Прекършените крила на птиците
Прекършените крила на птиците.
Горещ юлски ден. Лятната мараня беше прегърнала Витоша. Сякаш планината беше обвита с лек воал. Жълтите павета по булевард Руски бяха нагрети като реотаните на готварска печка „Мечта“, производство на „Елпром“ Варна. В ресторант „България“ имаше сватба. В първи грил (основният ресторант) беше душно като в пещ. По телата и лицата на сватбарите течеше пот на тънки ручейчета. Студената като лед бира за секунди се превръщаше в гадна жълтеникава течност и така си оставаше по масите. Младоженците обикаляха по масите, пиеха с присъстващите за своето бъдещо щастие. Бай Тошо си седеше на хладинка в резиденция Бояна, а до него, седнала под дебелата сянка, майор Ана му кърпеше чорапите. Беше юли 1988 година.
В края на октомври 1989 се роди момченце, а на 10 ноември бай Тошо си отиде. Превратаджиите му спретнаха един извънреден пленум, благодариха му за дългогодишното „мъдро“ ръководство и го сложиха под домашен арест. Все още се страхуваха от него. Самият той колко такива пленуми беше организирал за да свали този или онзи от своите приближени. Сега беше негов ред. „Който вади меч от меч умира“.
Настъпи историческата „ луканова зима“. Студ на кутийки, празни рафтове по магазините и опашки за литър мляко от 4 часа сутринта. Спекулантите дошли на власт скриха стоките защото планираха „либерализация“ на търговията. Мечтаната и дългоочаквана „демокрация“ беше връхлетяла над ятото. Бебето беше гладно, майка му плачеше от безпомощност и отчаяние, а татко му всеки ден ставаше посред нощ и за да се реди по опашките за да осигури нещо за ядене, поне мляко за бебето.
„Аз няма да оставя детето ми да умре от глад в тази държава“, каза майката и започна да търси пътища за спасение.
Първият рожден ден на момченцето отпразнуваха в Ню Йорк у роднини, а през януари потърсиха убежище в френскоговоряща Канада. На границата ги затвориха в един фургон в очакване на решението на съда за приемането им като емигранти. Дядото на момченцето го нарисува като затворник зад решетките на фургона. Кръглото му личице беше облято в сълзи и гледаше тъжно от нескопосаната рисунка на дядо си. Дядо и баба гледаха и плакаха. „Сигурно никога няма да го видя вече“, казваше дядото и се задавяше от сълзи.
Минаха години. Години емигрантски, изпълнени с много труд, лишения, а понякога и унижения. Стъпиха на крака, купиха си къща и на малкото момченце се роди сестричка.
Всяко лято момченцето го пращаха в България, за да прекара 3-4 месеца при баба и дядо по вакарелските ливади, където дядо му беше купил стара селска къща от плет измазан с кал. Момченцето по цели дни си играеше с комшийските деца, тичаше на воля по поляните, а когато играеха на „държави“, той винаги избираше България. Никога Канада. Дядото се чудеше защо, но така беше. И до сега не може да си го обясни.
Внучето тръгна на училище, татко и мама работеха неуморно, а дядо и баба се изселиха близо до внуците си. Мислеха, че пак ще бъдат едно семейство, пак ще бъдат щастливи. И никой вече няма да гледа тъжно иззад решетките на фургона.
Илюзии. Днес момченцето е висшист, работи в голяма японска компания, малката е гимназистка, а баща им и майка им имат няколко апартамента. Дядо и баба живеят в евтино общинско жилище за стари и бедни хора и получават социална пенсия. Съществуват спокойно и донякъде комфортно. Да, там съществуват, а живеят само когато са в България. Само тук имат стари, верни и искрени приятели, само тук могат да се разходят по родната улица, да минат покрай родния си дом, да срещнат своите другарчета от детските години. Да пият кафе или биричка в кварталната градинка. Само тук все още някой си спомня как дядото беше счупил стъклото на съседите изпращайки парцалената топка в джама на комшиите.
Дразнят се от мръсотията около контейнерите за боклук, внимават да не си изкълчат краката когато вървят по изкъртените тротоари, трудно се качват по високите стъпала на допотопните трамваи, но когато зърнат пейката на която седят баща и син- Славейкови, забравят всичко грозно и мръсно което ги заобикаля.
