- Не ме наранявай, моля те! – гласът й трепереше, едва се процеждаше през гърлото. Нещо я душеше и думите трудно се изтръгваха от пресъхналите й устни. Сълзите бяха на ръба на очите й – нейните доскоро весели очи.

Беше си обещала да не позволи на никого повече да я наранява. Много официално и тържествено беше се врекла пред себе си, пред олтара на своето „Аз”. Защо забрави? Защо за пореден път заличи спомена – от болката, от отчаянието през които толкова пъти премина?

Гласът й затихна, уплашен от празнотата на пространството. Разбра, че говори на себе си. Долови, че няма никой наоколо и воплите й бяха обръщение към тъмнината, която отново я бе обградила.

А беше успяла! Наистина! Беше успяла да достигне баланса, онова равновесие, което я тласна напред и което отвори врати пред душата й. Научи се да живее в илюзии, да гради свят от мечти и да им вдъхва живот, да пали усмивки в очите на другите с ентусиазма и заразителния си смях. Защото беше свободна! Защото чувствата й не бяха подчинени на никого! Защото нямаше нужда да се съмнява, да преценя, да се отбранява... Защото беше себе си, такава, каквато Господ я беше създал – истинска, вдъхновена, недостижима!

Защо така се случваше? Защо, когато се довереше на някого, се раздаваше до дъно, без да остави капчица съдържание за себе си? Така го разбираше, така постъпваше. А после... После страдаше. Защото, все някак се разминаваше действителността с въображението. Нейните представи бяха винаги по-извисени от реалността и когато, отрезвена, проумееше истинския облик на нещата, болката – като безмилостен камшик я шибаше през лицето...

Сълзите намериха врата за себе си и се отприщиха като новобликнал поток. Лицето й беше мокро, хлипанията – спорадични. Искаше да спре, искаше да пресъхне тази тъга, искаше да намери отново себе си, искаше да не познава болката.

***

Слънцето прокрадна един малък сноп светлинка през цепнатината на щората и докосна клепачите на една уморена жена. Опита се да разплете миглите й, опита се да надникне в душата й. Така тъмно му се струваше вътре.

Жената размърда тяло, нещо дразнеше клепачите й. Изведнъж отвори очи и ... видя светлината.

- Защо? – това бе единствения смислен въпрос, който се надигна като пролетен цвят във втвърденото й съзнание.

- Какво защо? – смаяно попита светлината.

Жената се стресна. С кого разговаря? Със себе си?

- Нееее... – провлачено чу непонятен глас.

- Как не? – ужас се прокрадна в мислите й.

- Ти си уплашена? Ти си тъжна? Ти си толкова самотна?

- Аз?

- Да! Има ли друг?

Тя потърка очи. Колко време трябва да мине, за да се събуди? Потърка ги отново. Светлината стоеше там – нахално надничайки в тях.

- Но?....

- Да, аз съм...

- Какво си ти?

- Светлината...

- И разговаряш с мен?

- Да! Какво толкова чудно? Та ти ме питаше нещо!

- Аз?

- Да, ти! Забрави ли? Зададе ми въпрос.

- Въпрос?

- Да! Попита: „Защо?”

Жената се разбуди окончателно. Трябва да е съвсем смахната, за да сънува такива неща.

Тогава я връхлетя споменът. И болката. До умореното й съзнание стигна всичко преживяно в последно време. Изплуваха отново безброй пъти задаваните въпроси – от себе си за себе си и нелогичните отговори, които като безпощадни съдници разпъваха душата й на кръст. Трябваше за пореден път да отговаря – за безумията в своя живот.

А сега? Някаква светла диря, проникваща през очите й, се опитваше да й задава въпроси. Определено е превъртяла! Май това последното й дойде в повече.

- Успокой се! Аз съм само светлина! Не мога да направя нищо друго, освен да ти покажа пътя, да ти помогна да видиш по-добре себе си, да разбереш същността си.

- Че кой те е канил? – усещаше, че разговаря сама със себе си, което бе лош признак. Ако някой разбереше?...

- Никой, аз сама дойдох. Ти се измъчваше, ти се съдеше, страдаше...

- Аз?... Да, аз трябва да се науча да вземам правилни решения, а винаги избирам неподходящите.

- Защо мислиш така?

- Сега ти ли питаш защо?

Светлината се усмихна. Жената за първи път виждаше светлината с усмивка! Призна си, че е много красива. Прииска й се поне малко да заприлича на нея. Прииска й се да се усмихне и да забрави всички черни мисли, които като тъмни облаци бяха засенчили съзнанието й.

А какво ги провокира? Имаше ли причини? Откъде отново я бе връхлетяла болката? Нима всичко бе плод на нейната мнителност? На нейната недоверчивост?

Тъгата отново я стисна за гърлото. Сънят се бе стопил, но действителността не беше по-добра от него. Сега? Накъде? Докога ще продължава така? Толкова й се искаше да може да разпери криле, като светлия сноп светлина и да полети нанякъде, да погледне света от високо и да види истината – такава, каквато е, без украси, без измами, без излишни думи, без напразни съмнения. Но какво е истината? Днес е една, утре е друга... Или не? Не е ли всичко една заблуда? Не е ли толкова относително и променливо, че самата истина да търпи развитие и да променя лицето си? Тогава? На какво да вярва? Към какво да се стреми?

- Ето ме! Аз съм винаги тук, до теб! Аз съм винаги такава, каквато ме виждаш! Аз съм светлината и каквото и да става, ще се връщам при теб и ще бъда все същата! Отпусни душата си! Защо си така уплашена? Какво се е случило? Кое толкова много те разстрои, че затвори очите си и за мен? Повярвай  ми – аз ще бъда винаги до теб, ще идвам да те целуна, когато имаш нужда от подкрепа, ще ти подавам фенера си, когато мракът те превземе подмолно, както сега... Не плачи! Ти си толкова уязвима...

Жената притвори очи и се вслуша в шепота на светлината. Той звучеше така обещаващо. Нищо, че приличаше на човешките думи, които толкова често бе чувала, а после потъваха някъде. Все пак, това бе светлина, нещо толкова непреходно! Искаше й се този път да повярва,толкова й се искаше... Искаше й се да забрави, че след вярата идва болката –  от недоверието, от неразбирането, от разминаването... Но какво би бил животът, ако вървеше само по една права линия? Каква би била душата, ако не познаваше страданието, колебанието, съмнението? Какво би било летенето, ако не можехме да разперим криле, макар понякога да не издържаха силата на вятъра и да падахме с разбити тела, но живи души?

Светлината се усмихваше радостно в очите на една жена, която престана да задава въпроси на себе си и да съди безпощадно душата си. Тя бе проумяла, че светлината има право – никой не може да заличи нещо, което е вечно и извира от безкрая, за да проправя път пред душите на хората. Тогава? Има ли смисъл да се измъчва в терзания? Животът е низ от уроци. Животът не е развлечение, той е изпитание за силните, път към въздигане и който не разбере това, ще се връща толкова пъти в него, докато го проумее. Тогава има ли смисъл от сълзите, от болката и безпощадните упреци?

Усмивката на светлината, като ненадейна зараза превзе отвътре душата на жената. Очите й отвориха своите порти и пропуснаха светлите огньове дълбоко в себе си, а те, чакали сякаш това, затанцуваха с устрема на първооткриватели... непознатия танц на свободата!