Приказка за правдата

 Приказка за правдата

 Живял нявга един мъж в едно малко планинско селце. Не бил богат, но и не бил беден. Имал една нива, от която се прехранвал и хубава бяла къщичка точно на края на селото – на най-хубавото и тихичко местенце.

Мъжът имал двама сина. По-големият бил висок и строен, бил красив и работел като войник. Също така умът му сечал като бръснач. Яздел прелестен бял кон и цялото село го обичало. По-малкият изобщо не приличал на брат си – бил нисък, подгърбен, глупав и с крив нос. Зъбите му били жълти, устата му миришела лошо, а и бил кривоглед. Вместо кон, малкият брат си имал едно дребно мършаво магаренце. Цялото село го избягвало и всички му се подигравали – хем на него, хем на магаренцето.

 Докато големият брат прекарвал дните си във веселие и забава, малкият работил неуморно дори и в най-голямата жега в нивата на баща си, защото никой друг не го искал на работа.

 Така минавали годините. Бащата на двамата братя остарял и легнал на смъртно легло. Той повикал децата си и им рекъл:

- Чеда мои, дойде време и аз да ида при Бог на небето. Повече няма да ми трябва нито нивата, нито тази къща. Затова е нужно вие да решите кой какво ще вземе след смъртта ми.

- Аз трябва да получа всичко! – казал надменно големият брат – Малкият може да ходи в гората всеки ден за дърва и да се прехранва. Не му трябва нищо друго. Все пак е свикнал да живее като просяк.

- Но и аз искам да получа нещо за спомен от баща ни – възпротивил се по-малкият брат.

 Бащата видял, че децата му ще се скарат и затуй им дал мъдър съвет.

- Скъпи синове, съветвам ви да тръгнете на път и да ми доведете съдия, който справедливо да отсъди кой какво ще наследи, след смъртта ми. Така няма да се карате.

 Волю-неволю братята се съгласили. Сбогували се с баща си и яхнали – единият коня си, а другият – магаренцето. Па тръгнали. Яздили, що яздили по един път, когато стигнали до място, където пътят се разделял на две. Решили братята и те да се разделят и всеки сам да си търси съдия. Речено-сторено.

 Големият брат яздел, яздел, когато насреща му се задал дрипав старец. Седял той встрани от пътя, гризал камък и ял пръст. Момъкът много се зачудил какъв ли ще е този човек и го заговорил.

- Добра среща, бедни ми човече – рекъл, без дори да слезе от коня си – що за лудост те кара камък да гризеш и пръст да гълташ? – попитал.

- Добра среща, младо момче – отвърнал му спокойно старецът и леко се поклонил – Туй мойто лудост не е, а глад и беднотия се нарича. Затова, ако имаш с храна да ми помогнеш, ще се моля Господ само щастие и здраве да ти дава.

 Големият брат се ядосал и си помислил: „Я какъв нахален просяк! Не стига, че вече е намерил какво да яде, ами и от мене иска. Чакай да го науча аз!”. И бръкнал в джоба си. Там носил костилки от череши, които намерил по пътя. Взел ги и ги хвърлил на просяка, а те се разпилели по цялата земя и се овъргаляли в прах.

- Дано ти е сладко – рекъл големият брат.

- Жив и здрав да си, юначе! – усмихнал се просякът – Дано стигнеш там, загдето си тръгнал.

 Така двамата се разделили и големият брат продължил пътя си.

 Малкият брат също яздил полека със своето магаренце, когато на пътя му се появил същият дрипав старец и отново гризял камък и гълтал пръст. Момъкът бързо слезнал от магаренцето си и отишъл при просяка.

- О, дядо – натъжил се малкият брат – що за лудост те кара камък да гризеш и пръст да гълташ?

- О, младо юначе – отвърнал му старецът – туй мойто лудост не е, а глад и беднотия се нарича. За това, ако имаш с храна да ми помогнеш, ще се моля Господ само щастие и здраве да ти дава.

 Малкият брат веднага бръкнал в джоба си и извадил всичко, що имал за ядене – самун хляб и няколко парченца сиренце.

- Ето, нагости се – подал малкият брат храната на просяка.

- Седни до мен, момко – усмихнал се старецът – Нека заедно споделим храната.

 Речено-сторено. Храната не била много, но двамата си я поделили поравно и успели що-годе да се заситят.

- Кажи сега, юначе, що те води по тези земи? – попитал просякът малкия брат, след като се нагостили.

 Малкият брат започнал и разказал всичко, което му се било случило. Просякът го изслушал и кимнал, щом момъкът свършил с разказа си.

- Не бери грижа за това – успокоил го старецът – Като благодарност за добрината, която ми стори, ще отида при един много справедлив съдия и ще го доведа при баща ти подир няколко дни. Ти сега се върни по живо по здраво у дома.

 Речено-сторено. Малкият брат се споминал със просяка и се прибрал лека-полека с магаренцето вкъщи. Когато пристигнал, големият брат вече се бил върнал и посърнал стоял на двора. Не успял да намери съдия.

- Ами на теб излезе ли ти късмета, малки братко? – попитал големият.

- Моят съдия ще дойде подир няколко дни с един беден старец, който срещнах по пътя и нахраних.

- Остави се – въздъхнал големият – и аз срещнах някакъв нахален просяк. Изяде ми всичката храна. Останах с празен стомах.

 Ала в това време гръм разтресъл земята и небето се разцепило. Двамата братя понечили да бягат, но някакъв магичен глас им попречил, като им заговорил високо от пукнатината в небето.

- Стойте, чеда мои! – рекъл с дебел глас – Нали дирехте съдия? Аз съм вашият съдник!

- Кой си ти? – престрашил се да попита малкият брат.

 В този момент видели как от небето към тях лети истински ангел с искрящо бели криле и одежди, а над главата му се носел ореол от злато. Той кацнал на земята и сякаш с магия се превърнал в бедния просяк, когото и двамата братя срещнали.

 - Докато вие дирихте съдия – заговорил ангелът в образа на просяка – аз се престорих на немощен старец, който няма с какво да се нахрани и ви пресрещнах, за да видя кой колко заслужава. За това сега ще ви възнаградя според това вие с какво ме нахранихте. Ти – ангелът погледнал към големия брат – получаваш нивата и нека всяка година да получаваш само по шепа костилки от нея. А ти – обърнал се към малкия брат – нека всяка година във фурната да се пече най-вкусният хляб и на трапезата да се слага най-прясното сирене.

 Щом казал това, ангелът отново приел истинската си форма и отлетял на небето, което си станало цяло-целеничко.

 Така си разделили бащиното наследство двамата братя. Големият се превърнал в просяк, защото нивата му раждала само костилки. Дори продал коня си, за да има какво да яде. Малкият брат пък живеел спокойно и дори успял да се ожени и да си роди дечица. След няколко години, малкият брат се смилил над големия и го приел при себе си. А той от тогава си научил урока и винаги давал половината дори и от малкото, което имал, на бедните.