14.03.2021 г., 20:53 ч.

Принцът и узурпаторът 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи
616 0 0

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

28 мин за четене

                                                             1. Пазачът.

           

            Скитникът пристъпи в уличката.

            Това беше най-западналата улица в бедняшкия квартал на града.

            Но дори това не отвращаваше толкова мъжът с качулка, колкото ужасите, които беше оставил зад гърба си.

            Намираше се пред градски клозет.

            Кенефът имаше беше шестоългълна постройка с овален покрив. По стените имаше тонове плесен.

            Смрадта се усещаше още на десет метра от входа.

            Той се огледа и пристъпи напред.

            Влезе вътре.

            Не беше чистено от месеци.

            -Таксата е десетачка, приятел.

            Странникът се обърна. Зад него стоеше тъмнокож човек със зелена роба и чалма.

            -Не съм дошъл да сера, мой човек. Даже хилядарка да ми даваш няма и да се изпикая в тая кочина.

            -Ако не ти харесва можеш да се пръждосаш, глупако. В ъгъла отсреща също можеш да пикаеш или даже да си набиеш някоя чекия, ако нямаш пари за курва.

            -А мога и да завра оръжието си в задника ти, ако ме мързи да ходя до там, а, какво ще кажеш?

            Другият се усмихна, очите му издаваха неприязън.

            -Не е умно да се опитваш, приятел, денят ти ще стане... доста гаден!

            -Защо, ти си само пазач на кенеф, какво толкова можеш да направиш на въоръжен човек?

            Скитнъкът отмести робата си и му показа дръжката на меча си, запасан на колана му. На върха и имаше зелен аметист с изваяни рунически символи.

            -Оръжията не ме плашат и ако искаш можеш провериш защо!

            Другият прикри оръжието си. Последва мълчание.

            Човекът с чалмата каза:

            -Знам какво търсиш и кой си в действителност. Знам и че дванадасет мъже те преследват, за да ти направят гадни работи. Мога да ти дам това, което търсиш, но ще ти струва скъпо.

            -Колко?

            -Две хиляди метални кръгчета.

            Скитникът бръкна под дрехата си, извади екесия и я хвърли в краката на мъжа в зелено.

            Онзи я взе и се усмихна.

             -Това, което търсиш се намира на югоизток, в долината на димящите дървета. Преди да излезеш от гората има хълм, в който е издълбана дълбочка пещера. На дъното ѝ има скелет на мъртъв дракон. Там където е бил корема ще намериш стъклено шише с верига и зелена течност. Трябва да го изсипеш във водоема на града си. Така ще излекуваш хората и принцесата от чумата.

            -Откъде дойде тази болест?

            -Твоят съюзник Плейг накара магьосниците си да направят заклинание на водата. По този начин цели да отслаби армията ти и да завземе града. Ими политически цели и лични – ти взе принцесата преди него и той не може да се примири с това. Заповяда на вещерите си да направят така, че единствено ти да останеш незасегнат от чумата, за да можеш да гледаш падението на кралството си.

            Скитникът стисна дръжката на меча. Кокалчетата му побеляха.

            Другият, който всъщност беше изчезнал в забвение пророк, се усмихна.

            -Знаеш как е, някой хора не могат да се примирят с мисълта, че трябва да се лишат от това, което искат. По-мъдро е, но не им е в кръвта.

            -Кой е най-бързият път до долината?

            -Право на юг докато не видиш зеления дим от листата на дърветата. Но ще ти трябва това, иначе ще останеш там завинаги, докато не умреш от глад, заради опияняващия ефект на пушека.

            Пазачът му хвърли някакъв животински орган, от който продължаваше да капе кръв.

            Скитникът го улови и го огледа – това беше свински бял дроб. От едната му страна имаше разрез. 

            -Кръвта неутрализира веществото, което се носи с пушека. Завържи го и го дръж на устата си, докато не достигнеш хълма. Там вече пушекът изчезва.

            Скитникът понечи да тръгне, но чернокожият го спря:

            -Мъртвият дракон е пазен от слепи кръвопийци. Те са бързи и гладни. Ноктите им са дългички.

            Скитникът се обърна към него и каза:

            -А аз съм бърз и бесен. Няколко убийци и няколко изрода няма да ми утолят гнева.

            Другият де изсмя.

            -Щом казваш.

            Скитникът се затича.

            -Успех принце – каза пазачът след него.

 

                                                            2.Убийците.

 

            Принц Килскъм вървеше между улиците към южната порта на града.

