24.10.2012 г., 12:35 ч.  

Присъствие 

  Проза » Разкази
617 0 1
11 мин за четене

 

Благодаря на Влади за идеята.

-          От какво те е страх най-много?

  Въпросът дойде изневиделица и нямах готов отговор. Ако някой ме бе питал същото преди години, с лекота щях да отговоря: Смъртта, разбира се. Но сега…сега е различно. Успял бях да притъпя тази остра, понякога достигаща до мълчаливи (неистови) крясъци срещу луната. Болка. Как и защо, ли? Ще разберете.

-          Не знам.

-          Хайде де!

-          Не, наистина не знам. Бих казал от неизвестното, но би било изтъркано, нали?

-          Да.

  Запалих цигара.

-          Добре тогава. Нека да перифразирам въпроса. Кой е бил най-страшния ти момент досега?

  Поднесен така въпросът звучеше като предизвикателство. Разтършувах се из дебрите на паметта си, все едно търсех отдавна забравена детска играчка в таванска стая с размери десет на десет метра. Твърде много вехтории и твърде много незначителни играчки. Така например, когато ме блъсна джип, докато карах колело. Съумях да скоча в последния момент и се отървах, благодарение на силен инстинкт или божествена намеса, само с охлузени длани. Но не, не е това. Веднъж се изгубих в Парижкото метро без абсолютно никакви пари и представа къде се намира хотела ми. Самолетът ми за дома излиташе след десет часа. Аз нямах никаква идея как да намеря приятелите си в този огромен и непознат град, препълнен с шовинисти, които отказват да говорят на английски или просто не знаят.

  Но и това не е.

  Задълбах по-дълбоко. Бавно изплуваха като мъртъвци на самотен плаж древни детски кошмари. Съновидения, които не ми даваха мира в продължение на години. Колко пъти съм се будил целият в пот и не смеех да помръдна в леглото, поради неспособността да различа бавно разстилащия се в мъгла сън от сухата реалност.

-          Цигарата!

  Гласът й ме извади от носталгичния унес, в който се бях потопил. Почти чух пърхащия звук на пламнали косми. Във въздуха се разнесе неприятен мирис на изгорено. И тогава сякаш краткия миг на болка върна всичко с пълна сила. Не бях говорил за това...колко бяха...седемнадесет години. Конвулсии разтърсиха тялото ми при нахлуващия спомен, макар и отдавна да му бях намерил правилните болкоуспокояващи.

-          Добре ли си?

-          Да, просто...съм разказвал това само на един човек. На майка си.

-          Слушам те.

  Имах нужда от силно питие. Станах да си сипя едно. Острата природа на уискито се разля по вътрешностите ми, сякаш бе бързодействаща отрова от африканска змия. Черна мамба например. Запалих втора цигара и започнах:

-          Случи се, когато бях на десет. Беше лято и логично, прекарвах деня в игри с хлапетата от квартала. Не помня на какво точно играехме. Или на криеница, или на някоя от игрите, които лично ние си бяхме измислили. Както и да е.

  Погледът й бе прикован в мен.

-          Та, до нас строяха един блок, разширение на нашия по-точно. Предполагам ти е правило впечатление как половината сграда е жълта, а другата мръсно сива. Ами жълтата част е от 1978 г., ако не се лъжа. Новата я построиха през въпросното лято. И както всички други на нашата възраст, обичахме да прескачаме оградата, да се гаврим с пазача и да опознаваме отблизо всяка дупка и шахта в земята. Веднъж дори събрахме смелост и се изкачихме до покрива, където видяхме гнездо на чайка.

-          Отплесваш се!

-          Да, да. Извинявай. Та, играхме на криеница и беше мой ред да търся приятелите си. Знаех, че всички са се изпокрили някъде по строежа. Започнах от подземните галерии, които по-късно се превърнаха в мазета. Циментът беше още груб и наистина трябваше да внимаваш да не бягаш, за да не се препънеш. Както и да е. Заслизах в тъмното надолу. Е, колко тъмно да е било? Беше посред бял ден, но светлина се процеждаше само през няколко малки прозорчета. Въздухът бе прохладен и все пак задушен. Тъмнината и купчините невероятно тежки чували с бетон, греди и не помня още какво, превръщаха подземното помещение в идеалното скривалище.

