Последната крепост

                                                   
            В сърцето на Странджа планина, сред гъстите дъбови и букови гори е разположено село Българи - последната крепост на нестинарството. Древният обичай, най-вероятно с тракийски корени, не случайно е възникнал тук. Това тайнствено и мистично място пази спомена за отминали времена, когато нестинарите не просто са танцували по огъня, а в сакрална връзка с бог, предсказвали събития, давали мъдри съвети и общували с мъртвите.
             На трети юни - храмовият празник в чест на ,,Св. Св. Константин и Елена". Цялото село  отиде на Голямата аязма - свещено за нестинарската общност място. Шествието от поклонници тръгна рано сутринта от църквата. Най-отпред вървяха момчетата с ,,облечените" икони на двамата светци, епитропа (църковния настоятел) и нестинарите, под звуците на гайдата и свещения тъпан. Щом стигнаха извора, поставиха иконите на одърчето*, заедно с жертвени дарове - пари, обредни хлябове и др. После ги смиха* с вода от извора, която този ден беше особено лековита. След приключване на ритуалната част, отпуснаха душите с общ курбан и ,, Костадинско хоро".  
             Бай Димитър - главният нестинар на селото, се прибра много уморен и седна на стола да почине. Докато си отдъхне, наблюдаше как дъщеря му Злата, шета из къщи. Обичаше да я гледа - пъргава и сръчна, синеока с дълги черни коси - сплетени на плитки, толкова приличаше на жена му. Минаха дванадесет години от смъртта и, но не преставаше да мисли за нея. Ама и как да забрави, като всеки ден я виждаше в очите на своето дете.
             - Златуно, лани имах кувякь*, ама тая година доди крата* и ше арнисам* да улазям в огинья ( Златуно, миналата година имах сили, ама тая година дойде края и ще спирам да влизам в огъня) - говореше тихо, забил лакти в масата като подпираше глава с ръце. Беше все още красив, въпреки годините и побелелите коси.
             - Оти* бе, тате? ( Защо бе, тате?) - дъщеря му се спря на средата на стаята и го загледа.
             - Мари, не мога вейке*! Годините натежаха, рача* да се арнисам, но ми е съклет*, че няма кой да улазя? Вярно, че ти пое от майка си, но мъж трябва, мъж! ( Мари, не мога вече! Годините натежаха, каня се да спирам, но ми е мъчно, че няма кой да влиза?)- махна ядно с ръка.- Тъй ше си отмре занаята - имаше предвид нестинарството. - Младите вейке не ги е еня за него, а търчат по чужбина. (Младите вече не се интересуват от него, а бягат по чужбина.)
             - Ти не се бой за туй, тате! Свети Костадин си знае работата. Ше се найди човек, вярвай ми, ония ден имах видение. Днес ше стане!  
             - Нека бъде божията воля - и бай Димитър се прекръсти. - Щом си го вдякьла, ше стане. Ама и друго ме пираксва*. Ще умра, а внуче няма да видя. Манолчо, вчера пак обихада* край нас и все насам зяпа. (Щом си видяла ще стане. Ама и друго ме притеснява. Ще умра, а внуче няма да видя. Манолчо вчера пак обикаля край нас и все насам гледа.)
               - Ми*, татеее! ( Недей, тате!) - повиши глас жената и смръщи вежди.
               - Вярно, че е млогу* плъсен* като майка си, ама барем е молаим*. На кунки* ше те носи.( Вярно, че е много черен като майка си, ама поне е добър. На ръце ще те носи.)
               - Ти Манол го остави, тате! Не ми е той  на пътя - а наум добави: ,, Снажен, напет и каматен* ше е, не кат Манол."( "Снажен и красив ще е, не кат Манол.")
               - Е, добре, ти си знаеш. Вейке ше полегна, кога стъкнат огинья ма събуди!
               - Убаво, тате!
             В центъра на селото се намираше, църквата, конака*, чешмата и хармана за танци. Игрището имаше диаметър около десет метра, с кръгла форма, опасано с  каменен бордюр по края. Селяните го наричаха ,,огнения кръг". Запалиха огъня в ранния следобед - огромна клада от дебели дървета. Димът се издигаше високо в небето. Постепенно площада се изпълни с хора, които обикаляха около сергии с лакомства, дрехи и скара-бира. За местните, този ден беше възможност не само да покажат своята съхранена традиция, но и да припечелят някой лев.
                Шествието излезе от конака и музикантите засвириха. Най-отпред беше епитропът, след него, бай Димитър с иконата на св. Константин в ръце. Беше облечен с бяла риза с бродерия и потури. После вървеше нестинар от село Бродилово и накрая Злата с икона на св. Елена. Мъжете бяха облечени с бели ризи с бродерии и потури, а жената с дълга бяла туникоподобна риза и бяла забрадка на главата. Тримата пристъпваха като в транс, а тъпанът наелектризираше всички - танцьори и публика. Стигнаха до огнения кръг и три пъти го обиколиха със ситни стъпки, докато ,,прихващаха"(обсебване от демони). През това време тъпанджията се приближаваше до всеки от тримата. После се прекръстиха и влязоха вътре. Беше толкова горещо, че седналите по-наблизо усещаха, как кожата им започва да гори. А те с ледени тела не чувстваха нищо. В този миг бяха сами с огъня. Стъпваха в ритъма на тъпана, спокойно и сигурно. Бай Димитър се наведе, грабна шепа жар и я подхвърли нагоре. Цялото множество от хора бяха обсебени от магията на този миг. Танцьорите подвикваха, а с тях и някои от местните : ,,Хиууу, хиууу!" Точно тогава неговият глас прогърмя така силно, че заглуши музика и викове.  
            - Харни дни ше има за България, а за наше село таз година берекет - подбели очите, докато изричаше тези думи. Всичкият народ мълчеше, запленен от тази магия.
             Изведнъж един млад мъж, висок, русоляв и добре сложен, изу сандалите си и като хипнотизиран се отправи към огъня. Някой се опита да го спре, но той продължи без да обръща внимание. Стъпваше леко в ритъма на танца, едва докосвайки земята. Мина през жарта, така спокойно, сякаш го е правил хиляди пъти. След като излезе на тревата погледна към Злата. Тя също беше излязла от кръга в другия край. Погледите има се срещнаха само за миг и в тях се отразиха златисто-червените искри на огъня.  
              - Виж, мари Вано, май наща си намери главеник* (годеник). Дингил*, ама каматен (Дълъг, ама красив) - една стара съсухрена бабичка, приведена на два ката с бастун прошепна на приятелката си.
              - Ама, Петро, ти пък! Може тъй да ти се е вдякьло*(видяло) - тази беше по-млада, едра и засмяна.
              - Ти не гле'аш ли к'ви зъркели фърлят. Главеж* (годеж) ше има да знайш!
              В това време от тълпата изскочи един черен, тантурест мъж. Докато успее някой да го хване, се бухна с няколко скока в огъня. Изпищя като яре и понечи да излезе, но му прилоша, препъна се и падна. Бай Димитър набързо го сграбчи за яката и изблъска на тревата. Струпаха се хора да помагат. Един лекар се спусна от линейката, да окаже първа помощ. Краката и ръцете му бяха обгорени. Докторът направи промивка с хладка вода, превърза раните и го качиха в линейката.
               - Мари, Вано, туй дет баялдиса* (припада), не беше ли наш Манолчо?
               - Гаче* (сякаш) на него мяза, ма Петро.
               - Айол, вдякь (видя) ли как са фърли у огинья. Таз глупост зарад Злата я стори. Има сега глава да пати.
               Танцът приключи и нестинарите трябваше да се прибират. Едва тогава, публиката наруши мълчанието и се чуха откъслечни думи и възгласи. Русолявият мъж приближи Злата и без да каже дума, хвана ръката и. Тя погледна към него и се усмихна. Двамата тръгнаха нанякъде, без да се пускат. Бай Димитър ги изгледа щастлив как се отдалечават и тихо прошепна:
 
