***

     Новогодишна нощ. Нощ като нощ. Това си е и…ами не точно. Това, че аз имам лоши спомени, не е прецедент за повечето хора по света да обявят посрещането на новата година, като „просто още една нощ“, която да изтърпят. Със сигурност има още милиони или поне хиляди като мен, за които тази празнична нощ е окичила и по една тъжна висулка на елховата им душа. Да, сигурна съм, че всеки, който е малко или много наранен през живота си има поне по дузина елхови бодлички в душата, които никога не го оставят на мира и го боцкат в най-неподходящите моменти.

     След вечерята в хотела, следваше новогодишен бал и гледка на водни пръски и светлини от фонтаните. Влюбени двойки, партньори, семейства или просто хора, които можеха да си позволят да са тук в този момент се тълпяха пред централният вход на хотела, където точно в полунощ щяха да оповестят  настъпването на новата календарна година. И като си мисля за календарна, то за мен си е точно такава.За човек, като мен, неспокоен вътрешно и твърде, чак до мудност, спокоен външно, много неща се бяха превърнали в делнични листове от календара. Че как иначе?! То, просто винаги има един такъв момент в живота ни, в който колкото и да се дърпаме от коловозите на ежедневието, буксуваме и потъваме още повече там. Това положение, лично аз, го считам за нормално, макар и да е твърде нетипично за откривателската природа на човека. Не ми се ходеше на някакъв си натруфен бал, не ми се и гледаше светлинно шоу. Та аз си бях цял панаир! Стига да  можеше някой да надникне в мен, щеше да е поразен от всички звукови и светлинни ефекти от емоционалните океани, вълнуващи се в дебрите на човешката ми същност. Сигурно билетите щяха да стигнат баснословни цени и да се изкупят за минути. Трябваше ми време и вътрешно спокойствие. Може би и това беше причината, поради която се поддадох и се „хванах“ за тази екскурзия по празниците. Трябваше да се откъсна от всичко познато и да сменя мястото си на индивид в определен кръг от хора и в определено общество.Човек, когато се „опари“ от пипалата на живота, някак си му се иска малко да обърне страната и да стане пасивен, ако е твърде активен или обратното. Реакция на психиката. Не, че си падам по психологията и анализирането на поведението на другите. Да си плюя в пазвата от такива неща! Не ми са по сърце! Не ми е интересно кой как живее или какво прави с живота си, стига да не бърка в моето житейско канче. Да, наясно съм, че всеки си има болки и рани, но да наливам акъл в чужда глава не ми е работа. Аз моята си не мога да напълня или по-точно да опразня от мисловна течност, а за другите…Ми, не ми е работа и това е!

    И след като реших да си остана в стаята, да си напълня огромната вана с гореща сапунена вода, разнасяща сладко благоухание от скъпите масла, почти бях забравила за инцидента със съобщението. То малко други неща бълбукат в мен, та да си броя и ежедневните  гафове. Като се замисли човек на ден прави неизмеримо много такива недомислени неща и то, чисто механично. Та, аз защо да се „цепя от колектива“ и да се правя на Мона Лиза, само без усмивката…

    Така, че когато излязох само по кърпа, пет минути преди настъпването на новата година, въобще не ми дойде наум да ровя из смартфона  за някакви си съобщения. По-принцип сигурно щях да имам около 20-тина, някои от стари приятели, други от загрижени или прекалено любопитни колеги…“И утре е ден!“ - си мислех, така че не бързах да се залепям за екрана и след часове ровичкане да изглеждам, като електроженист, след дълъг работен ден.

    На човек понякога му си иска да направи някоя щуротия, така, чисто нелогическа за него самият и да провокира сам себе си като личност. Та и аз, така изведнъж реших, че неприкриващата почти нищо от тялото ми пухена кърпа е достатъчна и просто излязох на терасата да  позяпам масата от народ събрала се около фонтаните. Така или иначе на никой нямаше да му е интересно да гледа ходеща плоска закачалка наметната с оскъдна кърпа и капеща от водата на заплетени масури коса по раменете. Щуро си беше, опияняващо и едновременно леко отрезвяващо. И…разбира се, в зареяния ми поглед проблесна една далечна мисъл, за хората, които излизат от „зоната си на комфорт“, тоест извън своето „Аз“ и разбират, че света бил по-цветен от собствената им, безкрайно скучна сива същност.

