4.02.2014 г., 20:55 ч.

Предотвратяването-3 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1094 0 1
12 мин за четене

Убеждавайки лейтенанта да ù даде време до утре след обяд, Наташа затвори телефона със странното чувство, че е забравила нещо. Не беше лесно да го убеди, да ù даде време. И с основателна причина. Ситуацията беше сериозна, а тя имаше чувството, че не се отнася сериозно. Обаче как щеше да обясни отсъствието си? Не можеше просто да изчезне. Все пак имаше живот, а точно заради това трябваше да се довери на тия мъже и да направи откаченото нещо. Така го наричаше тя, защото нямаше представа какво ще прави, камо ли да знае как да го назове. За да се справи с бъдещето, трябваше да се справи с настоящето. Или май беше обратното...
В същия този миг телефонът й отново звънна. Щом погледна екрана, сърцето ù подскочи. Ето какво беше забравила. Не, че бе нормално да се забрави подобно нещо.
- Ало?
- Как си, Таша? - гласът на Камен я разтресе.
От две седмици се срещаше със него и това беше втория път, който ù се обажда. Усещаше голямата пропаст, която ги разделяше. И това ако беше връзка..
- Добре съм, а ти как си? - мразеше любезностите от тоя сорт. Сякаш това беше единственото, което можеха да си кажат.
- И аз така. - отвърна той, очевидно бе спал, защото се прозя сънено. - Тъкмо се събудих.
За миг се замисли какво да каже. Искаше да го види, но не знаеше дали той ще бъде в настроение за нейната компания.
- Искаш ли... да се видим? - задържа въздуха в дробовете си докато не получи отговор.
- Добре. Да се чакаме на площадката пред вас.
- Обади ми се когато пристигнеш. - и затвори.
Отпусна ръка до тялото си и стисна телефона гневно. Мразеше чувството, което изпитваше, когато щеше да се среща с него. Всеки път когато чуеше гласът му сърцето ù забиваше лудо в гърдите ù, а той не го заслужаваше. Никак не ù харесваше тя да дава повече от себе си в дадена връзка. Просто не беше такъв човек, а това че започваше да се влюбва в него, беше знак, че ако се остави по течението той щеше ù разбие сърцето.
Въздъхна и се отправи към стаята си. Уморено изкачи стълбите, съблече якето си и го метна върху чантата си на леглото, а останалите дрехи ги захвърли в единия край на стаята. Влезе под душа и излезе от там след десет минути. Набързо избра тоалет и облече якето си в движение. Изсуши и среса косата си и в този момент преживя дежа вю.

