Приказка без край     

Всичко в тази приказка се е случило отдавна. Толкова отдавна, че само един дядо в едно далечно село го е чувал. А той го е научил от неговия дядо. А неговият дядо го е научил от дядо си.

И този дядо в това далечно село живеел самичък. В една малка къщурка на края на селото точно в началото на гората. Гората била борова и зиме и лете поздравяла дядото със зелените си клони. Когато излизал навън, тя се разлюлявала, покланяла се дълбоко и сякаш искала нещо да каже на дядото.

Дядото се усмихвал, приближавал се към гората и отговарял тихичко:

          - Благодаря ти за грижите и вниманието, мила горичке. Всеки ден ме усмихваш и правиш деня ми хубав. Обещавам скоро да ти се отблагодаря. Ще ти разкажа приказката, която съм научил от дядо ми. Но мога да я разкажа само веднъж. Вече съм стар и немощен и е възможно толкова да се уморя от дългото разказване, че да заспя дълъг сън и нивга да не се събудя. Затова чакам да се появи някой, на който да я предам за да продължат да я слушат хората по света. Имай още малко търпение, горичке моя. Знам, че скоро ще дойде. Тогава ще разкажа приказката и на двама ви...

После дядото отварял портата, излизал навън и се запътвал към центъра на селото за да разбере дали не е дошъл някой нов непознат в селото. Някой, на който може да разкаже приказката.

Дядото живеел сам, но имал няколко приятели. Най-близък приятел му бил един рижав, палав котарак. Честичко се свивал в краката му докато спи, за да ги топли. А когато дядото го заболял корем (много обичал да си похапва люти чушки), котаракът се настанявал на корема му. Свивал се на кълбенце и с мъркане го лекувал.

Котаракът често правел компания в разходките на дядото. Затова и дядо му ушил един син елек с жълти мъниста. От едно старо палтенце на неговата внучка. Да му пази топло през зимата и есента. Котаракът бил много щастлив и на всички се перчел с него.

Все казвал на двете кокошки, петела и кафявата козичка, които живеели заедно с тях:

          - Вижте, вижте какъв елек ми уши дядо! Вижте какви са му хубави мънистата!

Кокошките изкудкудяквали сърдито, защото котаракът ги стряскал, козичката подскачала високо и се качвала чак на покрива на къщата, а петелът само продължавал да се перчи.

Котаракът минавал бавно с високо вдигната глава и опашка през целия двор и изтичвал на улицата да настигне дядото.

И това се случвало ден след ден, месец след месец, година след година. Случвало се през зимата, когато върлували сърдитите северни ветрове, които били толкова мразовити, че можели да превърнат в ледени кристали сълзите на всеки, който се осмелявал да плаче навън. Случвало се е и през пролетта, когато всички току що дошли птички започвали да строят своите гнезда и със звънкото си чуруликане поздравявали дядото заедно с гората. Случвало се е и през лятото, когато щурците играели неспирно и все проверявали, кой може да надпее останалите. Случвало се е през и есента, когато дърветата събличали лятната си премяна и махали тъжно с клоните си на отиващия си топъл вятър.

В един такъв есенен ден, когато топлия вятър все още си играел с боровата гора, котаракът станал рано, облякъл си елека и бързо излезнал да го покаже на всички навън. Минал покрай кокошките, козичката и петела. Не се стърпял и излезнал на улицата, за да може да го покаже на всичките си съседи. Но и не се отдалечавал много, защото чакал дядото да появи и да тръгне към центъра, както правел всеки ден. Слънцето се вдигало високо. Сенките ставали все по-малки, а времето все по-топло, но дядото не излизал.

Котарака се върнал обратно. Влезнал в къщата и видял, че дядото се е свил в леглото си. Дишал тежко, целия бил потен и даже треперел. Котарака веднага скочил на леглото и се свил на корема му, както бил свикнал да му помага досега. Започнал да мърка. Минал час, но дядото не ставал по-добре. Все така треперил, даже започвал и да бълнува.

Тогава котаракът се уплашил и се зачудил какво да прави. Дядото бил много болен и трябвало да му помогне. Седнал на прага на къщата, хванал се за главата и заплакал.

Животните в двора много се учудили като видели котарака да плаче. Били свикнали да е надменен, надут и все да ги стряска. Първа се приближила козичката.

          -Меееее, какво има котараче, да не си загуби някое мънисто? – попитала козичката.

Котаракът само я погледнал и започнал да рони едри сълзи.

Тогава се приближили плахо кокошките.

          - Ко, ко, ко, какво има, котараче, да не би да си скъсал някъде елечето? Не плачи. Познаваме една пуйка, която сме чували, че може да поправи всичко. Носи си иглите в краката. Не живее далеч. Ще те заведем.

Котаракът пак не отговорил, захлипал още по-силно и сълзите му потекли като малко поточе...

Тогава бавно се приближил петела повъртял се, огледал котарака и казал:

          - Котараче, виждам, че ти е здраво елечето. И всички мъниста са на него. Знам, че ти харесва да ни дразниш и плашиш, но ние живеем заедно в една къща. Затова моля те, кажи ни какво ти тежи. Ще направим всичко да ти помогнем.