            Дванадест наемници вървяха по петите му и бавно, но постепенно го обкръжаваха.

            Малко преди да достигне портата, двама излязоха пред него.

            Бяхтя с чалми и плетени ризници, с ръжда по краищата и избледнели наметала.

            Други двама се появиха зад него. Още четирима изникнаха с лъкове от терасите на две срещуположни сгради в улицата.

            Този вдясно пред него се усмихна и каза:

            -Принц Килскъм, Плейг ни заповяда да те заловим и да те заведем при него, за да гледаш как кралството ти рухва. Но преди това нареди да те осакатим, като ти отрежем крайниците. Иска в този вид да присъстваш на царстветата му вечеря, където главите на  жена ти и баща ѝ ще стоят забити на колове, след като завладее града.

             Последва мълчание. Прниц Килскъм каза:

            -Плейг винаги е бил амбициозен човек.

            -Предай се, за да не страдаш, без да трябва – каза този вляво.

            -Грешка, това нося на тея, които си го просят – отвърна Килскъм.

            Четиримата вече бяха наизвадили мечовете си. Принцът просто сложи ръка на своя.

            Приближиха се и го наобиколиха. Той стоеше неподвижно.

            Знаеха, че е опасен, макар и сам.

            Нещо изведнъж тупна тихо. От робата на принца започна да се издига дим.

            Единият от убийците вляво го нападна. Принцът се извъртя в неговата посока и парира удара. След това извъртя меча си и сряза корема му.

            Още преди онзи да падне, мъчейки се задържи червата си, скитникът и нападателите му бяха погълнати от дим. 

            Стрелците се объркаха.

            В дима се чуваше звън на мечове и викове от болка.

            По едно вреве единият разбоник излезе от дима с отрязана ръка и дупка в гълото. Другият прекрачи с отрязана глава и рухна на земята. Третият започна да тича обезумял в паника, с ръце на лицето си. Стрелците успяха да видят, че по бузите му тече кръв. Щом махна дланите си разбраха, че очите му бяха извадени.

            Схватката с четвъртия се проточи най-дълго. Той беше техният главатар.

            В един момент боят затихна и се чу звук от задавяне. След това тупване на тяло.

            Главатарят им така и не излезе от сивата пушилка. Единсветото, което се появи оттам бяха потоци от кръв.

            Стрелците се уплашииха, но не напуснаха постовете си. Знаеха, че останалите четирима стоят в готовност, прикрити в сградите.

            Пушилката продължаваше да се разстила, вместо да изветрява. Принцът не излизаше от укритието ѝ. Ако беше така, вече щяха да са го убили.

            Един от разбойниците излезе на открито. Ослепеният клечеше до него и пищеше. Първият взе нещо като рог и духна през него. Димът започна да изчезва към портата.

            В този момент принцът изхвърча оттам и нападна разбойника.

            Двама от срелците стлеяха, но не улучиха. Бяха твърде бавни. Наемникът с тръбата тръгна да вади меча си.

            Твърде баво, твърде късно.

            Принцът посече ръката му и тя увиснана на ивица кожа и мускули, с пръсти около дръжката на меча. Мина зад разбойника и го хвана зад гърба.

            Тъкмо навреме за да посрещне стрелите, които се бяха насочили съм тях.

            Четири се забиха в гърдите на разбойника, докато беше се още жив. След петата умря.

            -Стреляйте – извика главатарят на стрелците, но нито един не успя да порази принца.

            Една стрела дори се заби в главата на слепеца и го уби на място.

            -Идиоти! – изкрещя заместник-главатаря.

            Още един убиец изскочи откъм гърба на принца и опита да го посече.

            Принцът се обърна, отклони удара и го преряза диагонално. Нападателят падна на гърба си и започна да агонизира предсмъртно.

            Но Килскъм изтърва доскоро живия си щит.

            -Сега!

            Принцът вече знаеше, че няма как да избегне тези стрели.

            Затвори очи и зачака края.

            Такъв обаче не последва.

            Той ги отвори и видя пазача на тоалетни пред себе си с вдигната длан и разтворени пръсти.

            Килскъм се обърна – четирите стрели висяха във въздуха пред него. След това се раздважиха и започнаха да се въртят в кръг, с остриета към принца.

            Полетяха още стрели, но само се присъединиха към останалите.

            Разбойниците спряха да стрелят. Около Килскъм се въртеше множество стрели над земята. След което изведнъж спряха, се насочиха обратно и полетяха към убийците.

            Нито един не успя да избяга, четиримата изпопадаха по пустата улица.