Сутринта стоеше пред същото огледало и сресваше косата си, по същия начин си сложи спирала и по същия начин се загледа в огледалото след като приключи.
Дали копието ми правеше същото всяка сутрин?, запита се тя.
Телефонът ù прозвъня и тя въздъхна. Не помнеше кога го бе сложила във якето си, но го изкара и изтри известието от повикването.
Камен беше на площадката. Стрелна се по стълбите надолу и затърси маратонките си. Щом ги намери осъзна, че не е скрила достатъчно добре сандалите с които беше по-рано днес и майка ù най-вероятно щеше да разбере, че ги е обувала. Повдигна един чифт чехли и сложи сандалите отдолу. Загледа се отново и одобри това, което виждаше. Обу се и набързо завърза вързанките, грабна ключовете си и излезе навън. Щом заключи ускори крачка към площадката. Беше се стъмнило, но уличните лампи осветяваха улицата добре и тя никога не се беше притеснявала от тъмното. Дори не се бе замисляла. Пресече улицата, мина по пътечката между двете къщи, срещу нейната и излезе на площадката.
Тя бе пуста. Нямаше деца люлеещи се на люлките, или спускащи се по пързалките. Нямаше майки, които се събираха на беседката и си гукаха докато вардеха децата си.
Обаче и там беше винаги осветено, а точно под едната улична лампа имаше една пейка, на която често сядаха с Камен. Запъти се към пейката щом видя нещо да се движи, приближавайки, раздвижването се превърна в силует. В този миг нещо друго привлече вниманието й и тя се загледа в дървото клюмнало над пейката. Наташа присви очи за да се опита да види какво мърдаше горе на дървото и този момент няколко птички излетяха от там. Тя преглътна и отегчено разкара параноята си. Силуетът, който бе видяла се приближи и уличната лампа разкри красивото лице на Камен. Той й се усмихна, обаче очите му както винаги бяха тъжни. Наташа отвърна на усмивката му и се приближи за да го прегърне. Беше хубаво да го прегръща, наистина хубаво. Той се отдръпна леко за да я погледне. Усмихна й се още веднъж и я целуна.
Лелее, помисли си тя. Нещо става тук.
- Здравей. - рече тя спирайки целувката.
- Здрасти. - отвърна на поздрава й той.
Както бяха прегърнати двамата се отправиха към пейката. Навън не беше студено, както и сутринта така и вечерта. Дори през март. Камен остави телефона си на пейката, винаги го правеше. Вероятно, защото му беше неудобно, когато седнеше.
Приказваха си за това как е минал денят им. Наташа спести някои неща, но много искаше да сподели с някого случилото се по-рано днес, обаче Камен не беше човекът.
Той се беше облегнал назад и ръката му минаваше по облегалката на пейката, като нежно галеше гърба ù с палец. 
Слушайки го как говори, тя взе да разглежда лицето му. Харесваше ù да го гледа. Имаше прекрасни черти. Светлата му късо подстригана коса сега изглеждаше черна, на оскъдната светлина, независимо, че имаше лампа точно до пейката, голямото дърво препречваше повечето от светлината. На Наташа така ù харесваше повече, прекалената светлина я дразнеше. Независимо от слабото осветление тя виждаше очертанията му. Дългите мигли, сините очи, които сега бяха черни. Пълните устни, които извиваше в прекрасна усмивка. Беше съвършен отвън, но разбит отвътре. 
Наташа знаеше причината за това, че не е всеотдаен, че не се разкрива. Бил е всеотдаен, бил е разкрит пред друго момиче. С което е бил година и половина, някъде там. Наташа не знаеше подробности, Лора ù беше казала. И не питаше за подробности. Просто чакаше, чакаше той да ù разкаже, да си излее душата, да преодолее това, което го мъчеше и да продължи напред.
Обаче Наташа виждаше мъката му, знаеше какво преживява. И знаеше, че той нямаше да разкаже, нямаше да излее душата си. Това, че неговото момиче е далеч и че го е оставила, го унищожаваше с всеки изминал ден.
Не можеше да каже, че го съжалява, защото е преживявала същото, отдавна. Още когато бяха детските любови, но навреме осъзна, че не си струва. Тя бе осъзнала, че едно нещо не си струва, още от малка, а Камен е толкова погълнат от цялата тая любов, че изпуска всичко, което му минава през ръцете. А можеше да се каже, че вече бяха станали достатъчно възрастни за да се осъзнае нещо подобно. Е, със сигурност не бяха достатъчно възрастни в буквалния смисъл на думата, 18-19 годишни. На тия години са възрастни тези със тежкото детство (не всички) и тези, които бързо осъзнават, че светът не е толкова розов колкото изглежда.

Изведнъж Камен спря да говори и подпря лакти на коленете си.
- Извинявай, че съм такъв. - промълви той тъжно.
Наташа се сепна и наклони глава.
- Какво имаш предвид? - тя знаеше какво има предвид, но нямаше представа, че той го осъзнава.
- Имах връзка. - започна той.
- Знам. - отсече го тя.
Камен извърна глава към нея и се вгледа в очите ù.
- Знаеш ли? - тонът му се промени. Явно не осъзнаваше колко много говорят за него.
- Хората говорят, Камене. - Наташа изпусна въздух. - И винаги ще го правят ако не си разбрал.
- Сложно е. - дрезгаво рече той. - Какво толкова има да говорят...
- Опрости го. Ние, хората имаме навика да обсъждаме други, под формата на съжаление, така както правят твоите приятели. И те, добричките си мислят, че като говорят за теб и те съжаляват, че това е един вид грижа. `Ем, аз не го приемам така. Говорят, защото е интересно. Говорят, защото искат да изкажат мнение по въпроса. Обаче никой не ги е питал. Като цяло никой не го е грижа, ти си просто една тема. - Наташа млъкна като реши, че е казала достатъчно, надявайки се поне да му набие нещо в главата. - Не може да се затваряш в себе си, защото тя те е отхвърлила.
- Е, правя го. - тонът му беше абсурден, сякаш Наташа беше виновна за неговото нещастие. - Сигурно си права, обаче приятелите ми не са спрели да ме търсят, защото съм господин "Депресия".

- Както кажеш. - тя поклати глава. - Те са си твои приятели, не мои.

Помълчаха за минута-две и той накрая рече:

- Не искам да те лъжа, Таша.