 
 
              - Брех, мама му стара! Вярно било, значи. Няма да иде всичко бадева*(напразно} - после помисли и погледна към небето. - Станоо, все за тебе мисля, ма. Как ше сме? Ше биде ли Златуна честита? Дай хабер, мари!
              Още неизрекъл това и нещо черно профуча край него, после се изви и отново бързо премина. Нестинарят го загледа. То полетя малко и кацна на вратата на конака. Бай Димитър приближи и видя, че е прилеп. Внимателно взе животното в ръце, погали го и каза:
             - Сполай ти*! Вейке съм рахат*( Благодаря ти! Вече съм спокоен) - разтвори шепи и прилепът отлитна.
             Площадът опустя, всички хора се разотидоха. Тишината и обичайното спокойствие отново се настаниха в Българи, което щеше да продължи да бъде последната крепост на нестинарството.
             По някое време уличните лампи угаснаха и тъмнината прихлупи селото като похлупак. Полупълната луна хвърляше сребърни лъчи отгоре. Тайнствена Странджа спеше.            
 
 
одърче - дървен иконостас
смиха - ритуално измиване на икони
лани - миналата година
кувякь - сила
крата - свършек, край
арнисвам - преставам, спирам, отказвам се
оти - защо
вейке - вече
рача - искам, желая
съклет - притеснение, тежест, мъка
вдякьл, вдякьла - виждал, виждала
пираксва - притеснява
обихада - наобикаля
ма - недей
млогу - много
плъсен - черен
молаим - добър
кунки - ръце
каматен - хубав, красив
главеник - годеник
дингил - дълъг висок човек ( прен. зн.)
главеж - годеж
баялдисва - прилошава, припада
гаче - сякаш, като че ли
бадева - напразно
сполай ти - благодаря ти
рахат - спокоен