Обикновен мост. Над река Марица при остров Адáта. Е, не чак толкова обикновен, защото по времето на Римската империя някъде тук е пресичала Виа Милитарист. Почти четвърт век минавам по него, за да отида на работното си място. Така година след година започнах да го наричам "моят мост". Колегите се шегуват:" Ти си Патрон! Имаш си собствен мост. Върви си по него пеша, ние се прибираме с колите...". Не им се сърдя. Без да осъзнават те са се превърнали в доброволни заложници на Техническата революция. Те никога няма да усетят със сетивата си, няма да разберат красотата на моят мост, през всички годишни сезони. Зимата той е смълчан. Снежинките се спускат бавно от сивото небе и прилягат на перилата му. В средата на пешеходната зона има само една тънка, като конец пътечка, направена от стъпките на ранобудни минувачи. Дърветата на остров Адáта, който се намира в средата, под моста, са застинали в поза на наблюдатели, облечени в бели копринени тоги. Река Марица, сякаш унесена в зимни мисли, минава бавно между заснежените  брегове, неизменно следвайки пътят си към Бяло море. През пролетта мостът сякаш оживява. Над него прелитат забързани врабчета, които носят в човчиците си клечици и кал от реката, за да изградят новите си гнезда. Пъстроцветни пеперуди кацат по оградата му и шават с крилца под топлите лъчи на майското слънце. Септември, когато листопадът е в разгара си, моят мост се превръща в безкраен златожълт килим, който води към вълшебеният дворец където може би една красива принцеса още спи, очаквайки своя принц... А лятото... Лятото мостът на Адáта се превръща в огромна ракета, която всеки момент, ще излети. Бръмченето и свистенето на преминаващите по него автомобили са неописуеми. Движението е натоварено и в съчетание с горещината създава усещане за врящ казан. Въпреки всичко и тогава аз си го харесвам. Спирам се над южният ръкав на река Марица, този откъм страната на старите еврейски гробища. Поглеждам надолу към водата и чакам някоя малка рибка да блесне в зелените заливчета.

  Едно лято, така както си стоях надвесен и гледах за рибки дочух някой да говори:

  - Какво гледаш? Не ти ли омръзна?

  - Кой е? - казах и се обърнах. Зад мен, около мен нямаше никого.

  - Аз съм. Мостът. Аз ти говоря!

  - Не е възможно! Мостовете не говорят!

  - Говорят, говорят, но само за тези, които ги чуват.

  - Аз от тях ли съм! - отговорих, като усетих как ме побиват тръпки от случващото се.

  - Щом ме чуваш. Попитай ме нещо, ако искаш.

  Събрах целият кураж, който имах и попитах моста:

  - Защо ти живееш по - дълго от хората, а те са те направили. Аз минавам вече двадесет години по твоето тяло, а ти не остаряваш. Ремонтираха те, поставиха ти нов асфалт и осветление...

  - Започна доста риторично - отговори мостът- Може би, защото ни ремонтират? Знам ли? И да ти кажа... Вие хората сте много добри в правенето на мостове, но мостове помежду си не сте се научили да създавате. Не може още да откриете правилният бетон, вярната арматура. Но сте специалисти в отварянето на пропасти...

  - Ти си бил философ! - окопитих се аз - Я ми кажи тогава още колко живот остава на човечеството?

  - Нямам време повече да говоря - с доловима досада отговори мостът - Нито съм врачка, нито златна рибка която изпълнява желания. Приспа ми се от тази горещина...

  - Не заспивай, не заспивай! Говори ми още! - провикнах се, надвивайки шума от автомобилите.

  Точно в този момент покрай мен минаха двама младежи. Дочух ги да коментират:

" Този е луднал! Сам си говори!".

  Това беше първият и единствен път, когато си поговорих с моя мост.

  Може и да не повярвате в това, което ви разказах, но мостът го има,а аз минавам всеки ден по него.

  Един необикновен мост.