            Чернокожият мина пред Килскъм и този път разпери двете си ръце.

            Във въздуха започнаха да се прибилижават последните останали разбойници. Мятаха се във въздуха и пищяха, но от това нямаше полза. Килскъм знаеше, че с тях беше свършено.

            Чернокожият приближи единия до себе си, така че да виси с корема надолу. Извади един нож, заби го в бедрото му и направи разрез. След това бръкна с другата си ръка,
(вторият разбойник се озова на земята и направи нов опит да бяга), издърпа белия дроб на нещастника (писъците му бяха нечовешки, но на Килскъм изобщо не му дремеше) и го откъсна.

            Викът оглуши цялата улица, дори по-нататък.

            Доста дечица се събудиха с рев.

            Наемникът се строполи на земята, издаде един-два предсмъртни звука и издъхна.

            Чернокъжият се обърна към принца и каза:

            -Мисля да ти правя компания.

            През това време посладният оцелял започна отново да се приближава към тях, във въздуха.

            -Защо? - попита Килскъм

            -Ами... как да ти кажа – доскуча ми.

            Обърна се към висящия във въздуха мъж, сабу панталоните му без да го докосва и с едно рязко движение отряза пениса му.

            Килскъм си помисли, че викът този път покри само тази улица, но дали наистина беше така, не бе сигурен.

            -Това защо го направи?

            -Да има с какво да подлъжеш сукубусите по пътя?

            Килскъм вдигна вежди, магьосникът заби ножа в сърцето на разбойника и го завъртя. Щом го извади трупът му падна на земята.

            Чернокожият му се изхили:

             -Не, че са останали, ама знаеш ли?

            Взе отрязания пенис от земята и го пъхна в една от кесиите си. Направи същото и с още няколкко от нападалите мъртви мъже край тях.

            Щом двамата тръгнаха към портата, Килскъм попита:

            -Добре, ами на скитащите инкубуси какво им даваш, отрязани путки ли?

            -Ако ми се намират – отвърна чернокожият и се изсмя.

            ,,Спътник с чувство за хумор“ - помисли принца.

            Двамата напуснаха града и се насочиха към долината на димящите дървета.

 

                                                            3.Слепият ужас.

 

            Граф Плейг наблюдаваше обсадата на града, докато стоеше в импровизираната си подвижна кула и натискаше главата на едно днадесетгодишно момче в слабините си.

            Гледката го изпълваше с по-голямо удоволствие даже и от надървения му кур в устата на момчето.

 

            Принцеса Рейн наблюдаваше обсадата на града си от върха на кулата, в която живееше.

            Войниците им се разболяваха един по един, а враговете прииждаха многоройни.

            Видя импровизираната кула на узорпатора.

            Сви се и повърна. Погледна към повърнатото.

            Нямаше кръв... все още.

            Мислите ѝ се върнаха за хиляден път към Килскъм.

 

            Вещерът-пророк Кътфлеш и принц Килскъм вървяха межу дърветата на димящата гора.     

            Противните дробове бяха на лицата им.

            Цялата гора беше изпълненна със зелени изпарения, а между някои от дърветата се мяркаха трупове. Тук-таме пресни, тук таме голи скелети.

            Който влезеше в тази гора не излизаше отново.

            Тук ивдаха тези от града, които решаваха да сложат приятен край на живота си.

            Пътниците видяха и един сукубус, който беше сключил крака около поредния нещастник в основата на едно дърво.

            Сукубусът имаше кожа в металически цвят, остри зъби, сини очи и съвършено тяло.

            Докато минаваха съществото погледна към тях.

            В очите му се не се четеше нищо друго, освен удоволствие и неутолим глад.

            И двамата знаеха, че сукубусът щеше да се съовкупява с нещастника до смърт.

            Тези същества бяха единствените, които не умираха в тази гора, защото димът не им влияеше. Те търсеха хора, а гладът им беше неутолим.

            Пътниците отминаха.

            Не след дълго, без произшествия, се озоваха на една поляна пред входа на целта си.

            Димът беше зад тях.

            Кътфлеш се обърна към спътника си.

            -Слепите изроди най-вероятно ще те чакат в основата на пещерата, където е скелета на дракона. Няма да те пуснат жив.

            -Тогава ще ги избия – каза Килскъм. Обучението в двореца на баща му отдавна беше изличило човешките слабости у него, както и... човешките усещания. Единственото нещо, което му напомняше, че произхожда от тези същества, беше Рейн.

