя, че огнището е запалено и котле с вода висеше отгоре. На паралията беше сложена паница и лъжица, а до тях в малка бохча беше завит хляб, а до него буца сирене. И докато се чудеше какво става тук, вратата се отвори и вътре нахълта Тодора с пълно котле мляко. Беше облечена с бяла кошуля и литак. Косите ѝ пак бяха скрити под червена забрадка. Като го видя, се стресна и закова на място. Без малко да разлее млякото. Петър се засмя на замръзналия ѝ устрем и поздрави:
– Сполай ти, невесто! Добро утро!
– Ааа, амиии, малко закъснех с млекото, аммаа... – запристъпя от крак на крак Тодора, притеснена, че го вижда буден, преди да е сварила млякото. Такова в стария ѝ дом беше недопустимо. Ама нали трябваше снощи да реве до среднощ...
– Е, нищо де! Нали ти рекох да ме не мислиш. А и аз не закусвам сутрин. Но сега ще седна с теб да похапнем. Хайде, не стой там ами нека го сложим да кипне.
„Сложим? Тоя човек до кога ще я занася така?“
– Сегинка – завтече се бързо Тодора и откачи водата, та да закачи млякото.
– То тая вода е за тебе, да си умиеш очите, ако сакаш? – го погледна страхливо. Той беше приседнал до паралията и си свиваше цигара. Дигна глава и я погледна.
– Като ме поопознаеш, ще разбереш, че се мия със студена вода. И нема нужда да се кахъриш толкова за мен. Кога си станала?
Тя се уплаши че ще ѝ се кара, че е станала късно. И започна да мрънка нещо като извинение. Той стана и отиде до нея. „Сега ще ме удари! – помисли си тя. – Но си го заслужавам!“
Хвана я през гърба, а тя се сви от ужас. Но той само я прикани да седне на столчето до паралията. Видя, че е изплашена. Седна срещу нея, да не я плаши още, и хвана ръката ѝ. Тя трепереше.
– Успокой се, де! – каза ѝ той леко и почти мило. – Снощи ти казах. Нищо лошо не ще видиш от мен. И няма нужда да ставаш в тъмни доби. Тук ще работим и двамата. Няма да си ми слугиня. Аз не искам това! – подчерта той. – И ще ядем заедно. Затова сложи прибори и за теб. А след обяд ще отидем да доведем децата. И не трепери! Чу ли?
Тя чу, чу много добре, но не вярваше на ушите си. Нямаше как да ѝ се случват всичките тези хубави неща точно на нея. Тук имаше нещо гнило. Стана и донесе прибори и за себе си. После и двамата закусиха заедно. После той отиде в общината, а тя остана да чисти къщата.
Започна от собата на децата. Чистеше и мислеше за новия си живот.
☆☆☆
От този ден изминаха четири месеца. Петър и Тодора заживяха под един покрив, но разделени. Тя спеше при децата. Той в неговата соба килер. Но иначе нещата вървяха все по-добре. Тя беше много работлива жена. Къщата му светна от чистота. В двора беше винаги изметено и подредено. Децата бяха винаги нахранени и чисти. Малката Ванче направи една годинка и Тодорка я придържаше в кръстчето. Щеше да проходи всеки момент. Животните, градината и нивите бяха в отлично състояние. Всяко нещо си беше на мястото и като стопанка на къщата Петър не можеше да иска по-добра. А гозбите ѝ бяха ненадминати. На няколко пъти минаваха Рада и брат му със снахата и останаха очаровани от новия аспект на къщата. Петър се остави в ръцете на жена си да контролира и ръководи малкото стопанство. Тя знаеше кога да свърши всичко и все пак да остане време за почивка. Децата бързо се привързаха към нея, а и тя към тях. През деня, когато Петър беше в общината, тя дишаше с радост и пълни гърди. Беше почти щастлива. Всяка вечер благодареше на малката си икона и майка си за това положение на новия си живот. Той също започна да свиква с факта, че в къщата му всичко е наред и той е горд стопанин на един приветлив и красив дом. Виждаше Тодора все повече и по-често да вдига глава, вече се стряскаше и трепереше все по-рядко.