Тогава котарака, вдигнал глава, видял, че го гледат с очакване, забърсал с дясната си лапа сълзите, издухал после нослето и казал:

          -Мило семейство, Дядо е много болен. Свил се е на леглото, трепери и даже не може да говори. Опитах се да му помогна, но не успях. Лежах повече от час на корема му и мърках, колкото можех по-силно! Но дядо не стана по-добре. Не знам какво да правя. Не знам как да му помогна. – Казал котаракът и пак заплакал, а сълзите му се леели като из ведро.

Като чули това животните се затюхкали и започнали да обикалят притеснено като всеки си мърморел нещо под носа.

Но най-много от всички се развълнувала горичката. Как така дядото е болен? Как тогава ще и разкаже онази приказка, която само той знае? Развълнувала се и зашумяла силно. Клоните на дърветата и започнали да се блъскат и пукат сякаш духал силния и мразовит зимен вятър. Но било есен. И вятър нямало.

Пръв видял странната гора Петльо. И казал важно и малко уплашено:

-      Ко, ко, ко вижте всички гората. Ко, ко, ко става нещо странно!

Погледнали гората. А тя наистина била странна. Дърветата се накланяли силно. Докосвали с клоните си съседните дървета. И така продължавали да се навеждат във всички посоки. Докосвали клоните си и сякаш нещо си шепнели...

А това e истина. Дърветата могат да говорят. Но го правят много рядко. Само когато гората пожелае. А сега гората го желаела много силно. Казала на дърветата да разпитват по света за лек, който може да излекува дядото.

Тя не можела да си представи, че след толкова дълго чакане няма да може да чуе тази приказка.

Минало време. Вече се стъмнило. Животните в двора на дядовата къща, се сгушили наблизо, за да се топлят от нощния хлад и да не се страхуват от шумящата гора. Нощта била дълга и студена. Но накрая пак се появило слънцето на хоризонта. Първо като сияние, после като тънка оранжева линия и накрая в целия си блясък и красота. Слънцето изсушило перата и козинката им, усмихнало се и им пожелало спорен ден.

Тогава, точно когато се чудели какво да закусват, гората се успокоила. В края на горичката, точно до дядовата къща от гъстите клони подала глава една малка кафява сърничка, на бели петна и бяло носле. Тя влезнала в двора застанала срещу всички животни и заговорила:

- Гората много иска да помогне на дядо ви да оздравее. Цяла нощ дървета са разпитвали надлъж и нашир за лек, който може да го излекува. И най-накрая са намерили. През три планини в четвъртата, по средата на една гъста гора, точно в центъра на слънчева полянка расте едно малко лилаво цветенце с дълги оранжеви листенца. Трябва да отидете там, да го откъснете и да се върнете бързо, защото ако цветето увехне преди да сте го дали на дядото, то ще загуби силата си. Но знайте, че в тази гора живее един лош вълк, който много си обича цветенцето и надали ще ви го даде.

След като казала това сърничката подскочила и бързо се шмугнала в гората. Гората зашумяла още по-развълнувано.

Събрали се заедно котарака, двете кокошки, козичката и петела. И заумували какво да правят. Толкова се били изненадали, че даже забравили да я попитат в каква посока да тръгнат да търсят цветето. Мислили, мислили, мислили и накрая решили.

Ще оставят едната кокошчица да се грижи за дядото. Да го завива, да му намира храна и да го пази от лоши хора. Котаракът, другата кокошка, козичката и петелът ще тръгнат в четирите посоки на света да търсят цветето. Когато някой го намери гората ще ги извести като започне да шуми развълнувано. Така всички ще разберат, че трябва да се връщат обратно, защото някой от неговите другари вече е взел цветето.

Речено-сторено. Всички взели по-малко храна за из път, сложили я в торбичките си, пожелали си късмет и тръгнали. 

Котаракът със синия елек и жълтите мъниста тръгнал на юг. 

Козичката с бързи подскоци тръгнала на север. 

Петелът и кокошката се разделили за пръв път в живота си. Петелът тръгнал на изток, а кокошката тръгнала на запад.

Сега обаче настъпва трудно време, мили мой приятелю. Ти ще трябва сам да решиш кой от четиримата герои искаш да последваш, за да видиш как ще свърши приказката. Котаракът, козичката, петелът или кокошката. Да, правилно си разбрал. Приказката има четири различни края.

Е, реши ли вече? Хайде последвай героя си!

......................................................................................................................................................

И горе долу съм дотук от 3 години. Осъзнах, че съм се захванал с нещо прекалено голямо за мен като това да влезна в кожата на 4 коренно различни герои. 

Сега като прочетох толкова хубави неща тук ми дойде музата и мисля, че скоро ще успея да довърша козичката. Но много ще се радвам, ако някой от вас има муза и желание да довърши останалите трима герои. Би било чудесно всеки герой да е развит от различен човек. 4 различни края:)

И да се забавлявате много като мен:)