Сара - слънцето в очите на хората, красивата принцеса от приказките, добродушката, която винаги подаваше ръка. Всеки се чувстваше погален от съдбата около нея. Но тук идва въпросът - как се чувстваше самата Сара? Да, беше заобиколена от толкова много хора, но и се чувстваше толкова самотна. Но никой не се интересуваше от тази малка подробност толкова, колкото как да стигне до лично успокоение на душата. Родителите и постоянно пътуваха и рядко се случваше да може да се облегне на майчиното рамо и да си каже какво и беше на душата, или пък да получи ценен съвет от баща си. Приятели - не, такива не се срещаха. Те просто и завиждаха за голямото внимание, но не чуваха как тя с душа плачеше всеки път, когато се опитваше да им каже «Помогнете ми».  Сара изпитваше топли чувства към едно момче, както тя го наричаше «принцът». Но този принц не разбираше от любов, от чувства и особено от диалози с момичета, и поради тази причина нашата героиня пострада и от тежкия шамар на любовта. Заобиколена от толкова много фалш, толкова много маски, толкова много егоизъм - едва ли бихте избрали такъв живот. Хах, това дори не може да се нарече живот. Цирк може би е по-подходящата дума.

             И така в един прекрасен есенен ден, когато вятърът нежно повяваше, а всичко спеше безгрижно, Сара взе решение да избяга от всички. Хмм... така си мислеше че ще намери щастието - макар и сам-сама на тази земя. Не знаеше точно накъде тръгва, но сякаш усещаше, че знае къде ще стигне. Взе си само най-нужният багаж, написа едно писмо до родителите си, на които им предстоеше да се върнат на следващия ден , заключи вратата и в мигом изчезна.

            Минаваха часове, а Сара вървеше ли, вървеше, и не спираше и за минута почивка. Наближаваше гъстата и страшна за хората гора - но тя самата я намираше за достатъчно приятна. Земята беше покрита с шарени листа - просто можете да си представите едно море и да се впуснете в обятията му, и да плувате напред. Така си го представяше поне самотното момиче. Но изведнъж то спря - то видя една изоставена кукла на земята. «Кой неблагодарник би оставил такава красавица тук? Кой има смелостта за това?» - мислеше си Сара. Тя се приближи, взе куклата в ръце, прегърна я и продължи напред. А и как да я остави, та тя беше прелестна - с малки зелени очички, свежа руса коса и красива бална рокличка - досущ като малка балеринка. Сара продължи своята разходка из... .може би новия си дом - гората. Слънцето се скри, милиарди звезди покриха небето, чуваше се приспивната песен на щурците, но момичето продължаваше смело напред, без да чувства капка умора в себе си. Изведнъж усети, че куклата помръдва на рамото и. Мислеше си, че щеше да я изтърве, прегърна я по-силно и вървеше ли, вървеше.  Но в мигом се чу някой да  казва «Спри». Сара се огледа, но не видя никого, и продължи отново. Но пак чу някой да казва «Спри» и като погледна към куклата видя, че тя... тя беше жива!!!

               - Но... Но ти как... Ама как така!?!?!? Не може да бъде!!! - казваше Сара.

               - Еми явно може. Очаквай и неочакваното на този свят. - усмихваше се куклата.

               - Но... .не... не мога да повярвам... Хах... ами... как се казваш? - попита момичето живата балеринка.

               - Бети. Аз бях притежание на едно малко момиченце, което живее на другия край на града, но сега - ето ме тук...

               - Аз се казвам Сара... Хм... детето сигурно е тъжно сега и те иска обратно. Може би трябва да те върна у дома. Ако знаеш адреса мога да...

              - Недей, няма нужда. Въпросното момиченце гледаше как да се отърве от мен. Така и не ме обикна. - разказваше през сълзи Бети.

          - Това е много тъжно, наистина. Ако искаш, сега двете може да си станем приятелки. И без това и аз съм толкова самотен човек. Заобиколена от толкова много хора, но и в същото време без приятелска подкрепа, без нежна ласка. Това ме отчайваше толкова много. Но не - повече това няма да ми се случи, защото аз няма да се върна там.

           - И не трябва, щом не се чувстваш добре. Хех, явно ще сме си заедно за дълго време. - отговори щастлива куклата.

           - Да. Въпреки, че исках да съм сама, се радвам, че те намерих. - каза Сара с усмивка на лице - първата усмивка от мноооого време насам, първата истинска радост, макар и малка.

             И така Сара намери приятел до себе си в очите на живата кукла Бети. Те заедно бродиха из гората през нощта, наблюдаваха звездите и откриваха какви ли не неща от въображението си сред тях. Заедно те пееха песни, рисуваха по пясъка, и какво ли още не. Тези неща не им се струваха реални за онзи свят, когото напуснаха - от когото бяха изхвърлени.

           - Сара, хайде да се качим ей там горе, на скалата - гледката ще е приятна. - предложи живата балеринка.

           - Ами, добре, съгласна съм. Трябва да опознаем всичко наоколо все пак. - радостно отговори момичето.

            Двете приятелки се запътиха към скалата, а нощта ставаше все по-страховита, по-мрачна. Те не се страхуваха от това - дори много им допадна плашливото време.

