Приказка за една любов

    Уморен ли си? Сигурно да. Знам, ти си един ангажиран човек - като всички човеци на нашето време, притиснат натясно от своите проблеми. Но спри се за малко! Изслушай ме. Ще те разсея с една приказка странна. Дано те откъсне от делника прашен, за миг да забравиш престрелката с времето. В живота не всичко е тичане. Има, макар за минути, покой. Не отказвай една порция дребна измислица. Може би ще ти бъде полезна? Може би ще откриеш частица от себе си?

И той бил човек като всички - напрегнат, забързан, потънал в недрата на своето време. И той като теб е летял след химери. Но, може би, е успявал все пак да открадне понякога глътка романтика?

Веднъж, в един обикновен човешки ден, се провикнал с цяло гърло дремещият телефон. Отегчен, уморен, грабнал Човекът слушалката, от която дочул странен гласец:

 "Беше ден, неразличим от другите дни, обременен и безличен. И сигурно би си останал такъв, ако не беше се случило нещо различно. В една малка градина - като толкова много градини в света, живееше мъничко Цвете. Животът му не беше сложен, нормален - зората го будеше с ласка, денят го прегръщаше, нощта го приспиваше. И навярно такъв би останал до края, ако не беше се случило тъй, да попадне при него Човека.

Уморен и потиснат, отклонен от привичната своя пътека, той се опомнил в малка цветна градина, неотличима по нищо от другите, с цветя като всички цветя - красиви, уханни и нежни. Объркан, смутен се огледал Човека, неразбиращ как попаднал е тук. Но сред толкова много цветя почувствал уют, топлина. Прегръщал ги с поглед, любувал се. Протегнал ръка и помилвал едно  - Цвете, нежно и крехко. Но тази милувка била тъй щедра и ласкава, че Цветето трепнало с малки листа и усмивка в очите му светнала. То открило нещо ново в света - човешката ласка пленила го. Обикнало Цветето безрезервно Човека. Дарило му своя фин аромат, изтънчена нежност и чиста душа.

Ободрен, окрилен, често започнал да идва Човека при любимото Цвете и да го гали с ръка...  А то, доволно, дарявало с усмивки света.

Така живеело малкото Цвете, щастливо и влюбено, в копнеж за добрата уморена ръка, която го милвала, за Човека, присядащ до него. И сигурно щеше да бъде прекрасно, ако всичко се бе съхранило така!

Но... 

Човека, обновен и отдъхнал, след време поел след свойте проблеми, в надпревара със себе си, с времето. Забравил той, че има едно мъничко Цвете, което доскоро беше галил с ръка, което го беше дарило с толкова нежност, спокойствие... Забравил. И какво от това?! Той бил ЧОВЕК - силен, властен, зает, делови! Кога да помисли, че едно мъничко Цвете също може би го боли?

А Цветето? То чакало, чакало... Чакало дни и свивало от болка листенца. Чакало и вярвало в добрия Човек, в топлите ласки. Но Човека не идвал да види как все по-ниско навежда глава уханното цвете и колко тъжи."

... Но, кой, кой се обажда? Кой ми разказва тези неща? - развълнуван и с болка се питал Човека. Това му напомняло нещо, нещо много близко и тъжно, потънало нейде дълбоко в сърцето.

"Цветето..." - отвърнало ехото на едно уморено гласче.

    Ето, това е тя - тази приказка странна. Отнех ти от времето ценно. Прости! Но има толкова тъжни цветя по света. И толкова хора, все заети, забързани... Накъде? Докога?