Виолета беше навършила четиридесет и пет години, но вече можеше да живее само за себе си. Майка ù беше починала наскоро, а дъщеря ù започна многообещаваща кариера във Великобритания. Тя беше от малкото хора в България, които можеха да не се тревожат за приходите си, защото те бяха постоянни и в прилични размери. Виолета  се беше погрижила както за себе си, така и за дома си, помагаше на приятелките си и водеше живота, за който беше мечтала на младини. Дните ù, обаче, бяха малко скучни, защото хората от нейното обкръжение работеха, а телевизията и Интернет не бяха сред любимите ù компаньони. Ето как, Виолета си намери приятно занимание – да наблюдава хората при разходка в парка или от балкона на дома си. Знаеше, че винаги може да научи нещо ново и тя прие това предизвикателство. От известно време, всеки ден виждаше едно малко, около пет-шестгодишно момченце да пресича улицата пред дома ù. Наблюдаваше смелото му притичване между колите и си отдъхваше едва когато слабичката му фигура се озовеше на отсрещния тротоар. Само половин час по-късно момченцето се връщаше по същия опасен начин, но вече носеше голям найлонов плик в ръце. Въображението на Виолета търсеше нужното обяснение на това кой би използвал толкова малко дете за собствени нужди и все не намираше такова.

     Ето как, един петък, малко след като момчето беше пресякло улицата, Виолета излезе, за да изчака завръщането му. Беше решила, че ще разбере какво се случва, каквото и да ù костваше това. Само пет минути по-късно, малчуганът изтича през улицата, както обикновено. Русият му перчем се вееше от тичането, а големите му зелени очи се въртяха наляво и надясно. Една кола спря и огромен мъж показа глава:

-         Що не си научиш копеленцето как се пресича, ма?! – изкрещя той и потегли със свистене на гумите, преди Виолета да разбере какво се случва.

-         Той откъде знае? – попита малчуганът.

-         Какво, момчето ми?

-         Че нямам татко – това е копеле.

-         Този човек беше ядосан, не е искал да те обиди. Ама ти, наистина, защо не пресичаш на светофара?

-         Нямам време. Тука е по-бързо – шокира я хлапето с тези толкова тежки думи. – Аз съм Петър.

-         Виолета – пое тя крехката ръчичка. – За къде бързаш? Ти още не ходиш на училище, нали?

-         Не, другата година. Сега съм на шест и половина и можех да тръгна, но нямаме парички.

-         Аз те виждам всеки ден как пресичаш, защото живея ето тук. Ако не е тайна, защо го правиш?

-         Мама е болна. Откакто татко избяга, тя легна и не може да става. Аз ходя при баба да обядвам и да взема храна.

-         А баба ти не може ли да идва у вас или вие да живеете при нея?

-         Баба е майка на баща ми. Тя мрази моята мама и вика, че татко е избягал заради нея. Ама баба е добра, дава ми много храна и аз мога да храня мама. А пък догодина, баба ще ми даде парички да започна училище.

-         А ти приятелчета имаш ли?

-         Вече не. Ваньо ми беше приятел, ама като видя, че у дома нямам компютър и телевизорът ми е обикновен, а не плазмен, каза, че съм смотльо. Аз го помолих да не ми говори така, а той каза, че знаел, че съм копеле и се чудел какво прави с мен. Вече не му говоря.

-         Може ли да дойда с теб да ти помогна? Може да купим още храна от магазина.

-         Ама ми обещай нещо.

-         Стига да мога да го изпълня.

-         Че няма да ме взимаш от мама.

-         Това пък как го измисли?

-         Не го измислих. Гледах по телевизора...

-         По телевизията.

-         А-а, комиците казаха „по телевизора”.

-         Шегуват се. Затова се наричат „комици” – правят си шеги. Когато тръгнеш на училище, ще се научиш да четеш и...

-         Аз мога да чета – пак от телевизор... от телевизията. Виолета, Виолета, моля те, не ми купувай храна, тука имам – посочи плика с глава. – Купи ми една книжка, моля те!

-         Ще ти купя и храна, и книжка. Няма да се бавим много.

-         Аз бързам само, когато отивам при баба, защото ако отида след 12, няма да ми отвори.

-         Да вървим. Искаш ли всеки петък да те чакам на връщане от баба ти и да пазаруваме заедно?

-         Верно ли? Ама казват, че имало криза и, и...

-         Не го мисли, Петър. На мен ще ми бъде приятно.

     Виолета и Петър напазаруваха хранителни продукти и влязоха в книжарницата. Големите очи на малчугана се завъртяха на всички посоки. Зеленото в тях напомняше разлюляно от лек ветрец и огряно от пролетно слънце поле. Малкото пръстче на Петър се плъзгаше по книгите и той сричаше шепнешком:

-         Бъъл-гарс-ки народ-ни при... приказки! Може ли приказки?

-         С голяма радост. Вземи я и да отидем да я платим на касата.

-         Сам ли да я взема?

-         Разбира се, това е твоята книжка.

-         Благодаря ти! – малките ръчички обвиха врата на Виолета.

     Помоли продавачката да опакова книгата. Тя беше наистина специална – първата книга на Петър. Когато тръгнаха към дома на момчето, обаче, то се умълча.

-         Петър, какво стана? Защо стана толкова тихичък?

-         Не съм почистил вкъщи. Срам ме е да те поканя.

-         Няма нищо, аз няма да влизам, освен ако ти няма да имаш нужда от помощ.

-         Аз другия петък ще почистя и ще те поканя. Нали няма да ми се сърдиш сега?

-         Приятелите не се сърдят, когато си казват истината. Някой ден пък ти ще ми дойдеш на гости.

-         Толкова си добра, Виолета! Аз живея ето тук – спря се пред един вход Петър. – Благодаря ти за всичко и другия петък пак ще се срещнем, нали?

-         Да, обещавам. Довиждане!

     Виолета тръгна към дома си. Дните ù вече не бяха празни.