Но! Имаше едно голямо НО! И то беше и при двамата. Той все още не можеше да я приеме като своя съпруга. Не изпитваше никакво желание да я притежава. Напротив! Само от мисълта за такова нещо се чувстваше отвратен и неприятно чувство го обземаше. Първо, тя беше много млада, после беше твърде плаха и наплашена, но най-важното беше, че не го привличаше. Не можеше да си представи да целува нейните устни, не можеше да си представи да докосне слабото ѝ кокалесто тяло, не можеше да си представи нейните малки, но груби и мазолести ръце да го докосват. Той си даваше сметка, че за това все още огромна роля играе споменът за бившата му жена. Но и факта, че жена му е грозновата, му влияеше също. Ще видим докога ще продължи това.
При Тодора също имаше едно голямо НО. Тя още от първия миг беше пленена от него. Не можеше да повярва, че е негова булка. Освен красив беше и много добър и търпелив. Но тя се притесняваше от него и се срамуваше много. Само да помисли за него, и цялата пламваше и губеше ума и дума. Когато беше някъде наблизо, ставаше непохватна и тромава, а погледа му, когато успееше да го погледне самата тя, я пронизваше като с нож право в сърцето и душата ѝ се тресеше от противоречиви чувства. А когато се случваше случайно да я докосне някъде, през нея преминаваше такава силна вълна на напрежение, че я сковаваше и я правеше бездиханна и безпаметна. Ужас! Харесваше го и го боготвореше до такава степен, че се боеше от всяка мисъл за близост така, сякаш богохулстваше. Смяташе се за недостойна за него. Желанието ѝ беше да е по-далеч от него, направо да го няма, но да знае, че всеки момент ще го види. Нямаше никаква идея на какво се дължи това привличащо отблъскване или отблъснато привличане. 

☆☆☆
Беше една прекрасна юлска вечер. На небето луната беше показала цялото си лице и огряваше двора почти като ден. След вечеря Петър и Тодора се прибраха по стаите за спане. Той си легна, повъртя се из постелите, но отвън луната му вадеше очите и не му даваше сън. Беше отворил прозореца до главата си и слушаше жабешкия хор от Искъра как се състезава със свирнята на щурците.  Стана и нахлузи панталоните си и взе кутията с тютюн. Излезе тихо на отвода и заслиза по стълбището бос и гол до кръста. Отиде в градината и седна на земята, облегнат на старата круша. Зави си цигара и запуши. Загледа се надолу по дола към Искъра. Заслуша се в крякането на жабите и се отнесе в размисли върху книгата, която днес зачете в общината. Взе я от читалището. „Война и мир“ на Лев Толстой. Ееех, какъв писател! Пишеше така обаятелно и детайлно, че той се почувства в Русия. Какви хора са живели там?! Какви дворци, какъв разкош! Колко време седя така с мисъл за книжните герои не разбра. Но усети, че някой идеше по пътеката. Той се сви в сянката на дървото и притихна. Ето че по пътеката мина Тодорка и се запъти надолу към реката. Не го видя. Мина само на метър от него. И тя беше боса, но той я беше усетил. На младини баща му го водеше на лов за диви прасета и го беше научил как да слуша, но най-вече как да чува и най-дребния шум. Освен че беше боса беше и само по бялата си кошуля и без кърпа на главата. Две дълги плитки се спускаха по гърба ѝ като две черни змии. Това беше ново за него. Понеже тя ставаше винаги преди него никога не я беше виждал толкова разсъблечена. Къде ли отиваше? И тя ли не можеше да спи? Дали не отива да се къпе в реката? По това време? Кога спи тая жена?
Реши да изчака малко и после да отиде да види какво прави. Запали нова цигара. Беше далеко от реката и тя нямаше да подуши дима. Изпуши я с догадки около невястата си. Забрави за „Война и мир“. Тук любопитството беше по-реално. Изправи се и тръгна надолу. Имотът му граничеше с реката. А точно тук имаше три огромни гладки камъка, два във водата и един отвън на брега. И голям вир имаше. Това си беше неговият вир. Жена му седеше на камъка току до водата. Беше се покачила отгоре и седеше със свити крака до тялото прегърнала ги с ръцете си. Наблюдаваше водата. Той се спря и загледа нея. Изглеждаше дребнички и самотна. Приличаше му на малко загубило се момиченце, отколкото на негова съпруга. Реши да ѝ наруши спокойствието. Приближи се отзад до камъка и рече:
– Не знаех, че ти харесват нощни разходки край реката!