Там, под чуждото небе е чисто и подредено. Няма подхвърлени билетчета по седалките на автобуса, няма миризма на пот в тролея, на пазара е чисто и подредено и пише в коя ферма са произведени плодовете и зеленчуците. Няма ги циганите подредили малко лъскава стока отпред и продаващи гнили череши и праскови отзад. На трамвайната спирка всички чакат подредени и на почетно разстояние един от друг. Правилата се спазват даже от тези които „вчера са слезли от дърветата“. Ред и дисциплина.
Неделя сутринта телефона иззвъня. Погледнах към часовника. Беше 10 часа. На телефона беше Сашо. Познавахме се но не бяхме близки. Беше идвал да ми оправи един специален контакт. Сашо е младо симпатично българче елтехник.
-Здравей, мога ли да ви доведа майка си. Да ви погостува днес?
В първия момент бях крайно изненадан, но намерих сили и смутено отговорих:
-
Разбира се Сашо, с удоволствие, -казах с фалшиво любезен тон. Никога не я бяхме чували, нито пък виждали. Абсолютно непозната жена, чужд човек и хоп на гости неизвестно за колко време.
Сашо я доведе към 11 часа.
-
Ще дойда да я взема към 2- 2 и половина, - каза Сашо и бързо си тръгна. Явно му беше неловко, че ни я натресе в неделния ден.
Не помня как се казваше, затова условно ще я наричам Станка. Обичам това българско име. Макар на италиански да означава „изморена“, на български звучи бодро. Като чуя това име винаги си представям някоя наперена панагюрка-възрожденка.
Направих кафе, седнахме на приказки сякаш се срещахме след дълга раздяла. Станка разказваше за градчето където се е родила, за къщата с градинка, за съседките с които си хортувала на пейката пред портите. Разказа за новото семейство на сина си, за бебето родило се преди месеци и за новата му булка, канадката с която не можела да размени и една дума.
Станка дошла на гости преди 45 дена, Сашо я поканил да помага за отглеждането на новороденото. Снахата и Сашо по цели дни били на работа и тя гледала детето. Наблизо нямало съседи българи, българска телевизия Сашо все още не бил осигурил. 45 дни сама с бебето, без да може да говори с жив човек, без телевизия и радио. Месец и половина мълчание, затворена между четири стени. Станка чувствала, че ще полудее. Казала на сина си, че ще си тръгне.
- А кой ще гледа бебето, докато сме на работа?,-възразил Сашо. И се сетил за нас. Среща с българи, няколко часа приказки, глътка въздух.
Обядвахме, Сашо дойде в 3 и я прибра след като многократно ни благодареше за оказаното внимание към майка му.
Станка си тръгна усмихната и освежена от гостуването при българи ( е не съвсем българи, но това са подробности).
Веднъж в месеца внуците идвали при баба и дядо, сядали да обядват, но младите не изпускали от ръце новите „айфони“, смартфони и всякакви други електронни играчки. SMS-и летяли към всички краища на света, вилицата и лъжицата лежали на масата докато двете ръце с бясна скорост натискали по клавишите на последния модел айфон на „Епъл“. А и разговора не течел много гладко, прекъсван ежеминутно от звън на новопристигнал SMS.
Все още се обичат, но трудно намират какво да си кажат. Не само манталитета и възпитанието им е различно, но никога не са живели на една и съща улица, нямат общи съседи за да ги коментират, не са прекарали детството си в един и същи град, небето над главите им е друго. Чуждо. Родното за дядо и баба е чуждо за внуците, а родното за младите и чуждо за старите.
-
Дядо, защо продаде къщата във Вакарел?,- пита внука запазил прекрасни спомени от летата прекарани сред зелените поляни на Ихтиманска средна гора.
-
Щеше ли да ходиш да прекарваш лятото там, да поддържаш къщата, да безиросваш парапетите на чардака, да храниш кучето Рони, което те обичаше толкова много, - го питам с тъжна усмивка.
Насреща ми внукът седи с наведена глава и мълчи. Знам, че няма да има отговор.
