Мекота. Мекота където и да се докоснеш. И светлина. Светлина навсякъде. Бяла, мека и топла.

Успокояваща. 

И ръцете ѝ около теб, силни. Прегръдка, толкова нежна и силна, че просто те кара да се сгушиш в нея. Чистота, на ума, във въздуха, навсякъде около теб. Искаш я да се увие по-плътно около теб, да можеш да я почувстваш навсякъде.

В началото беше яростта, безумство, а тя те прегръща сякаш иска да те спре, да те задуши, а не да те стопли. Дърпаш се, беснееш, удряш се в стените, падаш, влачиш се, но тя е прекалено силна. Онази прегръдка. След това спокойствието потича по вените ти. 

Наркотично. 

И разбираш, че всичко, от което имаш нужда е тази прегръдка, топлината и силата ѝ те успокояват и просто искаш да положиш глава в мекотата. Заспиваш или губиш съзнание след яростните сълзи, тя е там и те прегръща. Събуждаш се по-уморен от всякога, тя е там и те прегръща. 

Светлина, топлина и мекота те обгръщат и те карат да заспиш отново. Не знаеш колко ще продължи, ще те пусне ли някога, в началото се молиш да го направи, сега не си толкова сигурен. Топли ръцете ти, успокоява дишането ти, обгръща тялото ти и го пази от всичко, от всички, от теб. Тя е твоята мека броня срещу света на демоните, когато те прегръща нищо не може да те нарани. 

Прегръдката на майка, към страдащото ѝ от ожулени колене дете, 

прегръдката на любовница, късно през нощта, 

прегръдката на приятел, с тихи думи ''всичко е наред'', 

прегръдката на любима след дълга раздяла... 

Твоята прегръдка. 

Сякаш не прегръщта тялото ти, а самата ти душа.

Успокояващо. 

След сякаш векове, светлината угасва, наркотика е разграден от болна система, а ти седиш в мрака, облегнат на меката стена и се питаш как се измъкваш от тази прегръдка? Няма как, усмирителните ризи се връзват на гърба...