Тя така силно подскочи от неочаквания стрес, че едва не се събори сама от камъка. Той се пресегна и я хвана за рамото.
– Спокойно, прощавай! Не исках да те стресна. Може ли да приседна и аз до теб?
Тя още не беше дошла на себе си. Хем искаше нещо да каже, хем правеше некоординирани движения с ръцете си. Явно не знаеше какво да прави, ни какво да каже. Пък накрая изплю със зор едно изречение.
– Ми, аз, не ми се спеше, но сега отивам да си лягам.
– Е закъде бързаш? Да послушаме заедно жабите – каза той и с един лек скок седна до нея на камъка. Толкова до нея, че чак я докосваше. И ооо, ужас, той беше гол до кръста! Тя се втрещи в него и го зяпна с отворена уста, после се усети нещо и сложи ръката си на устата си. Но продължи да се кокори насреща му сякаш е видяла дявол. Той я погледна и се засмя:
– Какво става? Страшен ли ти се виждам?
Тя закима ту утвърдително, ту отрицателно. На него му хареса, че не сваляше погледа си от него. И устата си стоеше отворена прикрита с ръка.
– Гол си! – едва успя да продума тя. Гласът ѝ трепереше, а и самата тя се тресеше цялата от напрежение.
– То е защото ми е горещо. Не мислех, че ще имам среднощна среща с полугола самодива на брега на реката под погледа на пълната луна – представи се като поет. Беше му приповдигнато смешно, но и романтично.
– Аз, да ме прости Бог, не исках да правя така. Няма вече да излизам – започна оправданията Тодорка.
– Нищо лошо не си сторила, жено. Хубави коси имаш.
Тя се изчерви и той го видя дори на лунната светлина.
– Хайде да си поговорим. Вече от доста време сме заедно, а нищо не знаем един за друг. Разкажи ми за родителите си. Знаеш ли нещо за тях?
– Малко! Кажи-речи нищо. Мама е умряла, когато съм се родила. А тате е убит от сърбите през същата година. Участвал е в Сръбско-българската война. Това е. Това само знам.
– И аз съм участвал в тези боеве, с баща ми. Той обичаше свободата. Беше хайдутин при Филип Тотю. И аз обичам свободата. Но се научих, че с пушка свобода не се постига. Човек се ражда или свободен, или роб. Зависи си само от него. Никой не може да се бие за твоята свобода. Това е чувство, идващо отвътре, от душата. Разбираш ли какво ти говоря?
– Откъде вътре? – попита тя.
– От тук!– посегна той и сложи ръката си на сърцето ѝ. Тя се вцепени. Допирът на ръката му върху гърдите ѝ я накара да изпита неописуемо чувство. Едновременно цялото ѝ тяло се напрегна, всеки мускул се сви, а в същото време се разпадна на хиляди парчета. Ушите ѝ зашумяха. Зави ѝ се свят. Той я погледна, без да сваля ръката си. Видя му се малко хубавка дори. Миловидна, стана му жал за нея. Отмести си ръката и я погали по лицето. Тя ококори очи. От тях покапаха сълзи. Една падна на ръката му. Усети топлината ѝ.
– Защо плачеш? – развълнува се той. Искаше с нещо да я утеши и помогне. Горкото дете!
– Никой не е правил така – отговори едвам тя с пресъхнала уста.
– Как? Не те е галил.
– Да! – отвърна тя. Тази нощ не спираше да го гледа в очите. Той почувства гъдел в слабините. Хвана я с две ръце и я прегърна. Притегли я към себе си. Лицето ѝ докосна голите му гърди. Те се намокриха от сълзите ѝ. Той я погали с едната си ръка по главата, а с другата я притискаше към себе си.
– Поплачи си! Поплачи! Така ще ти олекне – тя плачеше безмълвно, а той не спираше да я гали по главата, после продължи и по гърба. Усети, че сълзите спряха да се стичат по тялото му. Отдели я леко от себе си и изтри очите ѝ с палците си. Хвана лицето ѝ в шепите си и тихо попита:
– Как ще ти се отрази една целувка? Някой целувал ли те е?
– Баба!