Син на бежанци, човек без бащина земя, бях купил тази стара селска къща с малък двор, та поколенията след мен да имат „бащина земя“, да имат корени тук в страната приютила близките ми избягали от Геноцида. Не стана. Бях принуден да емигрирам за да бъда близо до децата и внуците. Да се разделя с нечовешки ридания със стария селски двор, със стогодишната селска къща.
Когато там под чуждото небе, където не стрелят по птиците, където ги хранят и приютяват, имам безсънни нощи, аз си представям моя селски двор с цъфналите ябълки и вишни, с едва напъпилите рози и наболите тревички, усещам аромата на полските цветя, мириса на изгорялата през есента шума и в мен настъпва едно спокойствие, на душата олеква, а сърцето бие тихичко, почти безшумно. И тогава заспивам блажено, както там в планината след като съм седял сам на чардака и със часове съм се вслушвал в песента на щурците. Наоколо беше толкова тихо, че можеше да се чуе даже тишината.
Там отвъд океана никога не можах да чуя тази „тишина“, никога не ме събуди петела на съседите или блеенето на агнетата, които гледаха през последните години. Там никога не ме събуди гласът на баба Анка, която рано, рано шеташе из двора и гонеше кокошките да не кълват от посятото.
Красива е природата в тази чужда страна, има ред и дисциплина, има осигурен хляб за всеки. Няма старци бъркащи в контейнерите с боклук (те не са на улицата). Просяците са изключителна рядкост. Но там ние сме птици с прекършени крила и никога няма да можем да полетим в това чуждо небе, което не е толкова синьо като небето над Рила, където водата не е толкова сладка и студена като витошката, където горите не са красиви и сенчести като родопските.
© Крикор Асланян Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Само от собствена душа може да се излее нещо толкова силно и парещо .Докато четох ме болеше...болчицата боли и сега.Прекрасен разказ.
-
Разбирам те и ти оставям вместо коментар... :
Безсъници, наричани със позабравените имена
на спомени с издрани лакти или колене,
надигат се на пръсти, ала няма как да хванат
онази сладост на момчешките ми страхове.
Очите ми, препълнени с човешка врява,
се взират в непознатото небе за родните звезди.
Едва ли друго лично мое ми остава
освен да чакам пулсът ми и тях да подреди.
Където им е мястото. За да ги зърна.
За миг поне и после сладко да заспя
за да сънувам как, при тях, отново ще се върна
когато следващото лято викне ми: “Ела!”
Сърдечни поздрави!
-
Че ние не се ли борим? Да се знае истината за емиграцията от колкото се може повече хора е моята боеба. А вие ми помагате да разбера истината за България. От седем години съм в "Откровения" и разбрах че колкото и да се стараят няма да ни разединят и културата ни няма да погубят защото тя е по силна от всички тях взети заедно. Никой българин не вярва вече на глупостите за новия цивилизационен избор. От ясно по ясно е, че българският цивилизационен избор е по древен и по жизнен от новосъздадените от корпоративния капитал псевдо-култури. Така е защото нашия български цивилизационен код се е създавал с векове в условия на естествен социален отбор а новия корпоративен код е само от стотина години и не представлява нищо ново. просто още една форма за експлатация построена на психологическа манипулация на хората без род. Ние емигрантите слава богу имаме и род и родина и много добре знаем как да отличим зърното от плявата. Не замо знаем а и можем да го напишем на КИРИЛИЦА та да може и други да го прочетат и да се научат!
-
Вместо да ви благодаря, отпрвям една молба. Нека всички заедно да се преборим с тъжната действителност и да спрем обезкръвяването на България. Трябва да ги спрем!
-
Ох, Кико... Ще се наложи да ти върна едно мълчание...
Пращам ти и най-най-слънчевата си усмивка, мило мое другарче - -
Комплименти за творбата!