            -Ще те чакам тук. Нямам желание да влизам вътре, защото не мога да движа във въздуха неща, които не виждам.

            Килскъм извади една пръчица от пазвата си. Разтресе я във въздуха и тя засвети.

            -Това няма да ти е проблем.

            -Ами какво да ти кажа – не ги обичам тези гадове долу, а съм дошъл да се забавлявам.

            -Ти си същата отрепка, като ония, на които им клъцнах гърлата.

            -Грешиш, за разлика от тях аз съм жив.

            -Значи пътищата ни са дотук, така ли?

            -Не, ще те изчакам, ако те убият ще разбера и ще си търся кефа другаде, ако оцелееш ще дойда с теб и ще ти помогна да извадим органите на граф Плейг. Имам си... неразчистени сметки с него.

            Килсъкм кимна и влезе в пещерата.

            Вървя надолу, след това само напред.

            Светлината от пръчката осветяваше пътя на един метър пред него.

            Започна да чува стъпки и мляскащи звуци, но това не го притесняваше.

            Започна да чува и вода.

            Съвсем скоро достигна края на пещерата и светещата пръчица му стана ненужна.

            По скалите отстрани имаше жилки от същото светещо вещество, от което беше направена и тя.

            В края на пещерата течеше водопад, през който безжизнетата светлина се пречупваше.

            Пред водопада се извисяваше гигантския скелет  на дракона.

            Между ребрата му се разхождаха на четири крайника десетки кошмарно изглеждащи същества.

            Имаха сива кожа, голи глави с огромни бели очи и тънки шии, хилави, прегърбени тела, а ръцете им завършваха с по три пръста, на всеки от които имаше по един гигантски, извит нокът.

            В средата на тази гледка принцът забеляза зеленото шишенце, които се отразяваше в светлината.

            Щом надушиха натрапника, започнаха да го нападат един по един.

            Бяха доста бързи, но ризницата на Килскъм беше направена от титаниеви пластини и му позволяваше защита, без отражение върху бързината.

            Той ги съсичаше един по един.

            Нападаха го от всички страни, но той бе готов всеки път.

            Проби си път към шишето и в един момент успя да го закачи и да го вземе у себе си.

            Изродите за съжаление прииждаха от други коридори и запречиха пътя му.

            Съсичаше ги, но започна да се уморява.

            Зад него беше водопада и подводната река, която се оттичаше в друга пещера.

            Слепите изроди не припарваха до водата.

            Гласът на Кътфлеш прошепна в главата му:

            ,,Скачай вътре.“

            Килскъм го направи и течението го отнесе.

            Извади светещата пръчка, докато се мъчеше да си поеме въздух и контрол над движението.

            Не можеше да каже колко дълго продължи това. 

            В един момент се озова извън пещерата и плуваше в река, сред друга гора, чиито дървета не отделяха дим.

            В един момент отнякъде се появи пръчка и той я улови. 

            Вдигна глава и видя Кътфлеш, който го издърпваше.

            Щом се озова на брега, спътикът му каза:

            -Ще запалим огън и ще се изсушиш. Нося палатка. След това поемаме към града ти, който не е далеч. Ще ни прекараш през тайния вход. Ти си го знаеш. Взе ли шишето?

            Килскъм вдигна колбата пред него и кимна.

            -Ще стигнем първи до градския водоем – каза принцът.

            Кътфлеш се усмихна.

            -Стига вече да не е станало твърде късно.

            Водата беше студена, но нещо още по-студено запълзя в гърдите на Килсъм.

            За секунда.

            След това изчезна.

 

                                                           

                                               

 

 

                                                            4. Обсадата.

 

            Двамата се прибилижаваха към града.

            Крепостните стени се извисяваха над тях.

            Килскъм довде Кътфлеш до прохода. Принцът взе меча си и допря дръжката му до средата на стената.

            Голям каменен блок се отмести назад и се дръпна встрани. Пред тях се откри тъмнината на прохода.

            -Хайде - каза Килскъм и извади светещата пръчка.

            Двамата влязоха в града.

            Когато излязоха на една от малките улички ги завари поредният кошмар.

            Множество трупове и умиращи хора по улиците.

            Снараяди от катапулти се чуваха по градските стени. Килскъм разпозна и такъв от таран, блъскащ в градските порти.

            -Трябва да побързаме, нямаме много време – каза Кътфлеш.

            Двамата се затичаха към водоема.

            В този момент се чу рухването на  портите и нахлуването на вражеските войници. 