-          И какво видя там?

-          Избързваш! Нищо не видях. Именно това е най-страшното. УСЕТИХ ! Проверявах с детективска прилежност зад всяка колона и всеки чувал. Никой нямаше. Ако бях аз, именно там бих се скрил.

-          Защо?

-          Ами ако се кача на горните етажи, мога да сляза само по едно стълбище. А долу, имаше няколко изхода. Лесно можеш да избягаш, нали? Лутах се из студения и лепкав сумрак десетина минути може би, когато най-накрая се отказах и реших да проверя горните етажи. А и мисля, че чух шум някъде над мен. Заизкачвах се с бодра и необременена от хиляди изпушени цигари (както сега) свежест в белите си дробове, когато нещо се сблъска в мен.

-          Сблъска?

-          Ами, не мога да потърся по-правилна дума.

-          Какво нещо? Видя ли го? – интересът й вече бе видим.

-          Трудно е да ти отговоря –  загасих цигарата.

-          Опитай.

-          И до ден днешен се сещам, как се чувствам. Но опитам ли се да сложа в словесни рамки, това което може да съм видял, навлизам в опасните плитчини на въображението си. Това, с което се сблъсках, ме прикова върху грубата неизмазана повърхност на стената зад мен. Не можех да помръдна, поне така си мислех. Нали се сещащ, как понякога като седиш твърде много време на едно място без да се мърдаш...

-          Когато гледаш телевизия например.

-          Да, точно. И накрая ако се опиташ да си вдигнеш ръката, за части от секундата, наномиг ако щеш, просто не можеш. И в следващия вече си пълноценен господар над крайниците си. Но тогава имах чувството, че бяха повече от няколко мига. Приятният хлад премина в миниатюрна сурова полярна виелица, която се заби в мен. Проникна навътре и парализира всички нервни окончания, освен разбира се мисловната ми дейност, за да ти разказвам това сега.

  Долях си още уиски и жадно отпих.

-          Продължавай, продължавай.

-          Ами общо взето е това. След десетина секунди, половин минута, не знам, вече можех да се движа и се затичах, колкото сила имах в малките си крачета. Бягах като че ли зад мен има стадо гневни демони, а аз бях безумно изгубелия се ангел, попаднал в техните владения. Прелетях покрай няколко от приятелите ми и директно вкъщи. И това е.

-          Добре, де...

  Запалих цигара. Личеше си, че има още много неформулирани въпроси в главата си. Понякога е по-трудно да зададеш въпроса, отколкото да намериш отговор.

-          Вярно, че си бил малък, но аз не виждам нищо чак толкова страшно, че да слагаш тази лапешка история, като най-страшната в живота си.

  Издишах бавно срещу тавана в пореден неуспешен опит, да създам цигарени кръгчета. Мина известно време в мълчание, преди да реша да довърша разказа си.

-          Добре, печелиш.

-          Аха, знаех си, че има още.

-          Ще чуеш и останалото.

-          Давай!

  Тя се намести удобно на дивана, отпи от бутилката бира и запали на свой ред цигара.

-          Като ти казах, че нищо не съм видял, не бях съвсем искрен. Но разбери, това съм го казвал само на един човек и не съм сигурен, колко ми е повярвал. Все пак бях хлапе с развинтено въображение. Затова нека направим така. Ще разделя историята на две части: едната, която е истинна и другата, която може и да е плод на подсъзнанието ми. Ти ще решиш накрая дали да ми повярваш.

-          Добре.

-          Видях ГО.

-          ТО?

-          Определено не беше нито ТОЙ, нито ТЯ. Още докато се изкачвах по стъпалата нагоре и видях раздвижване във пространството пред мен, във въздуха. Когато е много горещо и очите ти създават подобни миражи. Сещаш се, нали?

-          Да.

