Повтарях си наум, че те няма вече. Повтарях си без дъх останала и изтерзана. Вървях, а крачките ми отекваха по паважа. Не можех да продължа, но продължавах... Нощта бавно започна да се спуска, а с нея сякаш усещах как бавно ме прегръщаш и сякаш те усещах с кожата си как ме целуваш. Не спирах да вървя, въпреки че вече нямах сили, не спирах да те викам, въпреки че вече бе мъртъв. По устните ми още гореше последната ни целувка, а теб вече те нямаше и като че ли не ми се струваше реално. Преди няколко дни те изпратих на работа и повече не те видях! Помня как полицаите дойдоха вкъщи и как им отворих, и как чух онези страшни слова, че си загинал при катастрофа, и как се разплаках и после... погребението. Всички роднини, приятели, колеги и аз. Аз останах сама сред тази огромна тълпа, дошла да те изпрати по пътя към вечния ти мир. Плаках и дори вече не помня точно какво се случи. Сега вървях по улицата. Не можех да спя и... вървях! Може би те търсех без да го съзнавам и сърцето ми агонизиращо ...