            Принцът видя как малцината незасегната все още от заразата пехотинци се втурват да ги забавят. Сред тях беше и бащата на принцеса Рейн – крал Муунстрайк.

            Той беше заповядал на Килскъм да потърси противоотровата.

            ,,Нямаме много време – ти си единствената ни надежда, намери вещера-пророк Кътфлеш. Той би се разкрил единствено пред теб, защото носиш знака на стария му орден. Орден, който беше пряко подчинен на баща ти, преди да те повери на мен и кралството му да рухне пред силите на изрода Хънгърдет. Граф Плейг е просто един от десетките му гъзолизци. Тръгвай и успех!“

            -Тръгвай и пусни антидота във водата – каза принцът на Кътфлеш.

            -Не, ти трябва да го направиш! Бутилката се отваря само от този, който я вземе последен. Друг не може да я отвори след десет години. Аз няма да свърша работа.

            -Добре, кажи на войниците ми да пият от водата, аз ще го изсипя!

            -Имаш го – каза Кътфлеш и двамата се разделиха.

            Килскъм наближи постройката на водоема (пазачите край него лежаха мъртви пред входа), влезе вътре, отвори бутилката и изсипя цялото ѝ съдържание вътре.

            Първоначално течността се разтла, след това разтвори, изчезна и водата започна да свети пулсиращо в зелено.

            Не след дълго се появиха изнемощели от болестта войници и започнаха да пълнят манерките си. Други войници, в добро здраве, носеха големи бъчви и ги потопяваха директно във водоема.

            Един от тях застана зад Килскъм и каза:

            -Принце!

            -Занесете водата на всички останали. Трябва да се видгнем на крака и да спрем узурпаторите!

            Войникът кимна.

            -Аз отивам да помагам на краля – каза Килскъм, напълни една колба с вода и я подаде на войника: - Занеси това на Рейн, бързо!

            Войникът кимна и тръгна да изпълнява заповедите на принца.

            Килскъм изтича навън, загърнат с качулката. По пътя я махна и събра стотина от най-боеспособните край себе си.

            Но когато стигнаха до краля, главата му вече се търкаляше по улиците на града.

 

            Крал Муунстрайк усещаше, че е поразен от болестта.

            От гадостта на Плейг.

            И сега го срещаше в открита битка.

            Войниците на врага бяха истиски отрепки, кошмарно изглеждащи изроди, без почти никаква военна дисциплина.

            Но бяха много.

            Войниците на Муунстрайк от своя страна бяха доста по-добре обучени, но бяха малко. А здравите още по-малобройни.

            Двете агитки влязоха в битка.

            Кралят посичаше отрепките една след друга. Войниците му започнаха да дават жертви доста по-късно от враговете си.

            В един момент излезе срещу Плейг – ниско човече, с глава без врат, тяло подобно на бъчва и дупка вместо нос. Носеше щит, брадва и червени одежди под черните доспехи. На щита му беше изрисувано обезобразено от проказа лице.

            Муунстрайк искаше да убие този лъжлив изверг повече от всичко.

            Двамата се сблъскаха. Започнаха да разменят удари. Десетима отбрани рицари пазеха краля от нападките на другите войници.

            Боят продължаваше, докато кралят не започна да се уморява. Това се дължеше на болестта.

            Един или двама от рицарите му нападнаха Плейг, но свежите попълнения на войниците му ги нанизаха на копия. Единият от тях Плейг обезглави.

            Нападна краля отново. В един момент изби меча му. След това щита. Намушка го с острия край по средата на брадвата си. Приближи гнусното си лице към неговото и каза:

            -Болестта те надви, нали? Кралстото ти е мое, дъщеря ти е моя!Нейната глава и тази на Килскъм ще украсяват трона ти, когато го превзема! А ти...

            Той издърпа брадвата.

            -... ще украсяваш нужника ми.

            Замахна и обезглави краля.

            Щом видяха това, войниците изгубиха вярата си и започнаха да отстъпват в бяг.

            Биваха избивани един по един.

            Плейг насочи взора си към кулата на Рейн.

            Облиза се.

           

            Килскъм се появи точно когато видя да избиват рицарите на краля.

            Плейг се насочваше коня си встрани.

            Беше се затичал към кулата на Рейн.

            Не позна Килскъм с качулката.

            Принцът знаеше, че нямаше време.

            Той и войниците връхлетяха нападателите и започнаха да ги посичат. Изведнъж се чуха взривове откъм портите и нападателите започнаха на хвърчят във въздуха на парчета.

            ,,Кътфлеш“ - помисли Килскъм.