Тя цялата трепереше. И зъбите ѝ тракаха. Той се усмихна и тя премаля, припадна май. После усети устните му върху своите и в нея избухна ураган от неизпитвани емоции. Бяха толкова силни, че тя въздъхна неволно и устните ѝ се разтвориха. Той навлезе в нея с езика си, тя застена и помисли, че ще умре всеки миг. Отпусна се и той я привлече плътно до себе си. Тя усещаше аромата му на мъж, вкусваше дъха му с вкус на тютюн и се отдаде изцяло на мига. Беше най-божественото чувство, което можеше да изпита. За този миг беше готова да слугува още 15 години, ако след това можеше да го изпита пак за миг.
После спря да я целува отдръпна я от себе си и я погледна. И тя го гледаше в очите. Прекара палеца си през скулите ѝ. И каза:
– Хареса ли ти? И баба ти ли така целува? – беше мила закачка. Не подигравка.
– Никой не е правил това с мен – отвърна тя.
– Хареса ли ти? – попита той тихо и завря лицето си в шията ѝ. Тя цялата настръхна.
– Харесало ти е. Тялото ти го показва.
– Откъде знаеш тези неща? – попита плахо тя. – Майка ти ли е казвала или татко ти?
– В училище се учат – отвърна той все още заровил нос в шията ѝ. Този път тя посегна плахо и го погали по косата.
– Много хубава коса. И чиста. И ти си много хубав, и не си стар, не приличаш на чичо.
– Това като любовно обяснение ли да го приема? – надигна се той от нея и я погледна захилен.
– Не, като истина – отговори тя.
– Ох, ти, колко си чиста и невинна! 
Тя се почувства поласкана.
– У дома само аз се къпех всяка седмица. На никого лоша дума не съм казала.
– А мисли? Лоши мисли имала ли си? Че те са по-страшни от думите. Тях ги изричаш и отлитат. Като птиците. А мислите остават вътре. И тровят. 
– Къде вътре? Тука ли?– и тя сложи ръката си на голата му гръд.
– Бързо учиш! – отвърна той и сложи своята ръка върху нейната. –  Сега е твой ред да ме целунеш. Да видим какво си научила. 
Тя го изгледа слисано.
– Дали е редно? Може Бог да ни накаже!?
– Защо ще ни наказва? Нали сме се врекли в него с венчавката.
– Може би само по веднъж в месеца?
– За целувката ли говориш? Бог разрешава колкото пъти ти се прииска. Ако искаш, разбира се.
Тя го погледа плахо пък после се престраши и се наведе към него. Докосна с устни неговите плахо, плахо, едва, едва. Той зачака търпеливо. Тя прекара ръка през лицето му и отметна перчем коса назад. После се приближи още към него и целуна челото му. Той затвори очи. Тя целуна едното око, после другото, после целуна скулите му, прекара ръка по наболата му брада и целуна и там. Той не издържа и я грабна в обятията си. Впи устни в нейните и тя отново застена. Краката ѝ отмаляха, а в слабините ѝ пламна огън. Той гореше и в него. Бутна я на твърдия камък и я притисна с тялото си. Ръката му намети отвора на ризата ѝ и бръкна в пазвата ѝ. Там намери едната ѝ гърда и я стисна между пръстите си. Зърното ѝ веднага реагира и се втвърди. Тя стенеше и се мяташе под него и това направо го влуди. Пожела я с цялото си същество.
– Какво ще кажеш да си направим едно малко момченце? – задъхан прошепна той в ухото ѝ и го захапа.
– Направи каквото поискаш. Аз съм твоя – едва смотолеви и тя. 
Той вече също губеше контрол. Тя го побъркваше с тези стонове и въздишки. Измъкна ръката от пазвата ѝ и повдигна ризата ѝ нагоре. Отдолу беше гола. Прокара ръка по бедрата ѝ. Те се разтвориха сами. Развърза панталона си и без да престава да я целува, започна бавно да прониква в нея. Тя беше топла и мокра. Той едва се сдържаше да не я насили болезнено. С една ръка леко повдигна дупето ѝ към себе си и усети девствената ципа. Тя се тресеше в конвулсии. Той напъна леко и я перфорира. Огън и страст изригнаха и се превърнаха в най-силния оргазъм, който някога беше изпитвал. Тя също изживя отиването си в рая по безподобен за сравнение начин. После утихнаха. А после той се сети, че трябва да стане от нея, че сигурно ѝ беше причинил хиляди натъртвания върху тялото от този твърд камък. Надигна се и скочи на земята. Съблече се гол и влезе във водата. Тя го отрезви и изстуди горещото му тяло. Заплува. Тодора стана от камъка и дръпна надолу ризата си. Слезе от брачното легло и загледа човека, който току-що я беше превърнал в жена, в принцеса, но най-вече в негова робиня до гроб. Робиня по желание.