***

   Крас беше уморен, но не си даде и секунди почивка и размисъл. Набута назад мисълта за съобщенията и изключи интернета на мобилния си в мига, в който влязоха във входа. Беше харесал апартамента и с помощта на фирма, го беше ремонтирал и обзавел. Знаеше как ще изглежда и търсеше точно това – дом в обикновен квартал на града. На Марти му трябваха приятели и среда, която да изгради в сърцето му човечност, честност и вяра в живота, както и доверие в другите. Да, разбира се, че средата не беше най-важното. Красен го знаеше от собствен опит. Това, че беше израснал в Дом за сираци, не го направи хулиган, крадец, лъжец или долнопробен човек, както битуваше мнение сред обществото на родната му страна, а и не само в нея. Може би в миналото под захвърлено дете се е имало предвид нежелано, поради някаква отрицателна причина, в повечето случаи нелечима за времето болест, която хората са мислели за анатема. То и заради това само в манастирите са прибирали захвърлените сираци. В съвремието този вид нагласа трябваше отдавна да е остатъчен отзвук от едно отдавна протрило се по ръбовете минало, но уви, имаше си хора за всичко и с всякакви разбирания, само напоследък по-често бяха в отрицателен аспект, а не с положителна нагласа.

    Умишлено не беше накупил всички желани играчки за детето. Само най-необходимото и нормалното за стая за дете и толкова. Искаше Марти сам да избере това, което му е по сърце и, разбира се, трябваше да осъзнае цената му. Не тази в паричен аспект, а другата, в емоционален и човешки, защото не всичко скъпо по парична стойност, беше скъпо всъщност от гледна точка на човещината. Винаги се беше учудвал на твърде оскъпените вещи. Те също бяха предназначени за хора и ако нямаше хора, които да си ги позволят…то нещата щяха да изглеждат в съвсем друга посока. Може би всички големи фирми и техните управители си мислеха, че винаги ще има кой да купува и да се стреми към нещо по-скъпо. Може и да имаше, но напоследък Красен смяташе, че варианта за намаляване на такива, беше по удачен и реален в съвремието на този непрестанно развиващ се консумиращ нещо си свят. Не че и той не беше от консуматорите, защото отделният индивид трудно можеше да се ограничи извън общата вълна.

    - Прилича  ми на онези стари  къщи пълни с вехтории, само, където е толкова излъскано! – прекъсна мислите му Марти и Крас прочете в погледа му онова бунтарство, което всяко дете притежаваше, търсейки начин да пробва докъде родителите му ще издържат с привичките и правилата, които искат да му налагат.

    - Щом казваш. – неангажиращо му отвърна Крас, усмихвайки му се и продължи, като махна към коридора. – Първата врата в ляво е моята спалня, последната отдясно – твоята стая. Делим си банята, така че ще трябва да се съобразяваш с мен.

    - Споко! – парира го Марти. За петгодишен имаше доста добри познания за диалектните думи и онези, които дразнеха най-много възрастните. – Ще те чакам да си почистиш космалаците от лицето.

 Красен, тъкмо отваряше, предварително напълненият с продукти хладилник от служител на фирмата по обзавеждането. Спря, обърна се и впери очи в малкото момче, а после се разсмя:

    - Казва се космите и да знаеш, че когато пораснеш и ти ще си ги чистиш.

Думите му се удариха в тишина, сякаш минаха през картон, като лъч и в момента отрязаното парче все още обмисляше дали да се сгромоляса под напора на гравитацията. Крас усещаше, че детето е удивено от думите и реакцията срещу умишлените си провокации. Разбира се, че беше. Нямаше нищо скрито от Красен, та нали сам той беше един голям провокатор търсещ си винаги наказанието, когато беше малък. Колкото повече растеше и разбираше, че никога няма да му се случи онова мечтано „ С мама и тати у дома“, толкова повече той искаше да си го върне на света и на всички, независимо дали са му подали топла ръка или са го наказали за лошо поведение.