            И все пак достигнаха до високата скала, замаяни от мелодията на песничките, които заедно пееха, и от красотата на звездите, на дърветата, макар и необлечени по това време на годината.

             - Мила Сара, хайде да танцуваме. Ето - цветята и птиците вече са ни изпреварили. Хайде да им покажем, че можем и по-добре от тях. - предложи куклата Бети.

            - Добре, мила моя балеринке. Но как ще танцуваме, след като не чувам музика наоколо? - запита момичето.

            - Хах, грешиш. Всичко наоколо пее, но ти не го чуваш. Опитай се да усетиш - ще видиш, че съм права.

            След тези думи, Сара малко по малко започна да долавя звуци - но те бяха толкова... нежни, толкова... необикновени. Та как е възможно да съществува изобщо такава мелодия!?!? Тя сякаш омагьоса момичето, а то затвори очи, и затанцува в такт с цветята, с птиците, които бяха оплели венче и го сложиха на главата му - като корона, защото тя сега беше принцесата, тя сега беше единствената, щастливата Сара, която хората не позволяваха да се появи на бял свят.  Заедно с Бети танцуваха без спирка. И така всичко изглеждаше прекрасно. В един момент, живата кукла се отдели настрани, танцувайки право към края на скалата.

             - Неее, недей! Ще паднеш, а аз не искам да си отидеш по този начин! Моля те, върни се назад! -  с разтреперан глас извика момичето.                                                                    

             Но Бети сякаш не чуваше и дума.  Танцувайки, със завъртания, тя продължаваше напред, като успокояваше Сара с думите:

             - Не се бой, мила моя. Няма нищо да се случи. Дори нещо повече - ела с мен, за да се увериш, че няма нищо страшно. Ще живеем безгрижно - довери ми се.

               Бети подаде ръка на новата си приятелка. Момичето се замисли как да постъпи - но това не беше за дълго - хвана за ръка куклата и заедно затанцуваха отново, въртейки се в кръг напред, осветени от загадъчната Луна.  Да - но те наближаваха скалата. Но - какво стана?!?! Трябваше да паднат, след като пристъпиха и последният ръб, но не - те продължаваха своя танц!!! Все така напред, все така омаяни, все така единствени. Сякаш имаха криле и летяха, летяха...

             - Хах, да - наистина беше права - няма нищо страшно. Хей, мила моя малка балеринке, благодаря ти, че ме направи толкова щастлива. Благодаря ти, че отключи онази моя същност, която до сега не се е появявала. Искам да остана с теб завинаги! - каза Сара.

             - И ще останеш. Не се безпокой! Ще бъда до теб сега и завинаги. Никога повече няма да почувстваш позната болка. Само повярвай!

             И в един миг, момичето усети, че му се доспива. Това беше моментът, в който то наистина вече се почувства изморено, но не искаше да заспива.

Страхуваше се, че  приказката ще свърши с началото на разходката из сънищата. Но живата кукла я погледна и тихо и прошепна:

             - Поспи си, поспи. Приказката тепърва започва. Довери ми се!

             Сара така и постъпи. Помаха с ръка на всичко наоколо за лека нощ, прегърна силно куклата и затвори очи.

              На следващия ден, родителите на Сара се завърнаха от своето пътешествие. Извикаха няколко пъти името на дъщеря си, но никой не отговори. Тогава майка и намери писмото и щом го прочете, сърцето и се сви. Та къде можеше да е нейното малко момиченце?!?!?! Да, тя се досети - когато Сара е била още малко дете, заедно са обичали да ходят в гората на пикник.

               Родителите тръгнаха към гората с надеждата да намерят детето си, да го приберат, и да му осигурят живот като този, който беше описан в писмото - но не съществуваше.  В началото на «страховитата» гора те видяха стъпки, които ги насочваха по непознат за тях път. Вървяха майката и бащата, търсеха с поглед някъде в далечината, викаха силно, за да ги чуе дъщеря им, но никакъв напредък нямаше. Изтощени от дългия път, те спряха за секунда да си починат. Бащата съзря скалата - да, онази фатална скала. Загледа се той към нейния край, постепенно насочи погледа си по-надолу, по-надолу, докато не впери очи към земята и към нещо, прилично на човек. Дали това можеше да е Сара? Този въпрос изплува в съзнанието на родителите и. Те се затичаха, без да усещат болката в краката си. Щом се  приближиха достатъчно забелязаха, че това наистина беше тяхното дете - сякаш бе заспало. Майката коленичи пред чедото си, взе го в ръце, прошепна името му, но то не помръдна. И нямаше, защото беше потънало във вечния сън, от когото никой не излиза.

               Мъката беше неописуема. А какво щяха да правят сега нейните родители. Те бяха толкова отчаяни, толкова безсилни, и се чувстваха виновни за случилото се. Майката видя кукла, която Сара бе прегърнала силно. Да, това беше балеринката Бети. Тя държеше в малките си ръчички писъмце. Родителите го взеха, разтвориха го с треперещи от ужас и скръб ръце, и зачетоха:

                   «Не се тревожете за Сара. Тя сега е при ангелите, и аз я пазя. Тя сега е щастлива. И много ви обича...

                    Поздрави от рая,

                    малката кукла Бети».