-          Аз разбира се не бях наясно с тези малки тайни на майката-природа, все пак бях на десет. Беше увиснало във въздуха. Като пушек от цигара, само че не се разсейваше. Имаше концентрирана част, плътно ядро и малко по-рядка около него. Като топъл въздух, който издишаш в студена януарска вечер, с единствената разлика, че не се разтваряше в пространстово. И после сякаш ме забеляза и се сблъска с мен, по-скоро се втурна срещу мен. Имаше нещо там, нещо което...

-          Да?!

-          Нали няма да помислиш, че са ми прегорели бушоните.

-          Разбира се, че не.

  Искрено се засмя и ме целуна по бузата.

-          Усетих присъствие. Чуждо присъствие, когато се сблъска с мен. В момента, в който ме обхвана студа, не бях аз. Някой друг контролираше крайниците ми и ме държеше парализиран. Очевидно съм надделял или ТО се е отказало, не знам. Но когато се отдели от мен, видях светлинка. Представи се, че някой пали запалка в мъглата. Само, че мъглата е много по-гъста и концентрирана в едно кълбо с размери на малко по-голяма баскетболна топка и не виждаш тялото на запалката, а само пламъка. И колкото за кратко го видях, толкова мълниеносно изчезна. ТО се втурна в обратна посока. Остави ме. Другото вече ти го казах.

-          Добре, това вече е доста по-страшничко, но си бил малък, така че...

-          Да, да. Това е тази част, която може да съм си я измислил. Но я помня все още, така че...

-          А другото? Спомена , че има и нещо друго, което наистина се е случило.

-          Знам, знам. Ами след няколко дни, се чудех как така никой не ни попречи да влезем в строежа.

-          Ааа, пазача! Аз реших, че сте му извъртели някой номер.

-          Този ден не. Нямаше го там, затова и решихме да играем на криеница.

-          И какво за него?

-          След още няколко дни чух съсед от другия вход да разказва, как пазачът на строежа се бил напил и си счупил врата. Намерили го на стъпалата, водещи от мазето към приземния етаж.

  Загасих бавно фаса и се вторачих в очите и. Чаках с тибетско търпение да свърже частиците от пъзела. Все пак тя започна играта и аз исках малко поне да я уплаша.

-          Искаш да кажеш, че може да си видял...него?!

-          Не знам, а и как бих могъл да кажа със сигурност. Знам само, че наистина го чух дословно от съседа и до ден днешен вярвам на това, което почувствах и видях в оново подземие там, осемнадесет стъпала под земното ниво. А, и макар да не знам къде точно са го открили, имам чувство, че е било точно там, където бях аз.

  По косъмчетата на ръцете й разбрах, че съм спечелил играта. Е, донякъде си го заслужаваше, а и аз се постарах все пак. Отне ми още толкова време, за да я убедя, че всичко е просто измислица. Почти съм сигурен, че ми повярва. Просто поредната градска легенда, една от малкото, които дузина хлапета си измислиха една късна вечер над един запален огън в двора на една изоставена къща, не далеч от жълто-сивия блок.

  Малко по-късно вечерта, когато тя си легна, излязох на терасата да изпуша цигара. Прохладният летен въздух действаше ободряващо. Имах нужда да изчистя всичките мисли от деня. Луната беше пълна и приличаше на зряла дюля с твърде правилна форма, висяща в пространството. Уличните лампи създаваха усещане за малко след залез слънце, а всъщност минаваше три през нощта.

  Затворих очи и забравил за отровата в ръката ми, вдишах дълбоко от прочистващия полуградски, полупланински въздух. И когато ги отворих светлинките бяха там пред мен. През годините броят им нарастваше и аз знаех защо. Кълба от плътна мъгла с големината на баскетболна топка, увиснали пред мен. Усетих как косъмчетата на ръцете ми се изправиха, но вече бях свикнал. Не се стрясках така както преди десетина години.

  Загасих цигарата.

-          Здравейте ! – отвърнах и затворих пак очи.

  Вече не се страхувах от смъртта.

23.10.2012г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Страхил Събев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Това определено много ме грабна! Историята е потресаващо добра! Малко плашеща, но ужасно завладяваща... !!!
Предложения
: ??:??