    - Ще сготвя нещо по-късно, а сега влизам за един душ. Надявам се, че няма да предизвикаш пожар, а…всичко друго е поправимо. – неговият очакващ отговор поглед се сблъска в дълбоките дебри на едни изпълнени с тъга детски очи.

    - Когато има огън, хората отиват при Господа. – тихо, но тежко се отрони от детската уста.

    - Значи, знаеш цената на една такава игра. – констатира също така тихо Крас. Детето кимна едва-едва. – Ще бъда готов след пет минути. – продължи той и завличайки куфара си към банята, обърна гръб на изпълненото с болка малко личице. На детето му трябваше време и въздух , за да превъзмогне спомена, който сега кръжеше в малката му главица и Красен му го даваше. Наясно беше, че в този момент нито прегръдка, нито нещо друго би подобрило ситуацията. За някои неща се искаше първо време , а времето изискваше да си търпелив с мудността на часовниковите стрелки. Чак тогава идваше и доверието и всичко останало, което съпътстваше човешките същества.

            Точно пет минути след това, Красен се появи във всекидневната, вече преоблечен, но с още влажна коса. Намери момчето на същото място на което го беше оставил, все още вперило поглед в пода и търсещо нещо, което разбираше, че няма как да открие. Красен обичаше да готви и макар да работеше съвсем в друга сфера, тази му страст към храната с годините се беше превърнала в едно разтоварващо го хоби. Да, не можеше да се мери с Шефовете в петзвездните ресторанти, но разбираше от вкусове и качествена храна и готвеше от душа, а това всеки, от познавача до незнаещият, го усещаше, когато вкусеше от неговата храна.

            - Искаш ли големи бургери за Нова година? – чисто риторично се обърна той  към Марти.

            - А ще има ли и картофки? – някак несигурно му отвърна детското гласче.

            - Че какъв бургер ще е без хрупкави картофи?! – усмихна му се ведро Крас, а ръцете му вече създаваха магия от месо и подправки.

***

     10…9…8…7… Отброяваше тълпата под краката ми. Умът ми не искаше да осъзнае значението на това броене, а си се вееше из разни затъмнени кътчета. 3…2…1. Пред очите ми избухнаха светлини, гласове и звуци се сляха. „ Мина.“ – беше единственото, което забумтя в препълнената ми до преди малко от мисли глава. – „ Замина си най-после последната година  и съм на чисто.“. Да, разбира се, че визирах тежката си верига от паричен заем и, разбира се, пълните си с горчивина спомени и все пак в мен се прокрадна и тъга. Човек бързо свиква и с лошото и с доброто и някак неочаквано и аз бях свикнала с хомота на жертвен агнец и сега, скъсвайки с този период от живота си се почувствах пречистена, но и празна. Празна откъм емоции, едва ли някога щях да бъда, но празна емоционално поне за няколко минути, наистина бях. Докато се осъзная и вече се бях проснала по гръб на огромното легло и правех като онези по филмите – снежни ангели, само че върху завивките. Досмеша ме и…ами се разсмях.  А когато и последните сътресения от смехът ми напуснаха тялото ми, се изправих и подпрях на възглавниците. Погледът ми се зарея по стените, отвъд прозорците и попадна на нощното шкафче. Протегнах се и отключих телефона. Бях готова да изтрия всички получени съобщения. Не ми се четяха нито двуличните от колеги или злобари, нито онези пратени просто механически, та дори и онези изпратени чисто приятелски, без задни мисли . Човек, понякога има нужда да изтрие нещо от живота си, пък макар това да е и непрочетени новогодишни пожелания. Само че ръката ми спря рязко още на първото. Боже, беше ми върнал! Крас Найденов, на когото бях изпратила по погрешка  пълното си с любов послание към Маги ми беше върнал и…Ами, не знаех какво да мисля. Шега?! Перверзник?! Или…? Кой да ти каже, какво да върнеш на нещо такова? Първо се учудих, после стреснах, след това се ядосах на себе си и накрая…Накрая пръстите ми сами зачаткаха и думите се наредиха, още преди напълно да съм ги осъзнала в твърдоглавата си, женска кратуна. „ Защо ли винаги сама се накисвам, като някоя суха зелка, чак до шията?“ – мина ми през ума.

Следва.