            Принцът свали качулката си, всички войници го познаха и започнаха да прииждат, щом разбраха, че е с тях. Някои от оцелелите рицари на краля се върнаха в битката.

            Успяха да ги изтикат до портата. Всек път, когато нови изроди навлизаха в града нещо избухваше под краката им. Килскъм успя да види Кътфлеш, който бе затворил очи, а някаква оранжева топка пулсираше между ръцете му.

            По едно време враговете започнаха да отстъпват и не след дълго се отказаха от атаката. Преp това време нови войници, изглежда станали на крака за нула време, започнаха да се присъединяват към тях.

            -Ти, поеми отбраната на града, кажи на останалите да заредят невредимите балисти! Искам тези катапулти на парчета!

            В един момент топката излетя от ръцете на Кътфлеш и се насочи към разбитата врата. На мястото ѝ изникнаха множество тъмнооранжеви решетки, които пулсираха, а тези които се врязваха в тях изгаряха живи на за секунди и ставаха на пепел.

            Вещерът се приближи към него, принцът му каза:

            -Отивам при принцесата.

            -Идвам с теб – отвърна магьосникът.

            По пътя двамата подминаха отсечената глава на краля. Тя не убягна от внимането на принца. Той погледна към Кътфлеш, вещерът му каза:

            -Трябваше да задействам заклинанието, съжалявам.

 

            В замака на пътя им се изпречваха труповете на убити стражи. Единият от които беше този, когото Килскъм беше пратил да охранява Рейн.

            Срещаха хора на Плейг.

            Убиваха ги на момента.

            Завариха злия граф в покоите на принцесата.

            Тя висеше от тавана на въжета със забити в раменете ѝ пирони. Принцесата пищеше.

            Беше гола, а Плейг я лижеше между краката.

            Четирима от елитните му стражи стояха и се наслаждаваха на гледката, но щом Килкъм и Кътфлеш се озоваха при тях ги нападнаха.

            Не отне много време и мъжете в черни доспехи паднаха мъртви.

            През това време Плейг взе брадвата си и я насочи към тях, от върха ѝ излезе оранжева сруя светлина.

            Килскъм сложи меча пред себе си и тя започна са се оттича в него. Часто от нея излетя към Кътфлеш, но той я задържа дълеч от себе си във въздуха. Виждаше се обаче, че корфронтацият го изтощава.

            За разлика от Килскъм, който дори започна да се приближава към врага си. Това взе да изтощава и Плейг, затова той прекъсна магията и връхлетя принца.

            Последва жестока битка, в която глупоста изигра лоша шега на Плейг. Опита да удари принца с щита взместо да се защити с него. При което Килскъм го промуши в сърцето, след което с въртящ отдолу-нагоре удар отсече ръката с брадвата, но вече бе късно за изрода да изпита болката, която заслужаваше.

            Плейг бе мъртъв.

            Последата му дума беше – ,,Хънгар...“

            Кътфлеш се съвзе и двамата свалиха принцесата от въжетата.

            Килсъкми ѝ даде да отпие от шишето, а след това Кътфлеш извади пироните. Принцесата изпищя от болка, но скоро замлъкна. Раните ѝ започнаха да заздравяват сами.

            -Килсъкм... - каза тя.

            -Всичко е наред, спираме ги!

            След което тримата се обърнаха към прозореца и видяха как изродите на Плейг бавно, но осезателно губят кураж, ориентация и отстъпват. Явно бяха усетили смъртта на господаря си по някакъв начин.

            Защитниците бавно вземаха превес над тях.

            -Слизам долу, за да им помогна. Пази я!

            Кътфлеш кимна:

            -Имаш думата на ордена ми.

            Килскъм се затича долу, но преди това отсече главата на Плейг и я понесе със себе си.

            Нападателите бяха отблъснати сякаш за нула време, след събитията  в кулата.

            Когато Кискъм се върна в покойте на Рейн, тя и Кътфлеш все още бяха там.

            -Знаеш, че това беше само началото на заплахата – каза му пророкът.

            -Зная го много добре – отвръна принцът.

            И на двамата вече им беше ясно, че са съюзници в нещо много по-голямо от тази битка.

            А някъде далеч на запад от тях, сред опожарени и осеяни с трупове и скелети земи, по полетата и пътищата, злодеят Хънгардет наблюдаваше станалато в гигантската си кристална топка и точеше нокти в желание за мъст... и жажда.

 

                                                            К Р А Й                     

© Пресиян Пенчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??