Тя се обърна, но не го видя. Доковете гъмжаха от хора. Къде бе изчезнал? В следващия момент чу глас зад себе си и усети дулото на пистолет опрян в ребрата ѝ..

- "О.. Любезни, хвалиш се с новата си придобивка от "Смит & Уессън`" или се радваш да ме видиш?"

- "Много сте уверена за престъпник хванат натясно, мадам."

- "О, моля ти се! Мадам е майка ми. Мадам Алварес. Аз съм Мария Алварес. За теб може просто Мария.."

Обърна се за втори път и срещна погледа на мъжа зад нея. Изумрудените й очи със закачливи искрици сякаш го подканваха да поразчупи сериозните черти, които лицето му решително бе заело. Пръстът на спусъка не потръпна. Не беше присъщо да се разколебава, но собственикът му този път с нищо не издаваше, че може и да се наложи да го използва като вестоносец на оловната смърт. Дали от близостта на видимо невъзмутимата и дръзка госпожица, дали от приятния и кокетничав аромат на прясно откъснати праскови, ненатрапчиво донасящ се от нея. В пълен контраст с противната миризма на доковете, която се опитваше да те задави с воня на разлагащи се водорасли. Упорито изпълваше дробовете и недотам приятната смесица ухания носеща се от тълпата, отдавна неостъргваните страни и обрасли дъна на съдната, рибата все още подскачаща в бурета и бореща се за последна глътка живот. Финалът на почти абсурдното извинение за въздух беше спарената есенция на ром, оспорвана от тази на сладкия вермут и сякаш мъничко в съюз с дъха на портвайн. Тези питиета раждащи се в котела на някоя тъмна пивоварна, закупорени в съмнително чисти бутилки и освободени като духове от плена на затвора си, се стичаха по гърлата на блажено пиещите. Или свободно се разливаха по грубите им брадясали страни и завършваха живота си като безславни капки. Капки.. капки..

- "Любезни, ако смяташ да използваш играчката си, използвай. В противен случай не смятам да оставам тук и да приемам душ на открито. Или намерението ти е да ме видиш мокра и с прозиращи дрехи? Нима затова е цялото гонене?" - намигна му и се засмя весело на собствената си шега. 

Двамата стояха все така близо един до друг, тълпата наоколо започваше да се разсейва, хората минаваха покрай тях забързани, принудени да прекратят заниманията си или безцелното мотаене. Дъждът обещаваше да е силен. Припряни викове и приглушени възмущения подсказваха за несъобразителността на времето.

- "Г-це Алварес.."

- "Мария!"

- "Г-це Алварес. Много добре знаете защо Ви преследвам от Салмън Крийк, през делтата на Смоуки Лейк, та до тук - негостопримните брегове на Сент-Жан-д'Арк."

​​​​​​

Говорещият свали ръката си и прибра оръжието. Съсредоточеният поглед на сините му очи си оставаше все така бдителен, в очакване на каквото и да е движение от отсрещната страна.

- "За Вас доскоро се гонеше бандата на Питърсън, която изгуби дирите Ви още на третия ден. Шерифът в поощрение на всички известни Ви ловци на глави е качил обявената награда от петстотин на седемстотин дублона."

- "Ух, колко щедро! Ласкаещо е да знаеш, че те ценят толкова високо! Седемстотин дублона? Човек може добре да си поживее с тези пари. Още по-ласкаещо е да изпратят толкова добре изглеждащ мъж по петите ми. Аз ако знаех по-рано, щях сама да дойда при Вас, да се предам."

Усмивката не слизаше от лицето й, обрамчено от мокри черни коси. Небето все по-силно изливаше гнева си, дъждът се усилваше. А те двамата стояха и говореха - сякаш нито времето, нито глухата тишина разстелила се из доковете и разкъсвана единствено от клокочещия шум на водната стихия ги смущаваха.

- "Но късно Ви усетих. Едва снощи в гостилницата ми стана странно, че всички се веселят и наливат с медовина, и само един посетител си седи кротко в ъгъла и не сваля поглед от масата и компанията, които бях удостоила с присъствието си. А реших, че просто се наслаждавате на фигурата ми и ме събличате с поглед."

- "Г-це Алварес. Нека не се разсейваме. Ако желаете да не Ви връзвам ръцете.."

- "Ух, ами ако искам?"

- "..ако желаете да не Ви връзвам ръцете и да не ограничавам движенията и свободата Ви - не правете излишни движения и не се опитвайте да се измъкнете. Хлъзгавите дъски тук няма да одобрят евентуалното Ви бягство. Не бихме искали да Ви нося на ръце с навехнат крак. Считайте се за задържана. От уважение към баща Ви ще се погрижа нищо да не Ви липсва по пътя ни за Сент-Адел, където ще бъдете предадени на властите."

Протегна ръка през водната завеса и посочи към най-близката постройка.

- "Но първо Ви предлагам да се подслоним и изсушим."

Мария сякаш искаше да възрази, но явно бързо погаси спонтанното желание да се противопостави. Кимна одобрително и закрачи в указаната от него посока. Светлината примамливо излизаща от прозорците на пивницата обещаваше уют. Той я последва плътно, спазвайки почтително, но достатъчно близко разстояние. Обувките им внимателно избираха пътя си сред хлъзгавите дъски, прекрачвайки тук-там някоя зейнала дупка, през която се виждаха развълнуваните тъмни води. Солени вълни все още търпеливо облизваха доковете, опипвайки страните им, но някак заканително подсказвайки за нарастващата си сила. Бортовете на съдната неспокойно се удряха едно в друго, мачтите издаваха типичните си протяжни стонове оплаквайки се от грубото отношение към тях. Мръсните платна с отривисти движения сякаш изпровождаха двойката крачеща забързано към подслона си. Локвите неспокойно танцуваха, водата се процеждаше през пукнатини и цепнатини, изливаше се обратно в морето и наново биваше изхвърляна нагоре. Единствено буретата сякаш стояха непоколебимо - пълни и тежки. Рибата в тях вече беше направила последния си агонизиращ скок в порив да се освободи. Зениците безразлично бяха вторачени в необятната небесна шир, а телата им глухо поемаха ударите на едрите капки дъжд..