Коментарите също бяха интересно четиво! -
Така е. Умората и яда са в разказа ти. А жизнеността остава в тебе. Ти си българин от арменски произход аз съм българин от руски произход. И двамата съдбата ни довежда на американския континент, където е пълно и с арменци и с руснаци и с българи. Веднъж тук на едно руско парти видях стари арменец и евреин да играят табла. И двамата бяха емигрирали от Русия. Стана ми топло на душата. Напомниха ми на дядо ми Йордан и дядо Иван. Те нямаха много общо помежду си макар и двамата да са родени българи. Свързваше ги основно таблата и разбира се ние - техните деца и внуци. Знаеш ли кое е интересно. Това което чух да казват евреина и арменеца по време на играта беше точ в точ това, което си говориха дядовците ми. Дьорджар, епеци, капия, дюшеш ...... и много други термини от таблата. Езика на термините като малък го смятах за турски, като по възрастен за арабски а сега не бих се учудил ако се окаже че е старо шумерски. Мисълта ми е, че най-неочаквано гледайки стари евреин и стария арменец да играят се оказах в детските си години. Има неща, които ни свързват само защото сме хора, като например водите на река Йордан в която прадедите на всички ни са къпани. Не знам къде си в Канада, но ако си в Торонто там в ресторанта на чичо Нико от Велинград е толкова българско а на червения площад толкова руско както вече трудно може да се намери в България и в Русия. Ти имаш сърце за Армения и душа за България. Пожелавам ти да отвориш очи и за Канада. Все пак децата и внуците ти живеят там. Най-сърдечни поздрави!
-
Извинявай, че ще ти отговоря открито, но ти ми задаваш въпроса пред всички и аз ще ти отговоря. Не знам дали всички арменци са българофили, отговарям само за себе си. Аз не съм българофил, но аз съм роден в България, ял съм български хлян и пил витошка вода. В работата си съм защитавал интересите на България и за миг не ми е минавало през ума да предам страната която е дала подслон на моите деди, която широко е отворила вратите си за моя изстрадал народ подгонен от тези които днес решават съдбините на България. Мога ли да остана равнодушен пред геноцида на българския народ? Не Викторе, не мога и никога няма да мога. Просто не умея да бъда безразличен, не е в характера ми.
Аз умеяда бъда щастлив и въпреки годините съм активен и готов да летя. Не съм уморен, а още по-малко обезверен, но кипя от яд като гледам апатията и безразличието на българите към съдбата на страната и желанието да спасят себе си, без да ги е еня за гибелта на тази прекрасна страна. Защото България се обезкръвява, и ти го знаеш прекрасно щом си там под небето на Индиана. Радвам се, че имаш такова въображение да виждаш Витоша в облаците на Индиана, и макар да съм с богата фантазия не мога да видя приятелите си сред канадците. Те са тук в София, с наближаването на деня на моето отпътуване започвам да мисля за следващото лято.
Да децата са в поет, но в чуждо небе, което поне за първите две поколения ще си остане чуждо. -
Знаеш ли, във всяка житейска ситуация, независимо къде по света живееш имаш свободата на избор как да реагираш. Тази реакция те определя като човека който си. Арменците всичките, като тебе ли са писатели и родолюбци българофили? Дажа и в далечна Америка и аз и децата ми реагираме като родителите и прародителите ни. Ако аз мога да видя Витоша в облаците на Индиана то и ти би могъл да видиш Вакарел в планините на Британска Колумбия. Просто трябва да си позволиш да бъдеш щастлив. Това последното ми го каза един американец от полски произход. Ние всички сме емигранти от някъде, но не съм чувал някой да се кахъри за Кения от която цялото човечество някога е тръгнало. Не са децата ти птици с прекършено криле а просто птици в полет. А ти си една уморена и обезверена птица, но боже мой, колко много ти се лети. И ти го правиш чрез разказите си, които са чудесни. Поздравявам те! Даваш надежда с жизнеността си на всички нас и най вече на децата си. Погледни този линк, той е специален поздрав от мен за теб и твоето поколение.
https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=10204524761347716&id=1493541380 -
Родното за дядо и баба е чуждо за внуците, а родното за младите и чуждо за старите. Казал си всичко в това изречение. Тъжно ми стана като прочетох, но не можах да не се разсмея за панагюрка-възрожденка. Хубаво пишеш, Гудман!
-
Интересно ми беше да прочета,Тони.Разходих се по мислената стълбица от преди и след 89-та... Спомних си детството си на село, в отдавна продадената къща на баща ми... Благодаря за емоцията.
-
Радвам се Роси, отдавна не бях чувал гаса ти
-
Разказът ти силно ме развълнува...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