– Водата е топла. Ела.
– Не мога да плувам.
– Не ти и трябва. Аз ще те държа. Тя навлезе плахо във водата.
– Махни тая риза– каза той. 
Тя я махна и захвърли на брега. Той я посрещна и я хвана за ръка. Поведе я навътре и когато водата стигна до шията ѝ спря.
– Сега ще те превърна в русалка – каза той. – А после ще се любя с русалка.
Тя го гледаше с преданост и любов. Беше готова да я превърне и в баба Яга, ако ще. Той хвана плитките ѝ и започна да ги разплита. Тя го гледаше и го обожаваше. Косата ѝ се разпиля по повърхността на водата. Той я погледна в лицето и се усмихна. Тя примря. Усмивката му я караше да се топи като мас в тиган на огъня.
– Ще те науча да се усмихваш и да се смееш и ти – каза той.
– Да – каза тя. Той се засмя и я вдигна на ръце. Беше лека като перце. Особено във водата. Завъртя я около себе си. Косите ѝ обгърнаха и двамата. Хвана я под дупето и я намести върху себе си. Беше готов за нея отново. Тя не очакваше нов акт. Този път я прониза веднага. Тя се изви назад и гърдите ѝ застанаха пред лицето му. Наведе се и захапа зърното. Засмука го и тя остана без дъх. Силните вълни на втория оргазъм ги обхванаха едновременно
☆☆☆
Така от тази история с тъжно начало, но с щастлив край, се родил дядо ми Марин. Баща на моя баща. Но за тях ще ви разказвам после.
Прадядо ми Петър доживял до 104 години, а прабаба ми Тодора до 82 години. Споминала се само след по малко от две години след неговата смърт. Имали са след дядо ми още три деца, все момичета. Дядо ми са го кръстили на брата на прадядо Петър Миладин и на неговия баща Марко, който по това време вече бил починал.
   Сестрите на дядо Марин са Велка, родена през 1908 година и кръстена на Велика, първата съпруга на прадядо ми Петър и на това да е велика и славна съдбата ѝ; Милка, родена през 1910 година и кръстена на това да е мила и добра, и накрая Бойка, родена през 1918 година и кръстена на това да е бойка и дръзка в живота и трудностите да я не сломяват. Прадядо ми Петър тогава е бил на 58 години, а прабаба ми Тодора на 34.
Животът им е бил скромен и честит. И макар че до смъртта си прадядо ми Петър е пиел ракия всеки ден по едно лимонадено шише, а цигарата винаги е димяла между пръстите му, той доживява тази преклонна възраст. Освен това животът му е белязан с три обществено-политически строя и седем войни. От раждането си до своята осемнадесетгодишнина през 1878 година той е живял в Османската империя, от 1878 година до 1944 година е живял в Царство България, а от 1944 година до смъртта си през 1965 година живее в Народна република България. 
Войните са:
– Руско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г.
– Съединението на Източна Румелия с Княжество България и Сръбско-българската война от 1885 г.
– Балканската война от 1912 г.
– Междусъюзническата война от 1913 г.
– Първата Световна война от 1914 – 1918 г.
– Втората Световна война от 1939 – 1945 г.
Един обществен период, пълен с обрати и катаклизми.
Затова, когато ни стане трудно и тежко от съдбата, нека си спомним за борбения дух на Петър Марков Иванов и да го почетем с уважение и преклонение пред несломимата му душа.

     Край на главата!

» следваща част...

© Иванка Цветкива Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • С радост прочетох, много хубаво посвещение. Вълнувах се с героите, още в началото ми станаха симпатични, а тук вече се преоткриха. Освен това родословието е много интересно и е хубаво, че освен снимка и име на всяка клонка на дървото, вече ще има и разказ за всеки от тях.
  • Чудесна история, Ива! Много ме развълнува. Удоволствие беше да прочета. Разказваш много увлекателно, детайлно, завладяващо. Поздравления!
Предложения
: ??:??