Мекота. Мекота където и да се докоснеш. И светлина. Светлина навсякъде. Бяла, мека и топла.
Успокояваща.
И ръцете ѝ около теб, силни. Прегръдка, толкова нежна и силна, че просто те кара да се сгушиш в нея. Чистота, на ума, във въздуха, навсякъде около теб. Искаш я да се увие по-плътно около теб, да можеш да я почувстваш навсякъде.
В началото беше яростта, безумство, а тя те прегръща сякаш иска да те спре, да те задуши, а не да те стопли. Дърпаш се, беснееш, удряш се в стените, падаш, влачиш се, но тя е прекалено силна. Онази прегръдка. След това спокойствието потича по вените ти.
Наркотично.
И разбираш, че всичко, от което имаш нужда е тази прегръдка, топлината и силата ѝ те успокояват и просто искаш да положиш глава в мекотата. Заспиваш или губиш съзнание след яростните сълзи, тя е там и те прегръща. Събуждаш се по-уморен от всякога, тя е там и те прегръща.
Светлина, топлина и мекота те обгръщат и те карат да заспиш отново. Не знаеш колко ще продължи, ще те пусне ли някога, в началото ...