25.01.2009 г., 21:35 ч.

Приказка 

  Проза » Разкази
741 0 1
3 мин за четене

  Повтарях си наум, че те няма вече. Повтарях си без дъх останала и изтерзана. Вървях, а крачките ми отекваха по паважа. Не можех да продължа, но продължавах... Нощта бавно започна да се спуска, а с нея сякаш усещах как бавно ме прегръщаш и сякаш те усещах с кожата си как ме целуваш. Не спирах да вървя, въпреки че вече нямах сили, не спирах да те викам, въпреки че вече бе мъртъв. По устните ми още гореше последната ни целувка, а теб вече те нямаше и като че ли не ми се струваше реално. Преди няколко дни те изпратих на работа и повече не те видях! Помня как полицаите дойдоха вкъщи и как им отворих, и как чух онези страшни слова, че си загинал при катастрофа, и как се разплаках и после... погребението. Всички роднини, приятели, колеги и аз. Аз останах сама сред тази огромна тълпа, дошла да те изпрати по пътя към вечния ти мир. Плаках и дори вече не помня точно какво се случи. Сега вървях по улицата. Не можех да спя и... вървях! Може би те търсех без да го съзнавам и сърцето ми агонизиращо пищеше, може би навярно полудявах, но като че ли те чувствах с цялото си същество до мен. Изморих се да бродя. Тръгнах към вкъщи. Но къде е вкъщи - аз вече нямам дом. Сама в празната къща - това не беше моят дом, не и без теб.
   Очите ми се взираха в мрака и сякаш пред мен стоеше - усмихнат и красив, какъвто те изпратих онзи ден! Видение на моята фантазия! Видях пейка пред мен и вече трябваше да спра. "Ще седна, а е толкова студено!" Погледнах нагоре към небето и сякаш то се разплака над мен - заваля сняг. Снежинките се спускаха над мен и нежно с прискърбие ме галеха. Вече не чувствах нищо, исках само да си почина! Отпуснах се на пейката. Затворих очи. Като сянка се появи пред мен ти. После сянката се изясни и те видях съвсем ясно. Точно такъв, какъвто си беше - висок, усмихнат... Очите ти сякаш ми говореха, бяха станали зелени, ръцете ти бавно понечиха да ме докоснат. Аз протегнах своите ръце и усетих пръстите ти -  толкова топли и истински. Сгуших се в теб като подплашена сърничка и очите ми се напълниха със сълзи, но този път бяха от щастие, че те виждах отново, че те докосвах и, че те чувствах. Ти погали главата ми и вплете пръсти в косите ми. Понечих да кажа нещо, но ти ме спря, не ми даде да нищо да кажа. Просто ме държеше в прегръдките си и не ме пускаше. Душата ми полетя нагоре и нагоре... заедно с теб се издигахме. Топлината ти ме изпълваше цялата и щастлива подпрях глава на рамото ти.
   Показа ми луната и звездите, сякаш ги докоснах с ръка!Носехме се над града леки като снежинките! Ръцете ни преплетени в едно, сърцата ни като едно. Приказни бяха светлините, прелетяхме над реки и езера, планините синееха, обвити в мъгла и усещах мириса на билки и сякаш чувах самотната им песен. А очите ти - зелени, гледаха ме как се смея, как те обичам и как те желая. Върнахме се обратно пак при луната и с трепет ме целуна под лъчите и, които падаха върху лицето ми. Прегърна ме така силно, че дори ме заболя и чак тогава си дадох сметка - оставяше ме на земята. Не исках! Извиках, а ти с целувка пак запуши вика ми и... ме остави. Започна да избледняваш, да се отдалечаваш докато накрая не се превърна в сянка от нощта. Тогава усетих студа по вените си. Много ми беше студено, замръзвах... Не исках да си отворя очите, защото още те виждах пред мен. Не исках...
  Не ги отворих... Но се събудих. Ръцете ми бяха останали така замръзнали, сякаш се бяха вплели в нечии други ръце - в твоите. Студът бавно пълзеше по тялото ми и след всеки изминат миг усещах болката все по-малко и по-малко. Не исках да оживея. Обичах те! Исках да дойда с теб, където и да беше отишъл ти, но ти не ме взе. Аз щях да тръгна сама тогава!...

© Ани Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "Погледнах нагоре към небето и сякаш то се разплака над мен - заваля сняг."
    Случвало ми се е ...

    (6) !
Предложения
: ??:??