Сърцето й се късаше, обаче не чувстваше да има вина в цялата история. Просто на някои хора им трябва много повече време.
- Тогава имаш проблем, любовнико. - рече и нежно го целуна по бузата, а след се изправи. - Прибирай се вкъщи, майка ти ти звъни от десет минути.
Толкова се бе вглъбил в размисли, че не усещаше как цялата пейка се тресеше от вибрацията на телефона му. Щом той отговори на повикването Наташа си отиде.
Когато влезе вкъщи и затвори вратата осъзна колко по-добре се чувстваше след като му каза това, което мислеше. Не беше много (или беше?!) но беше достатъчно. Нямаше работа да се бърка в неговия ум и живот. Той сам трябваше да разбере, че не си струва да си трови душата за някой, който не само, че не го обича ами и (Наташа беше почти сигурна, че момичето, което Камен обичаше) го съжалява (отново), защото ù е гадно от това, че просто го е зарязала.
Пък и Наташа нямаше да търпи пренебрежение. Ако му пукаше за нея, щеше да ù звънне. Не, мамка му, щеше да я спре, нямаше да й позволи да си отиде. Щеше да ù се извини, че е такъв задник и всичките тия глупости.
О, хайде сега, трябва ли да си романтичен, за да спреш човека, който те интересува да си отиде...
Не мина много време и родителите ù се прибраха. Щом отключиха вратата детски гласчета изпълниха цялата къща и Наташа несъзнателно се усмихна. Щом братята ù я видяха й се хвърлиха отгоре като малки кутренца радващи се на стопанина си. Наистина приличаха на такива. Не знаеше кое беше породило привързаността им към нея, но й харесваше. Обичаше малките пакостници. Трима братя-близнаци. Голяма веселба, както казваха приятелите ù, но истина е, че те бяха страхотни, дори и да бяха като една малка лудница. Винаги я разсмиваха дори когато не е в настроение, дори и несъзнателно, те винаги го правеха.
- О, скъпа! - възкликна майка й щом влезе в хола, гледайки я с обожание. - Сложила си масата, благодаря ти, но не съм сготвила.
- Да започваме тогава. - рече Наташа кискайки се докато момчетата скачаха около нея, гъдилкаха я, рошеха косата ù както се беше излегнала на дивана и зяпаше телевизия.
- Пожелавам ти късмет с освобождаването. - рече майка й докато закачаше жилетката си. - Дани, скъпи, може би трябва да помогнеш на дъщеря си.
Баща й показа глава от кухнята дъвчейки.
- Татко! - изписка тя щом Дани (най-малкия брат) захапа Наташа за носа.
- Я, да видя, кой тормози сестра си! - баща им извади гърлен вик и се хвърли на дивана като отскубна Дани от Наташа. - Хапиш, а? Хапещо човече си ти!
Малкото момченце не спираше да се смее, докато татко му го гъдилкаше. Смехът му беше уникален, както и на останалите. Тримата братя се засмяха в хор щом Наташа се зае със другите двама - Тишо и Мишо. Наташа за миг зърна баща си, целят сияещ от радост, а усмивката му беше до уши. Погледна майка си, тя самата им хвърляше по един поглед от време на време докато приготвяше вечерята. Нейната усмивка също грееше на лицето ù. Осъзнавайки колко щастливи бяха, Наташа усети някакво спокойствие. Напълно спокойна, чувстваше се напълно отдадена на това семейство. Това търпение, което имаше със братята си, не можеше да го обясни. Винаги накрая ù идваше в повече и ги смъмряше, но сега, сякаш виждайки радостта излъчваща се от хората, които обичаше най-много, всичко си дойде на мястото и тя осъзна, че щастието я лекуваше, а щастието на семейството ù я изцеляваше. 
Замисли се дали това наричаха душевен мир или той идваше след смъртта?

 

 

                                                 --------------------------------

 


Стоейки в храстите, Радослав Мъров не можеше да повярва, че я наблюдава. Трябваше да остави Силов да го направи, както и щеше да стане ако Мъров не настояваше той да дойде. Истината беше, че не вярваше на момичето. Мислеше си, че просто ще излезе с приятели, ще се напие и на другия ден няма да помни и дума от разговорите им.
Тя наистина излезе, с приятел, но това, което чу(чувстваше се ужасно, че подслушваше разговора им и то похендрил се на скапаното дърво над пейката)го накара да осъзнае, че тя искаше време до утре след обед за да може да ограничи хората, които щяха да я търсят. Вероятно щеше да излъже родителите си, за да се измъкне от вкъщи за няколко дни.
- Боже. - изсъска той, а след това изруга.
Гледайки щастливото й семейство, му се прииска да премине, и сам да вразуми тъпото й копие.

Наистина е малоумна, сравнявайки я оригинала, Мъров не спираше да мисли как това, което бяха засекли със Силов е копие на това, което в момента наблюдаваше. Оригиналната Наташа излъчваше щастие, направо сияеше, а семейството ù просто ù даваше още сили, поддържаха сиянието ù. Обичаха я както тя тях, а утре трябваше да ги излъже, за да премине там, където сияния не съществуваха.

© Палома Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубав разказ, ще чакам продължение и ще стискам палци за Наташа
Предложения
: ??:??